Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (1)

1.
Барнаби

Великата пирамида на Хеопс изпълваше хоризонта. Беше гигантска. Огромната маса жълто-кафяв камък се простираше надлъж и на шир и смайваше въображението. Харолд Барнаби стоеше в подножието й, в широката сянка на пирамидата, и говореше с екскурзовод.

— Искам да се кача.

Драгоманът го погледна уморено, после сви рамене.

— Окей, шефе — каза. — Аз заведе.

— Добре.

Барнаби плъзна поглед нагоре по фасадата. Отдалеч пирамидата изглеждаше полегата. Отблизо му се струваше почти отвесна. От горе слизаха група туристи. Бяха като песъчинки, едва се виждаха от мястото, където стоеше той.

— Сам ли си? — попита драгоманът. Беше нисък, много мургав, с торбести панталони, сандали и нелепо черно сако, на което беше забодена медната значка с разрешителното му.

— Да — каза Барнаби — Сам съм.

— Окей, шефе. Тръгваме. Прави като мен, нали? Краката като моите, ръцете като моите. Аз показва.

Той тръгна, Барнаби вървеше плътно след него. Би предпочел да се качи сам, но полицията изискваше водач. И когато тръгнаха нагоре, той разбра защо. Блоковете бяха огромни, три или четири стъпки високи и понякога по шест стъпки дълги. На много места между нивата имаше первази, широки само трийсетина сантиметра, и пътеката беше коварно изтъркана от потока безбройни туристи преди него.

Изкачването беше тежка работа, водачът налагаше бързо темпо. Той умело драпаше по високите над метър камъни, но Барнаби беше предпазлив. Земята беше твърде далече. Такситата и камилите бяха миниатюрни. Изкачваха се по югоизточния ръб и той скоро откри, че вижда цяло Кайро, на петнайсет мили от там. Макар че на земята беше горещо като в пещ, тук вятърът духаше силно и издуваше дрехите му.

Водачът спря, за да го изчака.

Барнаби се движеше внимателно, защото ръцете му бяха покрити с фин сух пясък и той не вярваше в захвата си. Издърпваше се нагоре блок след блок, докато настигна водача.

— Окей, шефе?

— Да — каза Барнаби задъхано.

Бяха преполовили пътя, пустинята, Нил и Кайро се простираха пред тях. Той не виждаше другите пирамиди в Гиза, нито Сфинкса — голямата пирамида ги скриваше от погледа му.

— Хубаво, а?

Барнаби кимна. Много внимаваше да не поглежда надолу. Болезнено осъзнаваше, че са застанали на тесен перваз, широк не повече от шейсет сантиметра.

— Да вървим.

— Добре, шефе.

Заизкачваха се.

Сега наистина се започна — вятърът свиреше в ушите и навяваше пясък в очите му. Той видя имена на туристи, издълбани в огромните камъни — помъчи се да ги прочете, за да забрави за височината. Пътят стана още по-стръмен и веднъж се наложи водачът да спре, защото изгуби маршрута. Барнаби усети, че се поти.

Прокле се за лудостта си и спря, за да изтрие ръце в панталоните си — една по една, без да се пуска от камъка. И все пак знаеше, че трябва да се качи на върха на голямата пирамида. Никога не би си простил, ако беше дошъл в Египет и не беше опитал.

Съвсем ненадейно се озоваха на върха. Барнаби, който се беше примирил, че ще се катерят вечно, се стресна, когато видя равното място, широко около три квадратни метра. Водачът се наведе и му помогна да се издърпа на последния блок.

Той се изправи на върха на пирамидата на Хеопс или Куфу. Усети, че краката му треперят от облекчение и вълнение и бързо седна, за да се наслади на гледката. Пред очите му се простираше цяло Кайро в началото на зелената делта на Нил. Виждаха се радиокулата, джамиите и цитаделата. На юг, отсам реката, се ширваха разпръснатите поля на пирамидите в Сахара и Дашур. А зад него — той се обърна, за да ги погледне — бяха двете малки пирамиди в Гиза, гробниците на Хефрен и Менкур.

Той си спомни как стоеше на върха на Слънчевата пирамида в Теотиуакан до Мексико Сити и гледаше към по-малката Лунна пирамида отсреща. Чувството беше подобно, но тук беше по-особено. Египет насищаше гледката с натрапчиво усещане за мистерия и поличба. Той бръкна в джоба си за цигара и се замисли за проблема си.

 

 

За първи път в живота си Харолд Барнаби, на 41 години, доцент по археология в Чикагския университет, обмисляше непочтена постъпка с големи размери.

Барнаби беше египтолог и йероглифите бяха тясната му специалност. Беше умел лингвист, талант, който си личеше още от детството му. Интересът му към езика, неразгадаемите писания и сложните граматики го беше отвел в колежа да изучава езиците на Близкия изток — езици както живи, така и мъртви. По чиста случайност, заради подигравка от негов колега студент, се беше запалил по египетските йероглифи. Сега можеше да чете знаците почти толкова бързо, колкото четеше на английски.

През студентските си години той се увличаше по всички страни на египетския живот, както го разкриваха писанията.

И лека-полека беше започнал да разбира, че много от тях са преведени грешно.

Точно това беше довело Барнаби в Кайро преди шест седмици. Беше получил финансиране за изследване на вече преведени папируси, защото твърдеше, че подобно проучване радикално ще промени съществуващата представа за живота по време на династиите на Средното царство — период от египетската история, характеризиран с разрастване на империята, приказно богатство и многочислени армии.

В деня след пристигането си в Кайро той се беше срещнал с нужните му хора — куратора на Египетския музей, директора на Службата по старините в Обединената арабска република — и беше настанен в малка стая в едно затънтено ъгълче на подобната на лабиринт сграда. Помещението беше голо — само маса, стол и един дремещ пазач. Един след друг безценните папируси му се носеха и той сравняваше ръкописите с преводните текстове. Чете за военните кампании на Тутмос III, седемнайсет пъти победил хиксосите, за дворцовите интриги на Хатшепсут, за славните дела на Ехнатон. Преглеждаше като инспектор бележките, официалните съобщения и сметките на фараони, мъртви преди повече от три хиляди години. Пред очите му оживяваше цял нов свят. Докато четеше, той забравяше пазача и смърдящите му цигари, забравяше жегата и праха, които нахлуваха през отворения прозорец, забравяше кънтящия шум на Кайро отвън.

Беше изцяло погълнат и напълно щастлив. Допреди два дни.

Барнаби четеше документ, открит в една от гробниците на благородниците, издълбани в стръмните скали на Тива, Деир ел-Медина, от другата страна на реката срещу съвременния Луксор. Беше гробница на дворцов иконом, везир на име Бутехи. Той бил на служба при един от многото царе, които в бърза последователност бяха заемали трона след Тутанкамон — при кой точно цар не беше ясно. Историята от този период беше объркана.

Точно този папирус беше преведен като свързан с осигуряването на дърва за огрев за топлите бани на царицата и с разпределението на робите, които да прислужват на нейно величество. Сега, докато го препрочиташе, нещо подразни Барнаби. Беше преведен от дясно наляво и имаше смисъл, но не кой знае колко — преводачът беше нагодил граматиката към собствената си представа за значението.

Преводът от ляво надясно не беше по-добър. Той се опита да разчете йероглифите вертикално, от горе надолу (египтяните пишат и по трите начина), но отново без успех. Беше дразнещо.

Той започна да се чуди над този невинен кратък пасаж. И точно преди да го захвърли като нещо, което не си струва усилията, интуицията му проговори в резултат от дългите години преводи на подобни ръкописи. Изведнъж инстинктивно почувства, че този е важен. Погледна го отново и се опита да работи от долу нагоре. Пак нищо.

Точно в този пасаж нямаше картуши. Странно. Освен това интервалите между йероглифите бяха неравни, подредбата подсказваше някакъв трик. Дали не беше код? Ако беше така, той не знаеше какво да прави — щеше да му трябва толкова време да го разгадае, колкото бе отнело на Шамполион да открие ключа към дешифрирането на йероглифите.

Той започна да си играе с посланието, преподреждайки символите, изпробвайки прости размени. Не стигна доникъде. Облегна се на стола, запали цигара и се замисли за човека, който беше причината за написването на този пасаж. Какво би могло да е толкова важно, че да налага промяна в нормалните модели на писане?

Този човек, този везир, без съмнение е имал достъп до много тайни на фараона, на когото служел. Освен това сигурно е бил суетен като Рехмира, везира на Тутмос III. Рехмира казвал, че нямало нещо, което да не знае нито в небесата, нито на земята, нито в някое кътче на подземното царство. Написал го на гробницата си. Но везирите били важни — всеки във времето си, те били втори по могъщество в целия свят.

Да, сигурно е бил суетен. И е искал да опише на гробницата си делата, които е извършил, успешните административни актове, които е ръководил.

Загледан в папируса, Барнаби допуши цигарата, без да намери отговор. Угаси фаса и бутна пепелника настрана. Когато отново погледна редовете от символи, изведнъж го видя, ясно като бял ден.

Диагонално.

Пасажът трябваше да се чете диагонално. Точно това намекваше разредката. Той опита от горния ляв ъгъл към долния десен и не получи нищо. После опита от горния десен към долния ляв и откри, че гласи:

Мое величество, владетел на изтока и запада, властелин на всички неща, заповяда

Започна следващия диагонал, но това не беше продължението на текста. Казваше се нещо за вечно жилище, но той не можеше да подреди правилно синтаксиса. Може би трябваше да пропусне един диагонал и да се върне после.

Барнаби изучаваше ръкописа два часа. Откри, че последователността на редовете беше разбъркана, но всичко можеше да се свърже в разумно звучащ текст:

Негово величество, владетел на изтока и запада, властелин на всички неща, заповяда и аз направих за него място, което може да го удовлетвори за вечни времена. Построих на (негово) величество, на моя баща, упокойно място за небесата, жилище вечно, което никой не знае и което не ще бъде намерено. Моят архитект, моят зет, ще остане безименен като жилището, неизвестен на никой (човек).

Барнаби погледна крадешком пазача в ъгъла, който дремеше, подпрял стола в стената. Из стаята безцелно бръмчеше муха.

Дълбоко в скалата с труда на петдесет мъже е скрито мястото за вечен покой на (негово) величество, владетел на изтока и запада, господар на народите. Не където е нарушен покоят на много царе, но наблизо, не ниско, а високо, на север, където само по това може да се разпознае. От аркадата на жената цар, по средата на пътя и шест итеру и един хет на север, към високата пукнатина, където птиците летят, защото те се доближават до (небето), както негово величество към вечен покой. Петдесетимата роби почиват близо до жилището и моят зет ги надзирава. Направих това сам и само аз знам мястото. Велико дело сътворих аз там и мъдростта ми ще бъде възхвалявана векове след това.

Невероятно. Барнаби го прочете пак и пак. Не можеше да повярва на очите си, въпреки че нямаше съмнение. Това беше запис на придворен, изградил гробницата на безименен фараон от Деветнайсетата династия, който лично бе убил всички, работили по строежа й, включително собствения си зет. И все пак този човек не беше успял да се сдържи да не запише делото си за идните поколения в собствената си гробница. „Типично по египетски, помисли си Барнаби, да убиеш петдесет души, за да пазят тайната, но да я заявиш открито пред очите на всички в собствената си гробница.“

Но беше ли открито?

Той отново погледна първоначалния превод. Прочетен от дясно наляво пасажът имаше някакъв смисъл. Може би точно затова везирът се бе чувствал сигурен — беше скрил тайната си в друго послание, което можеше да се разтълкува като банален запис. Хитро.

Барнаби стана и отиде до прозореца. Пазачът се сепна, погледна го и пак се отпусна. Барнаби се загледа в града, който в следобедната светлина се обагряше в жълто-червено. Наблизо издрънча трамвай, претъпкан с пътници, с реклама на бира „Асуан“.

Той осъзна, че това е изумителна възможност. С тази информация имаше сериозен шанс да открие гробницата — а имаше и сериозен шанс тя още да е непокътната. Повечето гробници от Осемнайсетата до Двайсетата династия бяха ограбени, обикновено за няколко години след смъртта на фараона. Но ако приготовленията бяха проведени с такава безжалостна потайност и ако везирът беше така изкусен във всичко, както в начина, по който разкриваше тайната, тогава имаше шанс.

Харолд Барнаби можеше да стане известен за нула време, откривател на гробница, съперничеща на Тутанкамоновата. Можеше да стане професор по археология в който си поиска университет на света. Името му можеше да стане нарицателно, както сега беше това на цар Тут.

Щеше да има тайни тунели, разбира се, и задънени улици, и много тежка и прашна работа, но ако успееше…

Професор Барнаби. Произнесе името безмълвно. Професор Барнаби, първият, строшил печатите на вратата и влязъл в подземната гробница, първият, видял саркофага и приказното съкровище, погребано с него. Първият човек от три хиляди години, видял всичко това под пукота на светкавиците и жуженето на новинарските камери.

Той се усмихна, после очите му се присвиха и той се намръщи. Хрумна му нещо изкушаващо и ужасяващо. В този миг, загледан през прозореца на Египетския музей, конфликтът се роди и той още не беше разрешен.

 

 

Ставаше късно, слънцето висеше ниско и гневно на небето. Скоро щеше да залезе, Барнаби знаеше. Той се изправи на върха на пирамидата и махна на водача.

— Окей, шефе? Тръгваме?

— Да — каза Барнаби. — Тръгваме.

 

 

В хотелската стая беше тихо. Барнаби лежеше на леглото, пушеше и се взираше в тавана. Устата му беше пресъхнала от многото цигари, но не можеше да спре — палеше цигара от цигара механично, умът му се рееше другаде.

Инстинктите, обучението и характера му бяха против тази идея. Тя беше толкова фантастична, че беше станала нелогична, почти абсурдна. Би трябвало веднага да я забрави.

Въздъхна и спусна крака на пода. Мина по изтъркания килим и се погледна в огледалото над мивката. Оттам го гледаха мрачни очи. На четиридесет и една години, помисли си. Повечето време беше прекарал прегърбен над книгите. Като погледнеше назад, усилията му изглеждаха прекомерни, наградите — малобройни. Интересът към египтологията отмираше в археологическите среди, особено в Америка. Дори да направеше световноизвестно откритие, не можеше да очаква много повече от професорско място — шейсет хиляди долара годишно, може би. Преди шест седмици тази перспектива би го развълнувала безкрайно. Сега не беше сигурен.

Лицето му още беше младо, но косата над челото му оредяваше, очите отслабваха, раменете започваха да увисват. Младостта му си отиваше и той си се представи като старец. Щеше да е самотен като сега — не му беше останало време за жени. Египет беше негова любовница, и то от много години.

В самолета на идване имаше едно момиче, но не я заговори. Размениха погледи, но той извърна очи. Свенлив. Плах.

Нямаше представа как да осъществи плана си — може би изобщо не можеше да се изпълни. Може би просто се беше размечтал, полагаше усилия за една примамлива мечта, която никога не би могла да се сбъдне. Съмняваше се, че дори да измисли осъществим план, щеше да има сили да го изпълни.

Погледна се в очите.

— Не ти стиска — каза на глас. — Тъпанар.

Но куражът не беше всичко. Трябваха му контакти, финансиране, организация. Такива можеха да се открият само в свят, който бе непознат за него.

И все пак трябваше да има начин.