Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (33)

17.
Лицето на фараона

Пиърс се събуди рано сутринта, беше напрегнат от очакване. За негова изненада всички останали бяха станали. В девет Пиърс отиде при Никос, който хвърляше ножа си по един кашон, поставен на земята, вземаше си го, отстъпваше и пак го хвърляше.

— Е, писмото е изпратено.

Никос само изсумтя.

Барнаби и Конуей седяха до гаснещия огън и си разправяха истории. Лиза беше в палатката си и отказа да говори с него, когато той надникна вътре.

Той броди из лагера до десет. После, отегчен и нервен, реши да отиде до гробницата.

Излезе от лагера с ленд ровъра, усещайки слънцето по врата си. Подкара през пустинята покрай кирпичените селца към подножието на скалите.

Погледна нагоре и видя цепнатината.

Досега не беше идвал през деня.

Започна да се изкачва и веднага почувства непозната досега лекота и спокойствие. Спомни си колко трудно беше катеренето нощем, как очите го боляха от взиране, как порязваше пръстите и охлузваше коленете си. Толкова по-лесно беше на дневна светлина. Толкова по-просто и открито.

Стигна върха на скалата и тръгна към цепнатината. Видя угарките, останали от дългите нощи, през които бяха работили тук. Сега и те приличаха почти на артефакти, следи от нещо отдавна приключило. Той спусна въже и слезе в цепнатината.

На дневна светлина загадъчността на спускането я нямаше.

Нямаше го усещането за тъмнина, за люлеене в празното пространство. Беше механичен, обикновен процес. Стигна нивото на стъпалата и влезе в гробницата.

После се сети, че си е забравил фенерчето.

Поколеба се и провери дали носи кибрит. Носеше. Драсна клечка и на трепкащата й светлина тръгна по коридора към първата камера.

Клечката угасна. Беше заобиколен от чернота. Запали друга и огледа помещението. Свещите на пода. Сети се с колко труд бяха разбили първата врата.

Запали друга клечка и продължи към потъналата стая. Загледа йероглифите, които покриваха стените. На него не му говореха нищо, но Барнаби можеше да ги чете. Барнаби беше късметлия.

Пламъчето примигна и угасна. Той запали още една и продължи към преддверието, където двете огромни статуи пазеха входа. Погледна натрупаните в стаята съкровища, личните вещи, предназначени за задгробния живот на фараона.

Той така и не ги беше използвал. А може би сега ги използваше за първи път. Оживяваше отново в очите на хората след хиляди години. Скоро можеше да стане по-известен, отколкото по време на царуването си.

Пиърс влезе в погребалната камера. Голямата статуя на Анубис се мръщеше от входа на съкровищницата. Клечката угасна. Мракът го обгърна. Бързо запали друга.

Застана пред позлатения ковчег. За пореден път беше смаян от огромните му размери. Той се промуши покрай него, за да отвори вратите, и спря в последния от четирите ковчега пред саркофага. Капакът все още бе вдигнат, както го бяха оставили. Той погледна фараон Мекетенре.

Лицето беше спокойно, нито отпуснато, нито мъртвешки вкочанено. Изражението му беше умиротворено, убедено, очите гледаха напред, право напред, сякаш в очакване на някаква предначертана цел.

— Всичко бих дал да разбера какво си си мислил, когато си умрял — каза Пиърс.

Гласът му отекна в гробницата.

Пламъчето угасна.

Той се върна в лагера по обяд. Когато се изкачи на едно пясъчно възвишение, погледна надолу към палатките и не повярва на очите си.

Там бяха спрели четири черни ленд ровъра и от тях скачаха дузина въоръжени мъже, обкръжавайки лагера.

Той продължи и паркира до колите на Службата по старините. Конуей го посрещна, клатейки глава.

— Лоши новини — каза. — Губим.

Пиърс погледна военните.

Един тънък мъж с навъсено, мрачно лице се приближи към тях. Пристъпваше тържествено.

— Господин Пиърс?

— Да.

— Аз съм Али Чампс — каза с лек поклон. — Заместникът на господин Искандер.

— Заместник? Случило ли се е нещо?

— Да — каза Али Чампс. — Нещо се случи.