Стивън Кинг
Доктор Сън (9)

2.

Керванът на „Верни на възела“ се движеше по магистрала I-80 към планинското градче в Колорадо, където те щяха да останат през лятото (ако не им се отвореше възможност да намерят по-близо донори на енергия). Татенцето Гарван пътуваше на предната седалка до Роуз, а Джими Калкулатора, гениалният счетоводител на Верните, шофираше кемпера на Гарвана. Сателитното радио на Капелата беше настроено на станция за „аутло кънтри“^[2] и Ханк Джуниър пееше „Уиски пия и към ада камшика си бия“. Песента беше хубава и Гарвана изчака да свърши, преди да изключи радиото.

— Обеща да поговорим после. Вече е „после“. Какво се случи в спиртоварната?

— Наблюдаваха ни — промърмори Роуз.

— Сериозно? — Гарвана повдигна вежди. Беше приел от Тревор същото количество енергия като другите Верни, но не изглеждаше по-млад. Рядко се подмладяваше след „зареждане“. Но пък и не се състаряваше между храненията, освен когато интервалът помежду им беше твърде голям. Според Роуз този вариант беше за предпочитане. Може би причината беше в гените му. Разбира се, ако им бяха останали гени. Орехът твърдеше, че имат. — Имаш предвид донор, така ли?

Тя кимна. Пред тях топът на пътното платно се разгъваше под небе с цвета на избелели джинси и осеяно с бавно движещи се купести облаци.

— С голям заряд ли?

— О, да! Много голям.

— Далеч ли е?

— На Източното крайбрежие. Така мисля.

— Я стига! Твърдиш, че ни е наблюдавал от място, намиращо се на… близо две хиляди и петстотин километра оттук ли?

— Може и да са повече. Нищо чудно дори да е в Канада.

— Момче или момиче?

— Мисля, че е момиче, но изчезна твърде бързо. След около три секунди. Има ли значение?

— Никакво. Колко контейнера могат да се напълнят от дете с толкова много енергия?

— Трудно ми е да преценя. Минимум три… — Този път Роуз снижи количеството. Предполагаше, че от незнайната наблюдателка (ако наистина беше момиче) може да се напълнят десет, дори дванайсет контейнера. Почувствала беше енергията й, макар и само за секунди. Момичето беше видяло какво правят и ужасът му беше толкова силен, че за миг скова ръцете на Роуз и я накара да изпита мимолетно отвращение. Разбира се, усещането не беше нейно (изкормването на човешко същество по нищо не се различаваше от изкормването на сърна), а приличаше на паранормален рикошет.

— Искаш ли да се върнем? — подхвърли Гарвана. — Да хванем това дете, докато не е станало късно.

— Не. Мисля, че силата на това момиче тепърва ще се увеличава. Ще го оставим да „поузрее“.

— Знаеш го със сигурност, или интуицията ти го подсказва?

Роуз направи жест, означаващ „и едното, и другото“.

— Да разбирам ли, че си готова да рискуваш малката да загине, блъсната от кола, или да бъде отвлечена от педофил? — попита Гарвана, но без капчица ирония. — Ами ако се разболее от левкемия или от друг вид рак? Даваш ли си сметка, че всичко, което изброих, може да се случи?

— Ако попиташ Джими Калкулатора, ще ти отговори, че при изчисляване на риска коефициентите са в наша полза. — Капелата се усмихна и дружелюбно го потупа по коляното. — Напразно се кахъриш, Татенце. Отиваме в Сайдуиндър, както планирахме, а след няколко месеца ще се прехвърлим във Флорида. Бари и дядо Кино твърдят, че през тази година ще има много урагани.

Гарвана се намръщи:

— Да, бе! Все едно да събираме храна от контейнерите за смет.

— Дори да е така. Нима ще отречеш, че „огризките в контейнерите“ са много вкусни и хранителни? Още не мога да си простя, че пропуснахме торнадото в Джоплин. Разбира се, внезапните бури трудно се предсказват…

— Казваш, че детето ни е видяло — прекъсна я той.

— Да.

— Видяло е и какво правим.

— Накъде биеш, Гарван?

— Може ли да ни натопи?

— Миличък, ако малката е на повече от единайсет, ще си изям шапката. — Роуз почука по цилиндъра, за да подчертае думите си. — Предполагам, че родителите й не са наясно какво представлява дъщеря им и на какво е способна. Дори да знаят, сигурно се опитват да го омаловажат, за да не мислят по този въпрос.

— О, не прибързвай със заключенията. Има и друга възможност: да я заведат на психиатър, който да й предпише лекарства — намръщи се Гарвана. — Таблетките ще заглушат сигналите, които тя излъчва, и ще ни е по-трудно да я намерим.

Капелата се усмихна:

— Ако правилно съм преценила силата й (в което не се съмнявам), да й се даде паксил е като да закриеш прожектор с прозрачно фолио. Не се тревожи, ще я намерим, когато му дойде времето.

— Щом казваш… Ти си босът.

— Точно така, красавецо. — Този път Роуз не го потупа по бедрото, а го стисна между краката. — В Омаха ли ще нощуваме?

— Да, в хотел „Ла Куинта“. Запазих стаите в едното крило на първия етаж.

— Браво. Ще ти покажа какво е да се возиш на шеметно влакче в увеселителен парк.

— Ще видим кой на кого ще покаже — ухили се Гарвана. Беше настроен за шеги, след като се беше нахранил с хлапето. Роуз и другите също бяха в чудесно настроение. Той отново включи радиото. „Крас Канадиан Рагуид“ пееха за леваците от Оклахома, дето не ги бива да свиват джойнт.

Верните продължиха на запад.

3.

Някои наставници в Анонимни алкохолици бяха добродушни, други — зли, а имаше и такива като Кейси Кингсли, които не търпяха никакви лигавщини от подопечните си и не им прощаваха прегрешенията. Още в самото начало Кейси нареди на Дан да посети деветдесет сбирки на дружеството и да му телефонира всяка сутрин точно в седем. След като младежът изпълни първото условие, заповедта за обажданията беше отменена и двамата започнаха да се срещат три пъти седмично на кафе в „Слънчево зайче“.

През този юлски следобед на 2011 Дан влезе в кафенето и видя, че Кейси вече седи в едно сепаре; въпреки че наставникът му (и първият му работодател в Ню Хемпшир) имаше още много време до пенсия, приличаше на старец. Косата му беше почти опадала, куцаше силно. Отдавна трябваше да му поставят изкуствена тазобедрена става, но той все отлагаше.

Дан го поздрави, седна срещу него, скръсти ръце и зачака наставникът му да започне „катехизиса“, както само го беше нарекъл.

— Трезвен ли си днес, Дано?

— Да.

— Как се случи чудото на въздържанието?

Дан изрецитира:

— Помогнаха ми програмата на Анонимни алкохолици и Бог, както го разбирам. Моят наставник също изигра известна роля.

— Много мил комплимент, но не ме поднасяй и се дръж прилично, за да не си изпатиш.

Пати Нойс се приближи до масата и наля кафе на Дан, без той да я помоли.

— Как си, красавецо?

Дан й се усмихна:

— Бива.

Сервитьорката му разроши косата и се върна на бара, като стъпваше още по-напето. Мъжете проследиха с поглед нейния полюшващ се ханш, после Кейси отново се обърна към младежа:

— Успя ли да проумееш какво означава за теб Бог?

— Уви, не. Боя се, че може би ще ми отнеме целия живот.

— И все пак сутринта Го помоли да ти помогне да не докосваш алкохол, нали?

— Да.

— Коленичи ли?

— Да.

— Благодариш ли Му вечер?

— Да, на колене.

— Защо?

— За да не забравям, че алкохолът ме постави на колене — искрено отвърна Дан.

Кингсли кимна:

— Тези са първите три стъпки. Цитирай определението.

— Ако аз не мога, Бог може, оставям всичко в ръцете му. На Бог, както го разбирам.

— Както не го разбираш.

— Да.

— Сега ми кажи защо пиеше.

— Защото съм алкохолик.

— Не защото си бил лишен от майчина обич.

— Не. — Уенди си имаше слабости, но обичта й към него беше безгранична и непоколебима.

— Защото баща ти не те е обичал.

— Не. — Въпреки че веднъж ми счупи ръката, а накрая за малко не ме уби.

— Защото алкохолизмът ти е наследствен.

— Не. — Дан отпи от кафето. — Въпреки че баща ми също беше пияница. Знаеш го, нали?

— Да. Знам и че е без значение. Пием, понеже сме алкохолици. Не оздравяваме, само ден след ден получаваме облекчение в зависимост от душевното ни състояние.

— Да, шефе. Приключихме ли?

— Почти. Днес прииска ли ти се алкохол?

— Не. А на теб?

— Не. — Кейси се усмихна и внезапно се подмлади. — Истинско чудо! Така ли е, Дани?

— Да.

Пати донесе голяма порция ванилен пудинг с две вместо с една черешка отгоре, сложи купата пред Дан и му каза:

— От заведението. Да го изядеш целия, че си заприличал на скелет.

— Мен няма ли да почерпиш, красавице? — обади се Кейси.

Сервитьорката изсумтя:

— Теб ли? Дадено. Ще ти донеса коктейл „Гола вода“, както го наричаме тук, в Средния запад: чаша с вода и вътре — клечка за зъби. Туй ти приляга. — Доволна, че го е затапила, тя се врътна и наперено тръгна обратно към бара. Дан се захвана с пудинга, а Кейси му прошепна:

— Още ли я чукаш?

— Боже, колко деликатно се изразяваш!

— Благодаря. Още ли я чукаш?

— Бяхме заедно около четири месеца, но преди цели три години, Кейс. Сега Пати е сгодена за един симпатяга от Графтън.

— От Графтън ли? — презрително изсумтя Кингсли. — Хубава природа, скапан град. Ще отбележа за протокола, че с теб мацето не се държи като сгодено.

— Кейси…

— Виж, не ме разбирай погрешно. Мразя, когато човек си пъха носа — или оная работа — в чужди дела. Това неизбежно води към желание за алкохол. Обаче… имаш ли си гадже?

— Засяга ли те?

— Случайно — да.

— В момента нямам. Ходех с една сестра от хосписа… знаеш за нея, защото ти разказах.

— Да. Сара някоя си.

— Олсън. Мислехме да заживеем заедно, но тя получи много изгодно предложение за болницата към Харвардския университет. Понякога си разменяме имейли.

— Без сериозно обвързване през първата година — правило номер едно. Вярно, че малко „клиенти“ на Анонимни алкохолици го спазват, но на теб, Дано, ти е време да си намериш някое добро момиче.

— Виж ти! Моят настойник се превърна в доктор Фил!^[3] — подхвърли Дан.

— По-хубав ли е животът ти? По-хубав ли е, отколкото когато цъфна при мен направо от автобуса — изглеждаше смазан от живота, очите ти бяха кървясали…

— Знаеш отговора. Не съм си мечтал за толкова хубав живот.

— Тогава си помисли за момиче, с което да го споделиш. Повече и дума няма да чуеш от мен по този въпрос.

— Ще го имам предвид. Вече можем ли да сменим темата? Да поговорим за „Ред Сокс“ например…

— Първо ще те попитам нещо като твой настойник, после отново ще бъдем само приятели, които пият кафе.

— Добре… — Дан се наежи.

— Не сме разговаряли за работата ти в хосписа и по какъв начин помагаш на хората.

— Вярно е, но предпочитам да не знаеш. Помниш ли какво казваме в края на всяка сбирка? Нека всичко видяно и чуто днес остане между тези стени. Отнася се и за този аспект от живота ми.

— Кои аспекти от живота ти страдаха от твоя алкохолизъм?

Дан въздъхна:

— Знаеш отговора — целият ми живот беше отишъл на кино.

— Е, и? — Дан не продума, обаче Кейси не се отказа. — В дом „Ривингтон“ те наричат доктор Сън. Не можеш да запушиш устата на хората, приятелю.

Дан отново не продума. Не беше довършил пудинга и знаеше, че Пати ще му трие сол на главата, но апетитът му беше изчезнал. Очакваше този разговор и макар да знаеше, че след десет години въздържание от алкохола (и тъй като сега имаше за кого да се грижи) Кейси ще уважи правото му на личен живот, пак не му се говореше на тази тема.

— Твърдят, че помагаш на хората да умрат. Не те обвиняват, че ги задушаваш с възглавници или нещо подобно, а че… Не знам. Май никой не знае.

— Седя до тях в последните им мигове. Казвам им по нещичко, ако е необходимо.

— Спазваш ли Стъпките, младежо?

Дан не смяташе, че този въпрос означава рязка смяна на темата, иначе щеше да почувства облекчение.

— Знаеш отговора. Нали си ми настойник?

— Да, да… Сутрин молиш за помощ, вечер коленичиш и благодариш — първите три стъпки. Четвъртата е „душевна ревизия“ — тоест разбор на живота ти и откровен отговор за резултата. А петата?

Стъпките бяха дванайсет и тъй като ги четяха в началото на всяко събрание, Дан ги знаеше наизуст.

— Честно да признаваме за прегрешенията си пред Бог, пред себе си и пред ближните.

— Точно така. — Кейси отпи от кафето си и погледна Дан. — Спазваш ли това правило, младежо?

— В общи линии. — Дан откри, че му се иска да е другаде. Където и да било, само не тук. И за пръв път от много време му се припи алкохол.

— Хммм, май се досещам. Признаваш прегрешенията си пред себе си и пред Бог, когото не разбираш напълно, повечето споделяш с близък човек, тоест с мен. Познах ли?

Дан не отговори.

— Ето какво мисля. Поправи ме, ако греша. Осмата и деветата Стъпка изискват разчистване на останките от катастрофалното ни поведение по времето, когато сме били пияни почти двайсет и четири часа в денонощието. Според мен работата ти в хосписа е тъкмо това — изкупление на греховете от бурното ти минало. Мисля обаче, че едно прегрешение не можеш да забравиш, защото се срамуваш да го признаеш. Ако е така, повярвай, че не си първият.

Дан си помисли: Мама.

Дан си помисли: Захал.

Видя червения портфейл и жалкото тесте купони за храна. Също и парите. Седемдесетте долара, достатъчни за четиридневен запой. Дори за петдневен, ако ограничеше храната. Видя как изважда банкнотите и ги пъха в джоба си. Видя детенцето с бейзболната тениска и с провисналата пелена.

Помисли си: Казва се Томи. — И още (нито за пръв, нито за последен път): — На никого няма да кажа за тази случка.

— Младежо? Май искаш да споделиш нещо с мен. Не знам откога влачиш на плещите си това бреме, но те уверявам, че ако го оставиш на мен, ще се почувстваш лек като перце.

Дан си спомни как момченцето защапурка към майка си

(Дийни, казва се Дийни)

и как дори в пиянския си ступор тя го прегърна, притисна го до себе си и майка и син останаха да лежат лице срещу лице под светлината на утринното слънце, проникваща през мръсното стъкло на прозореца.

— Нищо не ми тежи — измънка.

— Сподели го. Настоявам — като твой приятел и като твой наставник.

Дан се вгледа Кейси, но не продума.

Кингсли въздъхна:

— Колко пъти на събранията си чувал някой да казва, че тайните са неговата болест? Стотици, дори хиляди пъти, предполагам, защото това е най-старата и най-популярната пословица на Анонимните алкохолици.

Дан пак мълчеше.

— Всеки е извършил нещо непростимо — добави Кейси. — Някой ден ще го споделиш с някого, иначе рано или късно ще се озовеш на бара с чаша в ръката.

— Разбрах те — промълви Дан. — Сега може ли да поговорим за „Ред Сокс“?

Кингсли си погледна часовника:

— Някой друг път. Бързам да се прибера у дома.

Да, у дома — помисли си Дан. — Където те чакат кучето и златната ти рибка.

— Както кажеш. — Взе касовата бележка, изпреварвайки Кейси. — Някой друг път ще почерпиш ти.

4.

Дан се върна в стаичката си и дълго се взира в черната дъска, преди да изтрие написаното на нея:

Убиват бейзболното момче!

После попита:

— Какво е това бейзболно момче?

Никой не му отговори.

— Абра, тук ли си още?

Беше си отишла. Ако се беше прибрал десет минути по-рано след неприятния разговор с Кейси, може би щеше да зърне призрачния й силует. Дали беше дошла при него? Надали. Несъмнено беше налудничаво, но той мислеше, че е дошла при Тони. Тони, който навремето беше неговият невидим приятел; онзи, който понякога му изпращаше видения, за да го предупреди. Същият, който се беше оказал негова по-задълбочена и по-мъдра версия.

Тони беше като по-голям брат и защитник на наплашеното момченце, което се опитваше да оцелее в хотел „Панорама“. Каква ирония: след като беше зарязал алкохола, Даниел Антъни Торънс беше отговорен, зрял човек, докато Тони си беше останал дете — може би дори прословутото „вътрешно“ дете, за което говорят духовните водачи от движение „Нова епоха“. Според Дан тези бръщолевения бяха чудесно оправдание за егоистично и разрушително поведение (което Кейси наричаше синдром „Искам всичко, и то на мига“), същевременно вярваше, че етапите на развитие (раждане, детство, юношество, зрялост) се съхраняват в мозъците на хората и от двата пола. Тоест съвсем нормално беше загадъчната Абра да премине през бариерата на зрелия му разум, търсейки свой връстник.

Другарче в игрите?

Дори защитник?

Ако беше така, Тони вече беше изпълнявал тази роля. Но… наистина ли й беше необходима защита?

В съобщението й се долавяше силна тревога

(убиват бейзболното момче),

но той отдавна беше разбрал, че тревогата неизменно съпровожда озарението. По принцип децата не биваше да знаят и да виждат страшни подробности. Но онези с „особена дарба“ ги виждаха. Можеше да издири Абра и да се опита да научи повече за нея, но какво щеше да каже на родителите й? Здравейте. Не ме познавате, но аз познавам дъщеря ви, която понякога ми гостува и с нея сме добри приятели. Не вярваше да се оплачат на окръжния шериф, но нямаше да ги обвини, ако го стореха, а не биваше да рискува — при една проверка съмнителното му минало щеше да излезе наяве. Нека Тони бъде приятел на Абра — да, беше невидим, но поне с нея бяха почти на еднаква възраст.

Взе тебешира и написа на черната дъска (после щеше да възстанови имената на гостите и номерата на стаите им):

С Тони ти пожелаваме хубав ден, Абра! ДРУГИЯТ ти приятел Дан.

Вгледа се в написаното, кимна и застана до прозореца. Времето през този следобед в края на лятото беше прекрасно — защо да не се възползва от почивния си ден, да се разходи и да се опита да забрави разговора с Кейси, който още го глождеше? Да, вероятно стигна дъното, като обра една наркоманка и невръстното й детенце, от друга страна, фактът, че с никого не беше споделил случилото се в Уилмингтън, не му беше попречило вече десет години да не близва алкохол. Сигурно да му попречи да издържи още десет, дори двайсет. Пък и защо да мисли за години напред, след като мотото на Анонимните алкохолици беше „Живей ден за ден“?

Уилмингтън беше в миналото. Този епизод от живота му беше приключил. Както обикновено на излизане заключи стаята, въпреки че заключената врата нямаше да спре посещенията на загадъчната Абра. Нямаше да се учуди, ако при завръщането си намереше на черната дъска друго послание от нея.

Нищо чудно да станем приятели, които общуват чрез писма.

Да, бе! Нищо чудно манекенки на бельо да разгадаят тайната на водородния синтез.

Дан широко се усмихна и излезе.

5.

От обществената библиотека в Анистън бяха организирали ежегодната разпродажба на книги и когато Абра помоли майка си да я заведе, Луси с удоволствие заряза домакинската работа и двете тръгнаха към Мейн Стрийт. На моравата бяха наредени масички, отрупани с подарени томчета, и докато Луси преглеждаше романчетата с меки корици (КНИГИ ПО ИЗБОР: ЕДНА за ДОЛАР, ШЕСТ — ЗА ПЕТ), търсейки някое от Джоди Пико, което не е чела, Абра обикаляше масичките с табелки „ЮНОШЕСКА ЛИТЕРАТУРА“. Разбира се, още беше много далеч от юношеството, но беше страстна (и преждевременно развита) читателка с предпочитания към фентъзи и научна фантастика. Любимата й тениска беше с щампована сложна машина и с надпис „СТИЙМПЪНКЪТ Е ВРЪХ!“

Тъкмо когато Луси си избра стар роман от Дийн Кунц и малко по-нов от Лиза Гарднър, Абра дотича при нея, усмихната до уши:

— Мамо! Мамо! Той се казва Дан!

— Кой, мило?

— Бащата на Тони. Пожела ми хубав летен ден!

Луси се огледа; почти беше сигурна, че ще види непознат с момченце на възрастта на Абра. Непознатите бяха много — беше лято и в градчето гъмжеше от туристи, — но нямаше нито един, отговарящ на представата й.

Абра се изкиска:

— Защо се оглеждаш? Той не е тук.

— А къде?

— Не знам точно. Обаче е наблизо.

— Ами… радвам се за теб, мило. — Тя шеговито разроши косата на малката, която отново се втурна да търси книги за пилоти на космически кораби, пътешественици във времето и магьосници. Луси забрави своите романчета и я изпрати с поглед. Питаше се дали когато Дейвид се обади от Бостън, да му каже за „бащата на Тони“ или не. Накрая реши, че не бива да го тревожи.

Шантаво радио, нищо повече.

Най-разумно беше да изчакат и този етап да премине.

6.

Дан си науми да вземе две кафета от „Явански Експрес“ и да отскочи до Лилипутия, за да почерпи Били Фрийман. Макар че кариерата му като общ работник, нает от общината на Фрейзиър, беше много кратка, през изминалите оттогава десет години с Били си останаха приятели. Отчасти заради Кейси, който беше шеф на единия и наставник на другия, но най-вече заради взаимната им симпатия. Харесваше хора като Били — прями и нетърпящи лигавщини.

Харесваше му и да кара влакчето „Хелън Ривингтон“. Може би детето в него отново се намесваше — така би казал някой психиатър. Били на драго сърце му преотстъпваше управлението, особено през туристическия сезон, започващ от Деня на независимостта и продължаващ до Деня на труда. През този период влакчето изминаваше десет пъти дневно шестнайсетте километра до Клауд Гап и обратно, а с годините Били не се подмладяваше.

Преди да прекоси моравата, Дан видя, че Фред Карлинг седи на скамейка на сенчестата алея между дом „Хелън Ривингтон“ и „Ривингтон“ 2. Санитарят, който навремето беше насинил ръката на горкия Чарли Хейс, все така застъпваше само нощните смени и беше все така мързелив и зъл, но поне се беше научил да стои далеч от доктор Сън. Това устройваше Дан.

Карлинг, чието дежурство започваше след малко, държеше на скута си мазен хартиен плик от „Макдоналдс“ и отхапваше от голям сандвич. За миг погледите на двамата се срещнаха. Не си размениха поздрави. За Дан Фред Карлинг беше мързеливец и садист, Карлинг пък го мислеше за лицемер, който си пъха носа в чуждите работи; накратко, неприязънта беше взаимна. Важното беше да се държат на разстояние един от друг и всичко щеше да е наред — всичко щеше да е наред и всичко щеше да е добре.^[4]

Дан взе кафетата (за Били — с четири бучки захар) и тръгна към претъпкания градски увеселителен парк, огрян от златистата светлина на залязващото слънце. Дечурлига и възрастни хвърляха фризбита. Родители люлееха малките си дечица на люлките или стояха в подножието на пързалката, за да ги уловят след спускането. На игрището за софтбол си съперничеха момчетата от местния Християнски младежки съюз и от анистънския Градски отдел за отдих и развлечение (гостите носеха оранжеви фланелки с логото на общината). Били се беше качил на ниско столче и лъскаше никелираните части на влакчето „Рив“. Всичко изглеждаше прекрасно и на Дан му се стори, сякаш се завръща у дома.

Дори да не е съвсем така — помисли си, — надали животът ще ми предложи нещо по-добро. Остава ми само да се сдобия с жена на име Сали, със син Пит и с куче Роувър.

Премина по лилипутското Кранмор Авеню и пристъпи под навеса на гарата:

— Привет, Били. Донесох ти любимата захар с вкус на кафе.

Първият човек, който посрещна с добра дума Дан при пристигането му във Фрейзиър, се обърна, като чу гласа му:

— Леле, колко си мил! Тъкмо си мислех, че едно кафе… мамка му, пак ме сви, пущината!

Дан изпусна картонения поднос. Горещото кафе се изплиска върху маратонките му, но той не обърна внимание на паренето — изглеждаше безкрайно маловажно.

По лицето на Били Фрийман пъплеха мухи.

7.

На другата сутрин Били заяви, че няма никакво намерение да помоли Кейси Кингсли да го пусне в отпуска, нито пък да отиде на лекар. Сто пъти повтори, че се чувства отлично. Дори не го била споходила обичайната простуда, която обикновено го мъчеше в началото на лятото.

Дан, който не беше мигнал през нощта, не отстъпи от своето. Може би щеше да се разколебае, ако не беше сигурен, че още има надежда. И преди беше виждал мухите и се беше научил да определя какво означава появата им. Ако цял рояк пълзеше по лицето на някого като воал от противни, мъхести тела, разбираше, че работата на този човек е спукана. Ако противните насекоми бяха десет-дванайсет, още можеше да се предотврати непоправимото. Само няколко означаваха, че има достатъчно време. По лицето на Били пълзяха три-четири мухи. Дан никога не ги виждаше по лицата на безнадеждно болните пациенти в хосписа.

Спомни си как навести майка си девет месеца преди смъртта й: през този ден тя твърдеше, че се чувства отлично.

— Защо ме зяпаш, Дани? — попита го. — Да не съм се изцапала с нещо? — Престори се, че избърсва невидимо петънце от носа си и пръстите й преминаха през стотиците мухи, покриващи като плацента лицето й от брадичката до косата.

8.

Кейси беше свикнал да посредничи, дори иронично подхвърляше, че именно заради тази му дейност годишната му заплата възлиза на шестцифрена сума. Първо изслуша Дан. После — възраженията на Били, който отказа да напусне работното си място в разгара на туристическия сезон, когато хората чакат на опашка, за да се повозят на влакчето. Освен това нито един лекар нямало да го прегледа без предварително записан час. Лятото беше натоварен сезон и за местните лекари.

Кейси го изчака да свърши и попита:

— Кога за последно си бил на рутинен преглед? — Както му беше обичай, седеше със скръстени ръце, облегнал глава под разпятието на стената, и се полюшваше на стола.

Дан и Били стояха пред бюрото му.

— Ами… май през две и шеста — смотолеви Били и се понаежи. — Ама тогава нищо ми нямаше, Кейс. Докторът рече, че кръвното ми е по-ниско от неговото.

Кейси извърна очи към Дан. Погледът му изразяваше само любопитство, но не и съмнение. Анонимните алкохолици проявяваха дискретност при общуването си с хората извън техния кръг, обаче членуващите в групите споделяха (и понякога клюкарстваха) помежду си. Ето защо Кейси знаеше, че младежът притежава и друга дарба, освен да помага на умиращите пациенти спокойно да прекрачват в отвъдното. Говореше се, че от време на време Дан Т. получава навременни и полезни прозрения. Необясними прозрения.

— Близък си с педиатъра Джон Далтън, нали? — попита го.

— Да. Виждаме се почти всеки четвъртък на сбирките в Норт Конуей.

— Имаш ли му телефона?

— Да. — В бележника, даден му от Кейси, с който не се разделяше, Дан беше записал номерата на мнозина познати и приятели от Анонимни алкохолици.

— Обади му се и му кажи, че един глупак незабавно трябва да бъде прегледан. Надали познаваш лекар, какъвто е необходим на нашия инат Били, ама със сигурност на тия години не му трябва педиатър.

— Кейси… — подхвана Били.

— Ти да мълчиш! — сряза го Кингсли и продължи да говори на Дан: — Мисля, че знаеш какво му е. Сигурно белите му дробове сдават багажа и нищо чудно, като го гледам как пуши като комин.

Дан прецени, че е стигнал твърде далеч и вече няма място за отстъпление. Въздъхна и промълви:

— Не. Мисля, че е нещо със стомаха му.

— Имам само малък проблем с храносмилането, но иначе съм…

— Млък, казах! — отново се сопна Кейси и пак заговори на Дан: — Разбрахме какъв лекар му трябва. Кажи на Джони Далтън, че е спешно. — Замълча за миг, после добави: — Ще ти повярва ли?

Дан се зарадва на този въпрос. През десетте си години в Ню Хемпшир беше помогнал на няколко души от Анонимни алкохолици и макар да ги беше помолил да не споделят с никого, много добре знаеше, че някои се бяха разприказвали и продължаваха да говорят. Сега разбираше, че за щастие Джон Далтън не е сред тях.

— Май да — отговори.

— Чудесно. — Кейси посочи Били: — Освобождавам те от работа. Вземи си болнични.

— Ама влакчето…

— В този град има поне дузина, които могат да го карат. Ще се обадя тук-там и докато намеря заместник на Били, после сам ще направя първите две обиколки.

— Нали имаш болки в бедрото…

— Майната им! Ще ми стане по-добре, ако се махна от този кабинет.

— Виж, шефе, чувствам се ек…

— Пет пари не давам дали се чувстваш толкова добре, че да участваш в маратонско бягане. Отиваш на лекар и точка по въпроса!

Били изгледа накриво Дан:

— Хубаво ме подреди, няма що. Даже кафе не съм пил тази сутрин.

Днес мухите не се виждаха, но си бяха там. Дан знаеше, че ако се съсредоточи, ще ги зърне отново, стига да иска… но кой нормален човек би поискал?

— Да, няма справедливост, животът е гаден — отбеляза дълбокомислено. — Кейси, може ли да се обадя по твоя телефон?

— Заповядай. — Кингсли се изправи. — Отивам на гарата — желаещите да се повозят не могат да чакат. Били, имаш ли шапка на машинист, дето ще ми стане?

— Тц.

— Моята ще ти стои идеално — каза Дан.

9.

Макар да бяха организация, която не се рекламираше, не продаваше нищо и се издържаше със смачкани еднодоларови банкноти от доброволни подаяния, Анонимни алкохолици имаха незабележимо, но силно влияние, разпростиращо се извън наетите зали и църковните сутерени, където се провеждаха сбирките. Не е клуб на старите приятели, а на старите пияници — често си казваше Дан.

Телефонира на Джон Далтън, който се свърза със специалист по вътрешни болести на име Грег Фелъртън. Фелъртън не членуваше в Анонимни алкохолици, беше задължен на доктор Далтън. Дан не знаеше защо и не се интересуваше от причината. Важното беше до следобеда Били да бъде прегледан от доктор Фелъртън, който работеше в Луистън — град, намиращ се на около сто километра от Фрейзиър. Докато пътуваха натам, Били не престана да мърмори.

— Сигурен ли си, че се оплакваш само от проблеми с храносмилането? — попита го Дан, след като спряха на малкия паркинг пред кабинета на Фелъртън на Пайн Стрийт.

— Да — отговори Били, но след секунда добави: — Напоследък ми призлява по-често, но не е болка за умиране и нощем спя като заклан.

Лъжеш! — помисли си Дан, обаче не продума. Беше постигнал най-трудното — да заведе на лекар стария мърморко.

Седна в чакалнята и запрелиства брой на списание „Окей“, на чиято корица се усмихваха младоженците принц Уилям и красивата, но кльощава Кейт. Подскочи, когато от кабинета в дъното на коридора прокънтя зловещ вик от болка. След десетина минути Фелъртън излезе и седна до Дан. Погледна списанието и заяви:

— Може някой ден да стане владетел на Великобритания, но едно е сигурно: че на четирийсет ще е плешив като билярдна топка.

— Вероятно прогнозата ви ще се сбъдне.

— Разбира се, че ще се сбъдне. Животът на човеците се управлява само от един владетел — генетиката. Ще изпратя вашия приятел в Общинската болница, за да му направят компютърна томография. Мисля, че знам какъв ще е резултатът. Ако се окажа прав, още утре сутринта той ще претърпи малка операция при сърдечно-съдов хирург.

— Какво му е?

Били също излезе от кабинета и се доближи до тях, затягайки колана си. Лицето му, загоряло от слънцето, беше добило жълтеникав цвят и лъщеше от пот.

— Докторът рече, че в аортата ми има подутина — като в автомобилна гума. Само дето автомобилните гуми не викат от болка, като ги натиснеш.

— Аневризма — поясни Фелъртън. — Може да излезе и тумор, но не ми се вярва. Така или иначе не бива да се губи нито секунда. Проклетото нещо е голямо колкото топка за пинг-понг. Имал е късмет, че го доведохте за преглед. Ако мехурчето се спука, а наблизо няма болница… — Той поклати глава.

10.

Резултатът от компютърната томография потвърди диагнозата на Фелъртън и в шест вечерта Били вече лежеше в болнична стая и изглеждаше някак смален. Дан седеше до него.

— Човек убивам за една цигара — опечалено измънка бившият му шеф.

— Не мога да ти помогна.

Били въздъхна:

— И без това е крайно време да ги откажа. Няма ли да си имаш неприятности, задето отсъстваш от работа?

— Имам почивен ден.

— Хубаво си почина, няма що. Виж, ако утре не ме усмъртят с техните ножове и вилици, навярно ще дължа на теб оцеляването си. Не знам как разбра какво ми е, но ако мога да ти помогна с нещо — с каквото и да било, само кажи.

Дан си спомни как преди десет години слезе от автобуса и попадна сред рояци танцуващи снежинки, образуващи завеса, фина като булчински дантелен воал. Спомни си колко се зарадва, като видя яркочервения локомотив на влакчето „Хелън Ривингтон“. И как този човек го попита дали харесва влакчето, вместо да му забрани да го пипа и да го изгони като мръсно псе. Малък жест на доброта, който беше отворил вратата към сегашния му щастлив живот.

— Ей, старо момче, аз съм ти длъжник и надали някога ще ти се отплатя.

11.

Откакто беше станал въздържател, Дан наблюдаваше нещо странно. В напрегнати моменти, предизвикани от неприятности (например, когато една сутрин през 2008 откри, че някой е разбил с камък задното стъкло на колата му), изобщо не се сещаше за алкохол. И обратно — когато всичко беше наред, познатата жажда отново го връхлиташе. На връщане от Луистън, след като се беше успокоил, че старият му приятел е в добри ръце, той зърна край шосето кръчма, наречена „Каубойски ботуш“, и изпита непреодолимо желание да се отбие в заведението. Ще си поръча чаша бира и ще пусне достатъчно монети в джубокса, че да слуша музика поне час — Дженингс, Джаксън, Хагард… Няма да се заяжда с никого, само кротко и мирно ще се напие. Ще почувства как се отърсва от тежестта на трезвеността (понякога се усещаше, сякаш носи оловни обувки). А когато му останат само пет монети от двайсет и пет цента, ще си пусне шест пъти подред „Уиски пия и към ада камшика си бия“.

Отмина кръчмата, обърна на паркинга пред големия магазин на „Уолмарт“ и извади телефона си. Понечи да набере номера на Кейси, но си спомни неприятния разговор в кафенето. Кингсли може би ще поиска да го подновят и да настоява да узнае какво премълчава подопечният му. Не, само ще си усложни живота.

Потегли обратно, изпитвайки странното усещане, че се наблюдава отстрани, и паркира пред кръчмата. Беше му хубаво. Нищо, че се чувстваше като човек, който е допрял до слепоочието си дулото на зареден револвер. Страничното стъкло беше спуснато и той чуваше как групата, пееща на живо в „Каубойски ботуш“, изпълнява „Любовна лъжа“ — старо парче на „Дирейлърс“. Момчетата не пееха лошо, а след като обърнеше няколко питиета, щяха да му се сторят като рокзвезди. Разбира се, щеше да се запознае и момичета, на които им се танцува. Момичета за танци, накичени с полички и с каубойски ризи всички. Имаше ги във всеки бар. Той се запита дали сервират свястно уиски и… боже, о, боже!… Как му се пиеше! Отвори вратата, стъпи на асфалта, но не слезе от колата, само наведе глава.

Десет години. Десет чудесни, щастливи години, а той се канеше да ги заличи. Колко му е да се напиеш? Фасулска работа.

Всеки е извършил нещо непростимо. Някой ден ще го споделиш, иначе рано или късно ще се озовеш на бара с чаша в ръката.

Ще хвърля вината върху теб, Кейси — злобно си помисли той. — Защото ти ми натрапи тази идея, докато пиехме кафе в „Слънчево зайче“.

Над вратата на заведението примигваха червена неонова стрелка, посочваща следния надпис: „ДО 21 ЧАСА — КАНА СЪС СВЕТЛО ПИВО САМО ЗА ДВА КИНТА! ЗАПОВЯДАЙТЕ!“

Дан затвори вратата на колата и позвъни на доктор Джон.

— Добре ли е приятелят ти? — попита Далтън.

— Поукроти се. Утре в седем ще го оперират. Джон, пие ми се.

— Нееееее! — изписука доктор Джон с престорен фалцет. — Без алкохооол!

Внезапно желанието на Дан се изпари. Той се засмя:

— Браво! Тъкмо навреме. Обаче ако още веднъж се направиш на Майкъл Джексън, ще се напия като мотика.

— Цар съм на караокето. Само да ме чуеш как пея „Били Джийн“… Може ли един въпрос?

— Питай. — Дан гледаш през предното стъкло как хора влизат и излизат от кръчмата. Помисли си, че надали разговарят помежду си за Микеланджело.

— Онова, което те превърна в алкохолик… няма ли го вече?

— Убих го. Притиснах възглавница до лицето му и заглуших виковете му.

— А сега?

— Също като Супермен използвам силата си за възтържествуването на истината, справедливостта и на американския начин на живот.

— Тоест не желаеш да споделиш с мен, така ли?

— Позна — не желая. Ще ти кажа само, че сега съм много по-добре. По-добре, отколкото си представях, че е възможно. В юношеството ми… — Той не довърши изречението. В юношеството му всеки ден беше борба за запазване на здравия разум. Гласовете в главата му бяха страшни, образите — още по-страшни. Беше обещал на себе си и на майка си, че няма да стане алкохолик като баща си, но в девети клас започна да пие и почувства неописуемо облекчение; съжаляваше само за едно — че не е започнал по-рано. Да, предпочиташе да го мъчи сутрешният махмурлук, отколкото нощните кошмари. Което го накара да се запита доколко е обременен с „наследството“ от баща си.

— Какво за юношеството ти? — подкани го доктор Джон.

— Не е важно. Виж, ще прекъсна. Спрял съм на паркинга пред един бар.

— Сериозно? Пред кой?

— „Каубойски ботуш“. До девет часа кана с бира струва само два долара.

— Дан.

— Да, Джон?

— Навремето ходех там. Дори да си решил да си пратиш живота на кино, не започвай от тази кръчма. Жените са курви и наркоманки, в мъжката тоалетна вони на леш. Там е само за хора, стигнали до дъното.

— Всеки има своето дъно, нали?

— Разкарай се от там, Дан. — Джон вече не се шегуваше. — Веднага! Не си играй с огъня. И остани на линия, докато неоновият каубойски ботуш на покрива не изчезне от огледалцето за обратно виждане.

Дан включи двигателя, напусна паркинга и излезе обратно на шосе 11.

— Отдалечава се — каза в телефона. — Отдалечава се още… и вече го няма. — Изпита неописуемо облекчение. Но и горчиво съжаление: колко кани с евтина бира щеше да изпие до девет часа?

— Нали няма да си купиш цял стек бира или бутилка вино, като се върнеш във Фрейзиър?

— Няма. Вече не ми се пие.

— Тогава ще се видим в четвъртък вечер. Ела по-рано, аз ще правя кафето: „Фолджърс“, от личните ми запаси.

— Непременно.

12.

Щом Дан включи осветлението в стаичката си, видя ново съобщение на черната дъска.

Денят беше прекрасен!

Твоята приятелка

АБРА

— Радвам се, миличка.

Интеркомът избръмча, той пристъпи до устройството и натисна бутона за разговор. Беше Лорета Еймс.

— Здрасти, доктор Сън. Видях, че се прибираш. Официално още си в почивка, но ще направиш ли една визитация?

— При кого? При господин Камерън или при Мъри?

— Камерън. Ази е при него от ранния следобед.

Стаята на Бен Камерън беше на втория етаж в „Ривингтон“ 1. Той беше бивш счетоводител, на осемдесет и три, със застойна сърдечна недостатъчност. Голям симпатяга, майстор на скрабъл и гений на парчизи, където побъркваше противниците с блокадите си.

— Идвам веднага. — Преди да излезе, Дан отново погледна черната дъска и промълви: — Лека нощ, слънчице.

Изминаха цели две години, преди отново да получи съобщение от Абра Стоун. През това време нещо дремеше в кръвта на Верните. Прощално подаръче от Били Тревър, известен още като бейзболното момче.