Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (12)

2.
Лиза

Пиърс закусваше сам на следващата сутрин, когато при него седна едно момиче. Беше със синя ленена рокля без ръкави, която обгръщаше гърдите и тънката му талия. Дългата му тъмна коса беше спусната покрай лицето, очите му бяха невероятно тъмносини.

— Ще повикате ли келнера? — попита момичето. Гледаше го открито. — Надявам се, че не възразявате срещу малко компания. Исках да се запозная с вас. — Акцентът й беше британски.

— Съвсем не — каза Пиърс, докато си палеше цигара. — Казвам се Робърт Пиърс.

— Знам — каза тя. — Аз съм Лиза Барет.

И той се сети: личната секретарка на лорд Гроувър. Какво друго да очаква от Гроувър, помисли си той. Огледа я, докато тя си поръчваше кафе и яйца. Когато тя отново го погледна, той каза:

— Лорд Гроувър има отличен вкус.

— Това комплимент ли е? — попита тя. — Или злобна забележка по мой адрес?

— И аз се чудя.

— Мислех, че вие сте човекът, който знае всички отговори.

— Само някои.

Тя разгъна салфетката в скута си.

— Е, тогава продължавайте да се чудите.

— Харесвате ли мъже, които знаят всички отговори?

— Не съм виждала такива — каза тя. — Затова исках да се запозная с вас.

Той я гледаше как се храни. Имаше необичайно лице, тъмни вежди, които водеха към фин прав нос и великолепни устни. Високи скули. Изглеждаше доста египетски, помисли си той.

— Бихте ли желали — каза той — да ме придружите на обиколка из града?

— Да — каза тя без колебание. — С огромно удоволствие.

Взеха такси до цитаделата в източния край на града. Джамията на султан Мохамед ибн Калаун се издигаше величествено зад високите с цвят на охра стени на крепостта, която все още приютяваше войници. Пиърс мина през джамията заедно с Лиза и излязоха на една тераса, откъдето пред погледа се разкриваше цяло Кайро. В далечината се издигаха сивите туловища на пирамидите, които накъсваха хоризонта.

Тя стоеше до него до парапета и гледаше надолу.

— Ужасно е голям — каза тя. — Не го очаквах.

— Това е най-големият град в Африка и десетата по големина столица в света — каза Пиърс. — Три и половина милиона души. По-голям от Париж.

— Научили сте си домашното — каза тя. Посочи една джамия наблизо. — Какво е това?

— Джамията на султан Хасан.

— А онова?

— Джамията на ибн Тулум.

— Наистина си знаете урока. — Тя тръгна покрай парапета.

Харесваше му да я гледа как ходи.

— Онова там Гиза ли е? — Тя посочи няколкото пирамиди на юг.

— Не, това е Сахара. Гиза е ето там.

Имаше чувството, че тя го изпитва по някакъв странен начин, че го проверява. Често забелязваше, че го гледа внимателно — цяла сутрин бе така. Зачуди се на колко е години. Не можеше да се определи — на двайсет и четири, на двайсет и осем, може би дори на трийсет. Тя отметна черната коса от лицето си.

— Имате ли цигара?

Той й подаде и й даде огънче. Наистина беше смайващо красива. В нея имаше нещо невинно, което му допадаше.

Внезапно от едно от минаретата проехтя гласът на мюезина, който с песента си приканваше правоверните мюсюлмани към молитва.

Една след друга джамиите подеха този зов. Той се понесе над града, нежен и напевен, смесен с вятъра.

— Господи — каза тя, — невероятен звук. Толкова е… чуждоземен.

Той кимна. Сети се за нещо, което бе казал Барнаби в момент на пиянско веселие: „Кайро, градът с хиляда минарета, където призивът за молитва се чува пет пъти на ден вече хиляда години“.

— Били ли сте тук преди? — попита тя.

— Да, веднъж.

— Пътувате много. — Прозвуча като твърдение.

— Да.

— Харесва ли ви?

— Предполагам.

Той се почувства неудобно.

 

 

Вървяха по някаква улица, загледани в лицата на тълпата. Забележително разнообразие — бледи европейци с делови костюми, местни египтяни със смугла кожа и прави носове, чернокоси и по-светлокожи хора от турски и персийски произход, яки виолетово-черни нубийци от Долен Египет и Судан, тук-таме по някой строен негър от нилските племена навътре в Африка. Имаше забулени жени и такива с тесни поли, грим и високи токове и навсякъде имаше деца, които тичаха и се вкопчваха в дрехите ти с протегнати длани, молейки за бакшиш.

В Египетския музей разгледаха мумиите — всички струпани в една стая. Един екскурзовод им разказа за всяко изпито, изопнато лице. На Пиърс му се стори странно да гледа лицата на могъщи и властни мъже, мъртви от над три хиляди години. Някои от тях все още изглеждаха царствено.

Например Секенре, който обединил Египет около 1550 година пр.н.е. и прогонил нашествениците. За него се разказвали приказки векове по-късно, мумията му пазеше белезите от битките, ужасяващо осакатено лице и череп.

Но най-впечатляващ беше Рамзес II. Кожата беше почерняла от излагането на въздуха, косата — сплъстена, тялото — съсухрено. Дори в смъртта решителната брадичка и стиснатата уста показваха без съмнение, че този човек не е бил кой да е. Рамзес II бе построил великия храм в Абу Симбел, беше управлявал Египет със силна ръка в продължение на шейсет и седем години и беше станал баща на 150 деца. Той беше фараонът от историята за потисничеството в Библията и бе управлявал с желязна ръка, един от най-известните царе в цивилизация, просъществувала хиляди години.

След това минаха през галериите, в които бе изложено съдържанието на гробницата на Тутанкамон. Сякаш нямаха край — витрина след витрина с накити, злато, разкошни орнаменти. После, когато излязоха, минаха покрай една клекнала на улицата жена, която кърмеше бебето си, вперила празен поглед пред себе си. По лицето на бебето пъплеха мухи.

— Не е честно — каза Лиза.

 

 

Климатикът тихо жужеше в хотелската му стая. Щорите бяха спуснати и спираха следобедната светлина, придавайки на стаята топъл жълтеникав оттенък. Но беше прохладно. Пиърс седеше на един стол и гледаше как момичето спи в леглото. Беше заспала права, докато си говореха след обяда. Той беше виновен, както винаги говореше твърде много.

Беше я сложил да легне. Тя беше възразила сънено, но скоро отново бе заспала. Полата й леко се беше вдигнала, оголвайки стегнато бедро над трапчинката на коляното. Спеше дълбоко, невинно.

Странно момиче. Тя изглеждаше объркана най-вече от обиколката им из града. Е, помисли си той, градът си беше объркващ — толкова голям, толкова беден, с такива резки контрасти и противоречия.

И той явно беше заспал, защото сънуваше огромна златна стена, после стая, после широка пещера с размерите на футболно игрище, всички матовожълти. И видя да се носи пред него в купеста мъгла ухилено лице над потрепващи гърди и хилещите се смугли лица от тълпата, които се сляха с първото лице в чертите на стара беззъба вещица с гротескно сбръчкана уста. После едноок мъж, който се олюляваше по улицата, и човек с патерици. И шум на самолет, монотонно бръмчене.

Отвори очи и чу климатика. Лиза беше седнала на леглото и го гледаше.

— По-добре ли си? — попита той.

— Да — каза тя, докато ставаше. — Но роклята ми се е измачкала. Колко време спах?

— Не знам. И аз съм заспал.

— От слънцето е — каза тя, влизайки в банята. — Къде съм си оставила чантата?

— До лампата. — Пиърс се чувстваше странно щастлив. Фактът, че бяха заспали заедно, му даваше усещането за неочаквана близост, което беше приятно. Той я гледаше как си взема чантата и влиза в банята. Отиде след нея. Тя се решеше.

— Мисля, че бих искал да те опозная по-добре — каза той.

— Има предостатъчно време за това.

— Какво ще кажеш за вечеря?

— Съжалявам, но трябва да пратя куп писма, преди утре да напуснем Кайро. Ще вечерям в стаята си.

— Сериозно ли?

— Напълно. — Тя прибра гребена в чантата си и я затвори. — По-добре веднага да започвам.

„Бързаш да си отидеш, помисли си Пиърс. Почувствала си същото като мен.“

Изпрати я до вратата.

— Благодаря, че ми предостави леглото си.

— Няма защо. Съжалявам, че нямаше как да е по…

— Нямаше как. Ще се видим утре сутрин. — Тя се усмихна отново и си отиде.

Той се върна в стаята и седна на леглото, потънал в мисли за нея по-дълго, отколкото си даваше сметка.

 

 

Към десет вечерта, докато си стягаше багажа за самолета, в стаята му, без да почука, влезе момиче. Той я позна като едно от момичетата на Капри — ниска блондинка с къса коса и стегнато телце. Стоеше изпъчила гърди закачливо, полюшвайки бутилка шампанско в ръка.

— Компания? — попита тя.

— Не, благодаря — каза Пиърс. Мъчеше се да прибере ризите си така, че да не се измачкат. За толкова години така и не се беше научил как.

— Не ти ли се пийва шампанско през последната ни вечер в цивилизацията?

— Много си мила — каза той, — но не съм в настроение.

— Няма нищо — каза тя ведро. — Ще се справя с това. — Започна да бели станиола около тапата и да разхлабва телчетата. — Имаш ли чаши?

— Моля те — каза Пиърс. — Тази вечер предпочитам да съм сам.

Момичето сви рамене и излезе.

След няколко минути той получи обаждане от Гроувър, който звучеше обидено.

— Слушай — каза Гроувър, — ти не вярваш ли в Дядо Коледа? Не се случва често да имам комунистически пориви.

Пиърс изпита единствено умора. Въздъхна и каза:

— Ако не вярвах в Дядо Коледа, нямаше да съм тук.

— Знам къде е проблемът. Мислиш, че ти си Дядо Коледа. Ще получиш комплекс, момчето ми.

— Върви по дяволите.

— Сънуваш злато, а?

— Ще се видим утре сутрин — каза Пиърс и затвори. Седна на леглото и запали цигара.

Утре щяха да са в Луксор.