Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (31)

15.
Надлъгване

Той бързо извади кашона и забърза при останалите.

— Какво има?

— Ченгета. — Той подаде кашона на Конуей. — Свали го бързо. Трябва да се омитаме.

Никос погледна към фаровете.

— Идват насам.

Конуей се смъкна по стъпалата с кутията. Другите гледаха светлините.

— Ще видят таксито — каза Барнаби. — Какво ще правим?

— Можем да се погрижим за тях — каза Никос, стискайки юмруци. — Сигурно са само двама или трима.

— Не — каза Пиърс. — Ако тук има неприятности, утре сутрин полицията ще се върне и ще претърси основно района. Трябва да се разкараме, без да ни видят.

— Но ще видят таксито — изхленчи Барнаби.

Конуей се върна горе.

— Чувам отчаяни гласове — каза. — Но не се бойте. — Обърна се към Никос. — Ти говориш египетски, нали? А аз говоря френски. Ето какво ще направим.

Прошепна нещо на Никос и той кимна.

— Може да стане.

Светлините се приближаваха.

— Какво става? — попита Барнаби.

— Вие двамата се скрийте — каза Конуей. — Ние ще се погрижим за всичко.

Пиърс и Барнаби се хвърлиха зад една дюна на няколко метра от тях. Никос спокойно се върна при таксито, извади пепелника и изсипа фасовете на пясъка. После запали цигара и се подпря на вратата. Конуей избяга в пустинята далеч от манастира и изчезна в една падина.

— Какво правят? — попита Барнаби шепнешком.

Пиърс поклати глава.

Колата се приближи. Фаровете светеха много ярко и той виждаше очертанията на ленд ровъра. Предните светлини осветиха таксито. Роувърът спря.

Включи се прожектор, който претърси района. Спря се на Никос, който стоеше подпрян на таксито.

От ленд ровъра някой бързо заговори на египетски.

Никос преспокойно вдигна пръст към устните си и предупредително поклати глава.

 

 

Никос гледаше как светлините се приближават и чакаше прожекторът да се спре върху него. Умираше от страх, но знаеше, че трябва да запази спокойствие. Трябваше да предизвика интереса им и да го задържи, така че да не му поискат паспорта. Ако го направеха, направо влизаше в затвора.

От ленд ровъра долетя глас:

— Какво правите тук?

Той притисна пръст към устните си и им махна да пазят тишина. Отиде до колата, енергично клатейки глава.

От прозореца се показа мъж и каза сърдито:

— Не знаеш ли, че можем да те гръмнем, глупак такъв?

— Това ще е скандал за страната ни — каза Никос сериозно.

Миг на колебание. Той усети как сърцето му прескочи — може би беше успял. В тъмното се опита да запази спокойно изражение, да показва самодоволство, тайнственост.

— Какво искаш да кажеш?

— Умолявам ви да говорите тихо — прошепна Никос. — Жизненоважно е. И угасете фаровете.

— Обяснявай! — сопна се гласът, но вече по-тихо.

Никос надзърна в ленд ровъра. Още двама, въоръжени с пушки.

— Чужденци — каза Никос. — Няма да повярвате. — Плю на земята.

После се наведе по-наблизо, съзаклятнически.

— Нали ще запазите тайна?

— Това аз го решавам.

Светлините на ленд ровъра угаснаха. Победата беше в кърпа вързана, помисли си той.

— Там е — започна Никос — френският посланик. Негово Превъзходителство и любовницата на Негово Превъзходителство.

— Тук?

Никос кимна.

— Тук са от два часа. — Въздъхна. — Какви звуци издават само!

— За какво говориш?

— Два пъти седмично карам френския посланик и любовницата му тук. Стоят по цяла нощ. Тя е много страстна.

— Наистина ли?

Гласът вече наистина беше заинтригуван.

— Да — каза Никос. — Зад хълма са. Слушах ги.

— Жалка свиня! Ако ни лъжеш, лошо ти се пише!

— Искате ли да ги чуете?

— Не — напрегнато прошепна мъжът. — Но е мой дълг да проверя тази странна история. Покажи ми къде са.

Той слезе от джипа с пушка в ръка.

Никос го поведе.

— Не трябва да се приближаваме много.

— Защо според теб го правят чак тук?

— Чужденци — каза Никос, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

Конуей стоеше в падината, въздишаше и стенеше:

— Ма chère… mon petit chou… oh, c’est formidable!… incroyable… ma chère, ma chère… ooooh… e’est ca…

Той легна в пясъка и започна да рита, отъркаля се, изкикоти се и пак зарита и пак се изкикоти.

— Encore…

 

 

— Не разбирам какво казват — прошепна полицаят. Изглеждаше разочарован.

— На френски е.

— Да. Ти разбираш ли?

— Не — призна Никос.

Полицаят се заслуша в стоновете.

— Тя хубава ли е?

— Страхотна. С ей такива цици.

Полицаят се приближи още.

— Не, не — каза Никос. — Няма да е хубаво. Луната е слаба. Но в други нощи…

Мъжът облиза устни.

— Идвате тук два пъти седмично?

— Да.

— Винаги тук?

— Не. Обикновено до някоя пирамида. Обичат да са близо до пирамиди.

— Оскверняват гордите паметници на страната ни — каза полицаят, тръгвайки обратно към ленд ровъра. — Сигурно ти плаща добре.

Никос сви рамене.

— Това, което той прави, е противозаконно, разбира се. Той има имунитет, понеже е дипломат. Но ти…

— Не може ли да се споразумеем? — бързо каза Никос.

— Може би. Колко ти плаща?

— Петстотин пиастри.

— Пладнешки обир!

Никос вдигна рамене.

— Аз съм беден човек.

— Ще ти трябва полицейско съдействие. Това ще ти струва триста пиастри.

— Невъзможно — каза Никос. — Трябва да купувам бензин. Цените са високи.

— Ами взимай му повече пари — разсмя се полицаят. — Нашата тарифа е триста.

— Мога да си позволя само двеста.

— Да се споразумеем на двеста и осемдесет.

Накрая се спазариха на двеста и петдесет. Никос му плати и полицаят се качи в ленд ровъра. След няколко секунди той с ръмжене потегли през пустинята.

 

 

Докато се връщаше при таксито, Конуей се хилеше радостно:

— Кажете сега, не съм ли най-добрият любовник на света?

— Си — каза Пиърс.

— Струвам колкото двама — каза Конуей. — Направо съм човекът оркестър.

Никос метна цигарата си през прозореца.

— Обичаш себе си. В това няма нищо необичайно.

— О, но го правя толкова добре. С такъв финес, с такива висоти на страстта, с такава техника…

Стигнаха в Кайро в два през нощта.

 

 

В стаята на Гроувър Пиърс и Барнаби завършиха съчиняването на писмото за откупа и заявиха, че са доволни. Пиърс го даде на Гроувър, който щеше да остане в Кайро, а другите щяха да се върнат в Луксор.

— Ето — каза Пиърс.

Гроувър го прочете набързо.

— Вдругиден?

— Да. Почакай дотогава. Така ще можем да се върнем на мястото.

— Добре. Вдругиден. — Гроувър сгъна писмото и го сложи при снимките и златното огледало. Отпи от скоча си и погледна Пиърс над ръба на чашата. — Това е последният ти шанс — каза с широка усмивка. — Сигурен ли си, че не искаш да се оттеглиш?

— Сигурен съм — каза Пиърс.

— Ами тогава да си пожелаем късмет. — Гроувър гаврътна скоча.

След четири часа, уморен и небръснат, Пиърс хвана самолета за Луксор.