Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (23)

7.
Помощ

Той дръпна ръката си като опарен. Заслуша се напрегнато в тъмното. Никакъв звук, никакво дишане.

Внимателно пак протегна ръка, този път по-ниско.

Крак. Пет пръста в сандал. Плъзна ръка нагоре по крака. Без косми, студен, гладък.

Мумиите винаги бяха увити в плат, нали?

Окуражен от тази мисъл, той посегна към коляното и напипа гънките на корава туника.

Почука с пръсти по нея — дърво.

Беше статуя. Той въздъхна и се отпусна.

— Проклета статуя.

Изправи се до нея. Беше голяма, над два метра. С ръце опипа контурите, за да си представи позата й. Беше класическа египетска — изправена стойка, с единия крак напред, едната ръка край тялото със стиснат юмрук, другата свита в лакътя и държи жезъл.

Минаха няколко минути, преди да осъзнае откритието си.

— Статуя!

Бяха я намерили. Трябваше да е това. Трябваше да е самата гробница.

— Господи!

Бяха я намерили.

Той си погледна часовника. Четири без двайсет — нямаше ли да дойдат най-сетне? Почти се давеше от вълнение. Последната гробница. Беше точно тук, той беше в нея.

Отрезви го мисълта, че тя можеше да стане и негова гробница.

Продължи да опипва. След няколко секунди докосна втора статуя, като че ли идентична с първата. Стояха от двете страни на прохода, през който бе влязъл Пиърс.

Почувства се като дете на Коледа. Всичко се беше сбъднало, всичките му надежди и желания. Бяха успели.

Бяха успели.

 

 

След това пропълзя обратно до стената и се облегна на нея. Вълнението, напрежението и собственият му страх го бяха изстискали докрай. Заспа.

Когато се събуди, откри, че диша учестено. Насили се да забави темпото, но след малко дишането му пак се забърза.

Какво би казал Маккърнан?

Пиърс го беше интервюирал преди година и половина. Беше физиолог и работеше за НАСА. Спомни си, че бяха говорили за проблемите, пред които са изправени космонавтите — ускорение, при което човешката кръв става гъста като течен живак, вибрации, които могат да блъскат бъбреците в гръбнака, докато не се превърнат в кървава пихтия, жега и студ, въздух.

Маккърнан беше говорил за въздуха. Какво беше казал? Нещо за въглеродния двуокис.

Не си спомняше. Беше осем и дванайсет.

Пак заспа и когато се събуди, се сети, че многото въглероден двуокис стимулираше дишането и то става учестено.

Това значеше, че въздухът на Пиърс свършваше.

Той потрепери в мрака.

— Последната проклета гробница.

За всеки човек първата му гробница беше и последна.

Погледна си часовника. Осем и дванайсет. Сигурно беше спрял. Преди часове или преди минути.

А те къде се губеха?

 

 

Следващия път, когато си погледна часовника, вече не виждаше светещия циферблат, така че очевидно бе минало известно време. Изгубил сили, той можеше само да лежи облегнат на стената и да диша плитко.

Опита се да брои вдишванията си. Поне имаше какво да прави. Спря на 1791.

После чу драскане.

Отначало не беше сигурен, защото беше много слабо. После чу почукване. Обърна се към прохода и отвърна на почукването.

После металическо звънтене. Почукваха му с лоста.

Бяха там.

Слава богу.

Той се отпусна на стената. Почукването спря. Стана тихо, после се чу хрущене и камъкът леко се помръдна. След миг пак падна на мястото си.

После тишина.

Имаха проблеми.

Той се почувства замаян, неспособен да мисли ясно. Просто чакаше.

Още хрущене.

Тишина.

 

 

— Проблемът е въздухът — каза Барнаби. Беше се върнал от Кайро, точно когато другите трима се канеха да тръгнат с ленд ровъра. Конуей и Никос бяха мрачни, Лиза беше видимо разтревожена, но се мъчеше да се овладее.

Сега стояха прегърбени в коридора и гледаха камъка.

— Въздух — каза Барнаби. — Тези хора са знаели тайната на херметически затворения строеж. Вече го видяхме. Трябва да му дадем въздух.

Той се обърна към Конуей.

— Каква е дължината на коридора?

— Ти майтапиш ли се? Не сме спирали, за да го мерим.

— Щеше да е от полза, ако бяхте — отбеляза Барнаби. — Тогава можехме да измерим оставащото разстояние и да определим колко е голям блокът. Може да е с дебелина четири стъпки и да тежи няколко тона.

— Я стига сте дрънкали — раздразнено каза Никос. — Разкарайте се оттам.

Те се дръпнаха. Той пъхна лоста в процепа и натисна.

Хрущене, после блокът се помръдна едва-едва.

— Не тежи няколко тона — каза. — Двестатина кила най-много.

— Това не ни помага особено — каза Барнаби.

— Я не бъди черноглед — каза Конуей.

От потъналата стая Лиза се провикна:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не — каза Барнаби.

— Да — каза Никос. Обърна се, за да излезе.

— Къде отиваш?

— Помислете малко де — сопна се Никос. — Трябва да преместим тежък предмет. С какво разполагаме?

Барнаби поклати глава.

— С крика от ленд ровъра — каза Никос. Забърза по тунела и те го чуха как казва на Лиза: — Хайде.

Барнаби и Конуей се спогледаха.

— Той забравя нещо — каза Конуей. — На крика му трябват няколко сантиметра пространство, за да се вклини. А този камък е легнал плътно.

— Какво ще правим?

— Човек, ти си този, дето си е починал и трябва да е свеж като краставица. Аз съм уморен. — Така си беше. Не беше спал, откакто с Пиърс бяха излезли предната нощ.

— Не знам.

Конуей прехапа устни.

— Сещаш ли се за Великденския остров?

— Какво за него?

— Нали ги знаеш онези големи каменни глави — търпеливо каза Конуей.

— Да. — Барнаби не виждаше връзката. Великденският остров беше изолирано кътче в южния Пасифик, където от земята се издигаха огромни каменни статуи.

— Помниш ли как са успели да издигнат тези глави?

— Естествено — каза Барнаби. — С малки камъни…

— Точно така — каза Конуей. — Позна. Сега ще ми дадеш ли малко камъни?

— Откъде?

— Ами в другата стая е пълно. Онази врата падна и се разби на пода, забрави ли?

— Какво ще правиш?

— Аз ще повдигна тая работа тук с лоста, а ти ще пъхаш камъчета отдолу. После Никос ще може да сложи крика, щом дойде. Ясно?

Така и направиха.

 

 

Стържещ звук, различен от хрущенето, което беше чувал през последния половин час. Този звук беше равен, непрекъснат. Пиърс примигна, когато в стаята се процеди бледа светлина. Нахлу свеж въздух, той вдиша дълбоко и се отпусна. Чуваше приглушени гласове.

— Ето го.

— Дай ми фенерчето си.

— Чакай малко, чакай малко. Пази се. Дайте на човека малко въздух. — Някой го разтърси. — Роби, добре ли си, човече? Още ли мърдаш?

Нещо меко и топло. Коса по лицето му. Парфюм.

— О, Робърт, Робърт, толкова се разтревожих.

Сълзи.

— Гледай сега. Нещастникът тук няма въздух, а тя направо ще го удуши.

Целувки. Усети устните й и отвори очи.

— О, Робърт.

Той я прегърна.

— Явно още мърда.

Почувства се по-добре. Вдигна очи към трите фенерчета, които светеха към него.

— Хей — каза той, — не може ли човек да остане малко насаме?

Те се разсмяха, изпускайки напрежението.

Тя го целуна.

Фенерчетата се отместиха. После Конуей каза:

— Мама му стара!

Всички погледнаха натам.

Фенерчето осветяваше огромна статуя на човек. Дрехите му бяха от злато.

Лъчът се премести. Отрази се във втората статуя. После тръгна из стаята, препълнена с всякакви предмети — ракли, оръжия, дрехи, алабастрови урни и ярко оцветени глинени съдове, тръстикови кошници, миниатюрни статуи на богове, златни столчета, весла, златна колесница в реални размери.

— Добре дошли в гробницата — каза Пиърс.

— Не е кой знае какво — каза Конуей, — но той го нарича свой дом.

На едната стена имаше великолепен фриз, изобразяващ фараона, прегърнат от бог Хор, богът с глава на сокол. Цветовете бяха ярки — червено, синьо, пурпурно. На друга стена имаше огромно изображение на свещения за египтяните скарабей. Отгоре имаше картина на религиозно шествие, което носи мумията на царя към мястото й за вечен покой.

Таванът беше зает от дълга редица богове, всеки облечен като фараон: Анубис — богът чакал, Себек — крокодилът, Хатор — кравата, Тот — ибисът, Хор — соколът.

Човешки тела с животински глави. Барнаби изброяваше имената, после замълча. Никой не проговори дълго време.