Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Easy Go, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Панева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън (като Джон Ленг)
Заглавие: Пясък през пръстите
Преводач: Мария Панева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Мария Личкова
ISBN: 978-954-655-477-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1724
История
- — Добавяне
3.
Луксор
Първото, което човек си купува в Луксор, е малка метличка, която прилича на прахочистачка от пера. Пазарната цена е двайсет и пет пиастри, или грубо към петдесет цента, и си струва.
Мухите в Луксор за много зли.
През следващите дни Пиърс се научи да прави всичко с една ръка — да снима, да яде и да пие, да чертае графики и да си води бележки. С другата ръка използваше метличката, за да пъди мухите от лицето си, далеч от очите и устата. Човек бързо научава това в Луксор.
На летището нямаше вятър, само суха, трептяща жега, която се носеше като мараня над пясъка, изкривявайки червените варовикови скали на хоризонта. Взеха такси до центъра на града и по пътя почти не разговаряха.
Лорд Гроувър изглеждаше дълбоко отвратен. Седнал на задната седалка между двете момичета — русото и черноокото малайзийче — той гледаше прашните сгради, покрай които минаваха, помирисваше торта по улиците, виждаше магарешките каруци, кокошките, мръсните хора и очуканите велосипеди.
— Луксор — изсумтя презрително. — Перлата на Нил.
Конуей се усмихна.
— Е, погледни го от друга страна. Щом е достатъчно добър за фараоните, значи…
— Все тая.
Градът беше малък, въпреки че някога бил най-големият град на юг от Кайро. По-точно преди три хиляди години, когато Кайро се наричал Мемфис, град на разкош, гордеещ се с огромен сфинкс от чист алабастър. Луксор бил Тива, фантастичният некропол на империята, стовратата Тива на Омир.
Пиърс погледна през прозореца и видя как едно момче се обръща с гръб към улицата и пикае на стената на някаква сграда, друг човек мина покрай него с клетка с птици, закрепена на главата — гълъби или кокошки.
— Тук животните се продават живи — каза Лиза, изразявайки мислите си на глас.
— Нямат хладилници — каза Конуей. — Ако е мъртво, се разваля.
Лорд Гроувър въздъхна.
Минаха по единствената главна улица в града, покрай рушащата се гара на железницата към Нил. Тук, до реката, се издигаше големият храм — храмът на Луксор — и трите хотела, за които им бе казал Барнаби. Единият беше нов и модерен, с климатици, които стърчаха на всеки прозорец. Изглеждаше примамливо.
— „Уинтър Палас“? — попита шофьорът. Беше преценил пътниците си и стигнал до извода, че имаха резервация в най-добрия хотел.
— Не — каза Пиърс. — Минаваме реката.
— Но първо в хотела?
— Не, към реката.
— Сега?
— Ние сме археолози — обясни Конуей.
Ченето на таксиджията увисна и той аха-аха да се разсмее. После си затвори устата и кимна. Зави и подкара край реката далеч от хотелите.
Докато пътуваха покрай Нил, таксито подмина олющени рекламни табели на казино „Рамзес“ и казино „Луксор“. Пиърс предположи, че това значи кафене нощен клуб, а не хазартно заведение. Гроувър погледна и изстена.
Стигнаха ферибота, шофьорът пренесе багажа им и го натовари на борда. Другите пътници, до един туристи, ги гледаха любопитно — те знаеха, че единствените хотели са от тази страна на реката. Гроувър плати на шофьора и всички се качиха на ферибота, който лениво се плъзна по Нил.
Пътуването беше по-дълго, отколкото очакваше Пиърс. Водата беше гладка като езеро, носът пореше чисто напред.
Покрай тях преминаваха доста местни фелуки с кърпени отново и отново платна.
— Колко е широка реката тук? — обърна се Гроувър към Пиърс.
— Не знам. Към петстотин метра може би.
— Четиристотин и петдесет — каза Лиза.
— Научила си си уроците — каза Пиърс.
Приближавайки се до отсрещния бряг, те видяха облечени в черно жени, които идваха на реката за вода, крепейки красиво на главите си глинени делви. Пиърс ги снима. Няколко жени го видяха и му се разкрещяха ядосано, вдигайки фереджетата пред лицата си.
— Не обичат да ги снимат — каза Барнаби. — Както редица суеверни народи, те смятат, че ако някой улови образа им, им отнема нещо. Така го възприемат — все едно заграбваш нещо, което си е тяхно.
Слязоха от ферибота на западния бряг и натовариха багажа си в друго такси. То беше много стара кола, която Пиърс свързваше с гангстерските филми. Беше пребоядисвано няколко пъти и сега беше очарователно бледомораво. Вътрешността беше претапицирана със зелена изкуствена кожа. Миришеше на плесен.
— Къде отиваме? — попита Гроувър, сбърчил нос.
— Долината на царете? — попита шофьорът. — Долината на цариците? Гробниците на благородниците? Храмът на…
— Храмът на Хатшепсут — каза Пиърс.
— А, храмът на Хатшепсут — повтори шофьорът. Няколко минути псува колата си, натискайки газта, докато тя най-сетне оживя с ръмжене и се разтресе като човек, събудил се в студа.
Потеглиха.
Пътят минаваше през зелени поля със захарна тръстика. Покрай тях се поклащаха камили, натоварени с тръстика, подкарвани от момчета, размахващи дълги пръчки. Колата вдигаше прах. Пиърс с интерес наблюдаваше камилите — никога не беше виждал камила, освен в зоологическата градина. Тук те бяха навсякъде и хората ги приемаха за естествено превозно средство.
— Не са ли смешни? — каза Лиза. — Изглеждат толкова глупави, но достойни. Сигурно защото ни гледат от високо.
Преминаха напоителен канал, канала Ел-Фадлеях според шофьора, и поеха по нов път, успореден на друг по-малък канал. В зелените поля имаше водни колела, задвижвани от търпеливи, тежко стъпващи водни биволи. Други кладенци се обслужваха на ръка.
Скоро напуснаха плодородната област край бреговете на Нил и навлязоха в пустинята. Тук-там се виждаха стада кози, но това беше всичко.
— Що за кола е това? — попита Пиърс. Наложи се да повтори въпроса няколко пъти, преди шофьорът да разбере.
— Шевролет от хиляда деветстотин трийсет и втора — каза той, произнасяйки неправилно името на марката. Лицето му грейна от гордост. — Моята кола. Собственик.
Избибипка щастливо, въпреки че на километри наоколо нямаше жива душа. Бутонът за клаксона отдавна липсваше и той го задействаше, като опираше някаква жичка в металното табло. Беше сръчен и бързо местеше пръста си, произвеждайки нещо като картечен откос, който явно му харесваше.
За да спре врявата, Пиърс му предложи цигара.
Докато навлизаха по-навътре в пустинята, наближавайки планините, теренът стана хълмист. Шофьорът се изкачваше на някоя височина, спираше мотора и се спускаше по инерция. Изглежда много добре знаеше какво прави — докъде може да върви по инерция и кога отново да запали двигателя. Бензинът е скъп, помисли си Пиърс.
— Някой път тая проклетия няма да запали — каза Гроувър — и ще останем тук. Боже, това пък какво е?
Пред тях до пътя имаше две седнали каменни фигури, гигантски, силно повредени. Лицата бяха на парчета, ръцете и краката отчупени, оставяйки само контурите на тялото. Беше едновременно величествено и тъжно.
— Колосите на Мемнон — каза Конуей.
— И са просто ей така насред нищото — учуди се Гроувър.
— Тук са били намерени. Стояли са на входа на храм, но него вече го няма.
Земята стана сива, суха и напукана. Подминаха няколко разрушени храма. Шофьорът ги изброяваше — храмът на Мернептах… на Тутмос IV… на Рамзес II… на Аменхотеп II… на Тутмос III…
— Къде е проклетото място, на което отиваме? — каза Гроувър. — Имам нужда от питие.
Момичетата от двете му страни не казаха нищо, но очите им бяха ококорени, загледани в пейзажа.
Пиърс се усмихна — не приличаше много на Капри.
Минаха покрай няколко селца с кирпичени къщи, сгушени под скалите. А после изведнъж видяха храма на Хатшепсут. Имаше гръцки вид — дълга колонада, три нива, разположен в подножието на планините, които се възправяха зад него. До всяко ниво се стигаше по дълга рампа. Прав път, може би към една миля, водеше до рампата и до храма.
Край пътя беше паркиран ленд ровър. Видяха го отдалече и Пиърс потупа шофьора по рамото.
— Спри до онази кола.
— Искате хотел? Не там. Хотел…
— Не, просто спри до онази кола.
Спряха.
Никос седеше на шофьорското място, нахлупил върху лицето си каубойска шапка, краката му стърчаха през прозореца. Отидоха при него. Той спеше.
Шофьорът им помогна да натоварят багажа отзад в ленд ровъра и те се качиха. Пиърс събуди Никос, който се ухили широко.
— Добре дошли в рая — каза.
— Много смешно — каза лорд Гроувър. — Колко градуса е тук?
Никос бръкна в джоба на ризата си и извади малък термометър.
— Купих си го смях да става — каза и го обърна към Гроувър. — На сянка е 40 градуса.
Гроувър безутешно погледна през прозореца.
— Господи.
Запалиха ленд ровъра.
— Заведи ни в някой крайпътен ресторант — каза Конуей. — Искам хамбургер, картофки и ягодово фрапе.
— Какви ги дрънка този? — обърна се Гроувър към Пиърс.
Пиърс се усмихна и се огледа — странна компания бяха. Никой, освен Никос, не се вписваше в подобния на кутийка практичен интериор на ленд ровъра. Лорд Гроувър беше със светлосиньо спортно сако и широка вратовръзка, подгизнала от пот. Момичетата бяха със сандали и изрязани летни памучни рокли в пастелни тонове. Конуей, който се обличаше ярко, беше с розова риза на райета, тъмни панталони и, съвсем не на място, сламена шапка за пикник.
За разлика от тях Никос беше с маслиненозелени работни дрехи, панталоните му бяха натикани в тежки ботуши, ризата беше разкопчана почти до пъпа, изваждайки на показ мръсния му потник. Единствено каубойската му шапка с широка периферия беше чиста.
Излязоха от пътя и поеха през пустинята. Колата ръмжеше, подскачаше и се друсаше, но нито за миг не им изневери. Подминаха още едно кирпичено селце и излязоха на една сравнително равна отсечка близо до скалите. Пред тях Пиърс видя няколко бели палатки.
— Потрудил си се, както виждам.
Никос се изплю през прозореца.
— От скука.
Конуей вдигна вежди.
— Няма ли хубави филми? — Обърна се към малайзийката на Гроувър и добави: — Това беше шега.
Момичето го погледна неразбиращо.
— Говори много малко английски — каза Гроувър. — Само най-важното.
— Колко хубаво — каза Конуей. — А като я потупаш по гърба, казва ли тате?
Момичето седеше мълчаливо, лицето му беше красиво, спокойно, безизразно.
— Не точно.
— О, друго ли казва?
Пиърс се обърна към Никос.
— Кога пристигна?
— Рано тази сутрин.
— Добре ли беше пътуването?
— Никак даже. Има пропускателни пунктове през петнайсет километра. На всеки пункт ти проверяват документите — всички документи — много бавно. Понякога искат да огледат и провизиите ни — мислят, че имаме оръжие — личи си по лицата им. Ако не говорех арабски, още щяхме да сме на петнайсет километра от Кайро.
Когато се приближиха, Пиърс видя, че лагерът е разположен в подножието на скалите в малка у-образна падина. До скалата имаше нещо като навес, до него беше разпъната голяма палатка, в която той предположи, че бяха провизиите. Навесът сигурно беше за ленд ровъра — не можеше да го оставят на пряката слънчева светлина. Гумите щяха да се напукат и боята да се обели. В отворения край на у-то бяха подредени в редица пет палатки, щяха да спят там.
Никос паркира под навеса. Всички слязоха.
— Трябва да държим колата и храната близо до скалите, за да не ни откраднат нещо — каза Никос. — Да ви разведа ли наоколо?
— Става — каза Пиърс.
Излязоха изпод навеса.
Жегата се стовари върху тях и дъхът на Пиърс секна. Сякаш се задушаваше, пое жежкия въздух в дробовете си и се разкашля, устата му беше суха и безчувствена. Бяха пътували цял ден и чак сега се спряха на едно място, точно по пладне, когато слънцето достигаше безжалостния си зенит.
Беше ослепително светло. За миг си помисли, че си е свалил очилата, но не, бяха си на мястото, просто не вършеха работа. Трябваше му шапка.
Момичетата заразтриваха голите си рамене и вдигнаха очи към слънцето.
— Насам — каза Никос и ги заведе до първата палатка. — Белият плат помага. Вътре е с двайсет градуса по-хладно. Първата палатка е за мен и за теб, Робърт. Отвътре всичките са еднакви. — Отвори мрежата на входа и те видяха две легла, спални чували и фенер „Коулман“. — Следващата палатка е за Барнаби и Алън.
— Къде е Барнаби?
— В Луксор, уговаря се с хотелите да ни доставят провизии. Не можем да държим тук храна за повече от две седмици.
Приближиха се до третата палатка.
— За лорд Гроувър.
Гроувър се наведе да надникне вътре, подуши я и се изправи.
— Следващата е за двете му очарователни спътнички. — Той се усмихна на момичетата. — А последната е за госпожица Барет.
— Тя защо не спи с момичетата? — попита Пиърс.
— Аз наредих така — каза Гроувър.
Пиърс се канеше да възрази, но се спря. Парите бяха на Гроувър, можеше да прави с тях каквото си поиска.
— Ще готвим в ленд ровъра — каза Никос. — Лесно ще инсталираме преносима кухня.
— Кой ще готви? — попита Пиърс.
— Аз — каза Лиза.
— Фотографското оборудване е в палатката с провизиите. Можем да проявяваме снимките нощем. Тъмната стаичка е завършена. — Пиърс кимна. — А сега по-добре всички да се преоблечем.
По-късно, облечен с панталони в цвят каки, ботуши, риза с къси ръкави в същия цвят, той отиде да огледа провизиите. Бяха прилежно подредени на рафтове и имаше всичко — от доматена супа на „Кимбъл“ до каса джин и две каси скоч. Бензинов генератор захранваше с електричество малкия фризер за месо и лед.
Фотографското оборудване беше разположено върху сгъваема маса. Три проявителни ванички, резервоар и редици с бутилки — фини, високоскоростни химикали, добре подбрани. Филмчетата бяха във фризера във влагоустойчиви пакети. Щяха сами да проявяват черно-белите снимки, както и някои увеличения. Цветните щяха да изпращат в Кайро.
Той погледна към оборудването за разкопките. Имаше малки кутии, съдържащи четки от камилски косъм, клечки за зъби и малки мистрии, имаше и лопати, фенерчета, въжета и кашон с допълнителни батерии за фенерчетата.
— Как ти се струва?
Лиза влезе в палатката. Беше със същите дрехи, изцяло в каки, но ботушите й бяха от мек велур и носеше яркочервено шалче на врата си.
— Много добре — каза той.
— Имам предвид провизиите. Знаеш ли, че понякога си много банален?
— Не ме бива в комплиментите — каза той.
Отвън спря кола. Той погледна и каза:
— Посетители.
Излязоха и видяха ленд ровър с арабски надписи по него. Отдолу пишеше Служба по старините, ОАР. От колата слезе Барнаби. С него имаше още някой.
Барнаби се усмихна безрадостно.
— Позволете да ви представя Хамид Искандер — каза, кимайки към втория мъж, мургав арабин с галабия. — Той се занимава със старините и беше така добър да ме докара.
Лиза въпросително изгледа Пиърс.
— Господин Искандер си носи палатка — продължи Барнаби. — Ще поостане с нас известно време.
Край ухото на Пиърс бръмна муха. Той я прогони и се опита да се усмихне.