Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (3)

3.
Предложението

Той вдигна слушалката.

— Да?

— Господин Пиърс?

— На телефона.

— Харолд Барнаби е.

— Да, господин Барнаби.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — бързо каза Барнаби.

— Не, само си почивах.

— О, боже — възкликна той и замълча. — Исках да говоря с вас.

Пиърс се засмя.

— Ами говорете.

— Въпросът е личен — каза Барнаби, снишавайки глас.

— Тогава заповядайте да го обсъдим в стаята ми в хотела.

Много дълга пауза, след което:

— Защо вие не дойдете тук?

Пиърс сви рамене.

— Къде сте?

— „Гришам Хаус“. Улица „Сюлейман паша“.

— Добре. След малко съм при вас.

Остави слушалката на място и се замисли за миг. Сигурно щеше да слуша тъжната история за неволите на някоя неомъжена леля на Барнаби. Трябваше му питие. Слезе в бара и каза на нубиеца:

— Ще ми продадете ли бутилка скоч?

— Забранено е — каза барманът.

Пиърс плъзна по бара банкнота от петстотин пиастри. Нубиецът я погледна и му опакова бутилката.

 

 

„Гришам Хаус“ беше малък пансион, който заемаше горните два етажа на офис сграда от лявата страна на „Сюлейман паша“. Пазеше смътно британска колониална атмосфера с тъмна дървена ламперия, огромни вани, избелели акварели на замъка Уиндзор и катедралата в Ели по стените, и тук-таме чудати надписи. Един цитат в рамка с напукана позлата гласеше: „Моля разберете, в този дом няма потиснатост и възможността за поражение НЕ ни интересува. Тя НЕ съществува — Кралица Виктория“.

Коридорите миришеха на керосин, използван, за да не се вдига прахта. Нисичък човек с фес упъти Пиърс към стаята на Барнаби. Пиърс влезе и се разкашля. Едва се дишаше от застоял цигарен дим. Барнаби седеше на леглото с ръце на коленете.

— Много мило, че дойдохте.

— Няма нищо.

Мивка в ъгъла, с чаши. Пиърс отвори бутилката и наля две чисти питиета.

— Какво ви тревожи?

— Имам проблем — каза Барнаби, отпи и потръпна. — Топъл скоч! Господи!

— Какъв проблем? — Пиърс се разположи на един стол и запали цигара.

— Ами, разбирате ли… — Барнаби се запъна и го изгледа странно и прямо. Закърши ръце и известно време не каза нищо.

— Продължете.

— Ами, разбирате ли, проблемът ми засяга… много пари.

Пиърс си спомни въпроса му за богатите хора.

— Задлъжнял ли сте?

— Не, не. Нищо подобно. Става дума за пари, които са… ами, достъпни.

При тези думи Пиърс пресуши чашата си. Барнаби сякаш изведнъж се уплаши, все едно си помисли, че Пиърс ще си тръгне, но той остана на мястото си.

— Колко пари?

— Не знам. Много.

— Грубо?

— Не разбирате — каза Барнаби, почти хленчейки. — Трудно е да се каже. — Довърши питието си и протегна чашата си за още. — Двайсет милиона, може би петдесет.

— Долара?

— Да.

— Това — каза Пиърс, докато пълнеше отново и двете чаши — са страшно много пари, за да са достъпни.

— Да.

С журналистическия си ум Пиърс прехвърли големите обири от миналото. Най-големият в новата история беше британският влаков обир от 1962 година, но той възлизаше едва на седем милиона долара. Но двайсет милиона! Къде, за бога, можеше да има толкова мангизи?

— Той закрачи из стаята.

— И колко са достъпни тези пари?

— Не знам точно.

— У кого са?

— У никого в момента. Поне така мисля.

— Не ми помагате особено — каза Пиърс. Нервната потайност на мъжа беше дразнеща. — Защо просто не ми разкажете всичко отначало? Кога за първи път разбрахте за тези пари?

— Преди два дни — каза Барнаби, после се поколеба. — Интересувате ли се от възможностите?

— Да се интересувам? Да. Но не се наемам. Честно казано, нямам много опит в обирите, но ще изслушам всеки, който говори за двайсет милиона долара.

— Обир? Кой е казал нещо за обир?

— О, за бога — възкликна Пиърс. — Ще ми кажете ли, или не?

Накрая, макар и нервно, Барнаби му разказа.

Пиърс го зяпна.

— Шегувате се — каза.

— Не.

Изведнъж Пиърс се разсмя. Цялото му тяло се разтресе и очите му се насълзиха. Седна на пода и притисна корема си.

— Какво е толкова смешно?

— Тази гробница… искате да я ограбите?

— Да.

Това хвърли Пиърс в поредния неконтролируем пристъп на смях. Той се затъркаля безпомощно по пода, катурвайки стола и питието си.

Барнаби го гледаше сериозно.

— Не ми се струва особено смешно.

Пиърс стана, избърса очи и си наля друго питие.

— И на мен — каза накрая. — Мисля, че това е най-шантавото нещо, което съм чувал някога.

 

 

За Барнаби разговорът с Пиърс беше като просветление — макар и неприятно. Когато започнаха да обсъждат самия начин на действие, той осъзна, че пропуските в неговото мислене и информация са големи.

— Чия е гробницата?

— Не знам. Надписът не назовава царя. След смъртта на Ехнатон — той бил монотеистът, еретикът — страната била в упадък и на трона бързо се сменили много царе. Пръв бил Тутанкамон, после човек на име Аи. След него няколко, чиито имена не знаем, до Рамзес II. Това бил период на размирици в страната — армии от нашественици и подкупна бюрокрация. Бърза смяна на властта, такива работи.

— Къде точно е гробницата?

— В Тива, на брега на Нил, на триста мили южно оттук. Повечето фараони от Деветнайсетата и Двайсетата династия са погребани във и около Долината на царете. Шейсет и двама в самата долина, която е малко пространство, разположено под скалите на западния бряг на Нил. Но повечето от тези гробници са открити и почти всички са били ограбени, преди да бъдат намерени от археолозите. Предполага се, че в Долината има още две гробници, които още не са открити, но на мен не ми се вярва.

— Тази гробница не е ли в Долината?

— Очевидно не е. Разположена е на юг, високо в скалите. Надписът дава координати за местоположението й, а доколкото познавам египтяните, координатите вероятно са доста точни. Те са били умели математици.

— Търсихте ли я?

— Не — каза Барнаби. — Но и да бях, нямаше да докажа нищо. Откриването на гробницата би било сериозно начинание. Ще трябват много хора, които да живеят в района месеци наред. Сам човек не би могъл да постигне нищо.

Пиърс се съгласи.

— Какво ви кара да мислите, че още не е ограбена?

Барнаби обясни за диагоналния код, който се четеше както по нормалния, така и по тайния начин. Освен това обясни и за философията на епохата.

— Строежът на египетските гробници се е променил. В най-ранните династии царете издигали пирамиди, създадени да запазят телата им след смъртта. За съжаление пирамидите не опазили нищо — те само показвали наличието на голямо богатство и привличали мародерите. През Средното царство, хиляда години след това, всички пирамиди били разбити и ограбени. Така че царете от този период сменили тактиката. Първият, който прекъснал традицията, бил Тутмос I, който си поръчал издълбана в скалата гробница близо до Тива, която тогава била столица на Горен и Долен Египет. Тутмос го направил, защото искал гробът му да остане тайна. Не станало така и следващите фараони, макар да следвали традицията на издълбаните в скалата гробници в Долината на царете, не правели опити да скрият местонахождението на гробниците си, а разчитали на пазачи, които да ги пазят след смъртта. Това също не свършило работа. Пазачите можели да бъдат купени, а жреците — подкупени. Независимо дали местоположението било тайно или всеизвестно, гробниците били ограбвани. И обикновено било вътрешна работа — мародерите сякаш знаели точното местоположение на гробницата, кои коридори били фалшиви и така нататък. Някой трябва да им е казвал. Промяната обаче била налице, тенденция към все повече тайнственост. След Тутанкамон няма нищо чудно, че фараоните започнали да пазят в пълна тайна мястото на гробниците си и да ги строят извън Долината на царете. След като тази гробница била построена, архитектът и всички работници били убити. Ако надписът е верен, само везирът знаел къде — и го запазил в тайна.

— Всичко това, разбира се, нищо не доказва — каза Пиърс. — Гробницата въпреки това може да е била ограбена.

— Знам — каза Барнаби, — но не мисля така. Странно е… когато четеш ръкописи и с тяхна помощ живееш живота на други хора толкова дълго, колкото съм го правил аз, започваш да развиваш усет към прочетеното. Можеш да кажеш кога нещо е лъжа или преувеличение, кога някой си придава важност или омаловажава някого. Просто чувство, нищо повече.

— Как ще се заемеш с този обир?

— Честно казано, нямам ни най-малка представа. — Барнаби въздъхна. — Може да е невъзможно. Не може да правиш официални разкопки, защото правителството ще ти диша във врата, ще бди като ястреб. Нищо важно вече не напуска Египет… не и ако властите могат да го спрат.

— И дори да намериш гробницата и да я натовариш на керван камиони, ще имаш други проблеми. Пропускателни пунктове на всеки път, чести проверки. Хотелите те регистрират в полицията всяка вечер и ти задържат паспорта. Като цяло, това е много ефективна система да следиш всеки човек в страната.

— Защо да не вземем петима или шестима души, да се настаним в хотел в Луксор и да копаем през деня? Това е някакво начало.

Барнаби поклати глава.

— Не става така. Луксор е малък град и има само три хотела. Няма ресторанти, освен тези в хотелите. Никой самоуважаващ се турист не би се отдалечил от тях. Освен това никой самоуважаващ се турист не би изкарал повече от седмица в града, там няма много за разглеждане. Веднага ще разберат, че се преструваме.

Пиърс няколко минути крачи из стаята. Очевидно нямаше да е лесно — и беше съвсем ясно, че Барнаби нямаше да му помогне особено в организацията.

— Добре — каза той накрая. — Да се видим в хотела ми утре вечер в седем. Дотогава нито дума на никого.

— Какво ще правите?

— Ще мисля.

— Няма ли да ходите в Атина?

— Не — каза Пиърс. — Няма да ходя в Атина.