Стивън Кинг
Доктор Сън (23)

2.

Мъжът ставаше за донор, но жизнената му сила не можеше да се сравни с тази на момичето. Стоеше приведен и леко разкрачен, с вдигнати юмруци — поза, типична за всеки мъж, обхванат от убийствена ярост. Разгневените мъже бяха лесна плячка.

Не можеше да чете мислите му, защото бяха закрити от червена пелена, но какво от това? Важното беше, че гадинката се намира тъкмо там, където я искаше. Малката пикла беше толкова изненадана и потресена, че машинално последва мъжа до центъра на диска. Така или иначе изненадата и потресът й нямаше да са за дълго: вече се задушаваше и скоро щеше да е мъртва, взривена от собствената си петарда.

(вуйчо Дан не, не, спри не е тя, не е тя)

Тя е! — помисли си Роуз и стисна още по-силно. Зъбът-бивна се заби в долната й устна. По брадичката й се стече кръв и намокри фланелката й. Роуз не усети болката, както не усещаше планинския вятър, развяващ буйната й черна коса.

— Аз съм! Ти беше моето татенце, татенцето от бара. Накарах те да си дадеш мангизите за доза кофти кока, а сега си искам обещаното. Тъкмо това ти се искаше да направиш, когато се събуди до оная пияна пачавра в Уилмингтън; тъкмо това щеше да направиш с нея и с кретенчето й, ако беше мъж и ти стискаше. Баща ти знаеше как да се оправя с тъпи, непокорни жени, баща му също е знаел. Понякога жената иска само своето. Иска си…

Забуча мотор на приближаващ се автомобил. Не я беше грижа. Не усещаше болката в устната и кръвта, изпълваща устата й. Момичето се задушаваше и се гърчеше. Внезапно в главата на Роуз избухна оглушителна мисъл, рев на ранено същество:

(БАЩА МИ НЕ ЗНАЕШЕ!)

Тя се помъчи да я прогони, да освободи съзнанието си… в този момент пикапът на Били Фрийман се блъсна в подпорите на наблюдателницата и Роуз се просна на дъските. Шапката й отхвръкна.

3.

Не се намираше в мизерното апартаментче в Уилмингтън, а в някогашната си отдавна изчезнала стая в хотел „Панорама“ — в центъра на диска. До него не беше нито Дийни, до която се беше събудил в онзи апартамент, нито Роуз.

Беше Абра. Той я душеше и очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Малката отново започна да се променя, защото Роуз се опита да се вмъкне в главата му, вдъхвайки му яростта си и подсилвайки неговата. Внезапно нещо се случи и Капелата изчезна. Само че щеше да се върне.

Абра се държеше за врата, кашляше и се взираше в него. Изглеждаше съвсем спокойна, което беше необичайно за момиче, което за малко не е било удушено.

(какво пък… знаехме че няма да е лесно)

— Не съм като баща ми! — извика Дан. — Не съм!

— И слава богу — отбеляза Абра и дори се усмихна. — Кибритлия си, вуйчо Дан — още едно доказателство, че сме родственици.

— Не го обръщай на шега! — намръщи се той. — Едва не те убих. Край! Веднага се връщай в Ню Хемпшир!

Тя поклати глава:

— Да, налага се да се върна за малко, но не тъкмо сега, защото съм ти необходима.

— Заповядвам ти! Изчезвай незабавно!

Тя скръсти ръце и не помръдна.

— Да му се не види! — Дан прокара пръсти през косата си. — Голям инат си!

Абра посегна към дланта му:

— Заедно ще довършим тази… работа. Да тръгваме. Тук вече не ми харесва. Хванаха се за ръце и стаята, в която беше живял малкият Дани Торънс, се разпадна във въздуха.

4.

Преди онова, което последва, Дан успя да види превърната в хармоника предница на пикапа, който се беше ударил в една от подпорите на наблюдателницата и от радиатора излизаше пара. Видя как куклата-двойничка на Абра, се подава през спуснатото стъкло и как пластмасовата й ръка се е извила под неестествен ъгъл. И как Били, по чието лице се стичаше кръв, се мъчи да отвори предната врата.

После някой хвана главата му и я завъртя, опитвайки се да му прекърши шията. Само след секунда Абра отблъсна ръцете на Роуз, погледна нагоре и злобно подхвърли:

— Май силите не ти достигат, дърта страхливке! Кофти опит!

Роуз застана до перилата, нагласи грозната си капела и просъска на момичето:

— Я кажи, хубаво ли ти беше, когато вуйчо ти те душеше? Още ли го обичаш?

— Не той, а ти се опитваше да ме убиеш!

Окървавените устни на Роуз се разтеглиха в грозна гримаса, минаваща за усмивка:

— Грешиш, съкровище. Само се възползвах от онова, което се таи в него. Би трябвало да го знаеш, защото двамата си приличате.

Опитва се да ни отвлече вниманието — каза си Дан. — От какво? От това ли? — Загледа се в малката постройка, боядисана в зелено — дворен клозет или склад за инструменти.

(можеш ли)

Не се наложи да довърши мисълта си. Абра се обърна и се втренчи в бараката. Катинарът изскърца, счупи се и падна в тревата. Вратата зейна. В малкото помещение имаше само няколко сечива и старомодна моторна косачка. На Дан му се стори, че усеща някакво присъствие, но сигурно си въобразяваше, защото нервите му бяха опънати. Двамата отново погледнаха нагоре, обаче Роуз вече не стоеше до перилото.

Били най-после отвори вратата на пикапа. Слезе, олюля се, но запази равновесие.

— Дани, добре ли си? А това… Това Абра ли е? Боже, едва се вижда!

— Слушай, Били. Ще имаш ли сили да отидеш до хижата?

— Май да. А онези, дето са вътре?

— Вече ги няма. Тръгвай веднага.

Старецът безропотно се подчини и тръгна надолу по склона, залитайки, сякаш беше пиян. Дан посочи стълбата към платформата и въпросително повдигна вежди. Абра поклати глава

(не тя иска тъкмо това)

и го накара заедно да заобиколят наблюдателницата, докато се озоваха на място, от което се виждаше малко от цилиндъра на Роуз. Сега бяха с гръб към бараката, обаче Дан не се тревожеше, защото се беше уверил, че там няма никого.

(Дан налага се да се върна за малко за да заредя)

Тя му изпрати картинка: безкрайно поле със слънчогледи, които едновременно се отварят към слънцето. Ясно — трябваше да се погрижи за физическото си тяло. Правилно.

(тръгвай)

(ще се върна веднага щом…)

(тръгвай не се тревожи за мен)

С малко повече късмет при завръщането й всичко тук вече щеше да е приключило.

5.

В Анистън Джон Далтън и съпрузите Стоун видяха как Абра дълбоко си пое въздух и отвори очи.

— Скъпа! — извика Луси. — Свърши ли се?

— Малко остава.

— От какво са тези синини на шията ти? Да не би…

— Мамо, стой там. Бързам да се върна, за да помогна на Дан. — Пресегна се за Скокльо, но преди да вземе опърпания плюшен заек, очите й се затвориха и тя се вцепени.

6.

Роуз предпазливо надникна иззад перилото и видя как Абра изчезна. Ама разбира се! Времето на гадинката тук беше ограничено, налагаше й се да се връща, за да си почине и да се зареди с енергия. Присъствието й в къмпинг „Блубел“ почти не се различаваше от присъствието й преди време в супермаркета, само че този път беше по-силно. Защо? Защото онзи човек й помагаше, все едно подсилваше мотора й. Ако той умре, преди малката пикла да се върне…

Роуз застана до перилото, погледна надолу и се провикна:

— На твое място щях да избягам, докато още мога, Дани. Не ме принуждавай да те накажа.

7.

Мълчаливата Сари се беше съсредоточила в случващото се на „Покрива на света“ (беше наострила уши, слушаше и чрез несъмнено ограничения си ум) и в първия момент не разбра, че вече не е сама в бараката. Сепна се едва когато долови миризмата. Миришеше на нещо гнило. Не посмя да се обърне, защото вратата беше отворена и човекът отвън можеше да я види. Стоеше неподвижно и държеше сърпа.

Чу как Роуз каза на непознатия да си върви, докато не е станало твърде късно, и в същия момент вратата започна да се затваря сама.

— Не ме принуждавай да те накажа! — провикна се Роуз. Сигнал, приканващ Сари да изтича навън и да забие сърпа в шията на нахалната гадинка; обаче гадинката я нямаше, значи трябваше да се пререже гърлото на непознатия.

Преди Сари да направи и крачка, леденостудени пръсти се вкопчиха в ръката й, държаща сърпа.

Тя се обърна (сега нямаше опасност да я видят, защото вратата беше затворена) и на оскъдната светлина, проникваща през пролуките в дъсчените стени, зърна нещо. Нещо, заради което от мълчаливата й уста се изтръгна писък. Докато захласнато наблюдаваше случващото се на „Покрива на света“, в бараката се беше появил мъртвец. Хищното му, покрито със слуз лице, беше белезникавозелено като гнило авокадо, очите му сякаш висяха от орбитите. Отдавнашни петна от плесен покриваха костюма му, но разноцветните конфети по раменете му бяха нови-новенички.

— Чудесно празненство, а? — Той се ухили и устните му се разкъсаха.

Сари отново изпищя и замахна със сърпа към лявото му слепоочие. Извитото острие се заби дълбоко, само че не потече кръв.

— Дай ми целувчица, красавице — каза Хорас Дъруент и полуразложеният му език се стрелна навън. — Отдавна не съм бил с жена. — Притисна разкъсаните си, загниващи устни до устните на Сари и я стисна за гърлото.

8.

Роуз видя как вратата на бараката се затвори, чу писъка и разбра, че вече няма кой да й помогне. След няколко секунди гадинката щеше да се върне и тогава тя щеше да е сама срещу двама противници. Не биваше да го допусне. Втренчи се в човека в центъра на диска и събра цялата си мощ, подсилена от вдишаната еманация.

(удуши се сам ВЕДНАГА)

Той протегна ръце към шията си, но бавно, много бавно. Съпротивляваше се, и то успешно, което я вбеси. Роуз очакваше момичето да не се предаде без бой, обаче онзи левак долу беше възрастен, следователно би трябвало да отблъсне с лекота нищожната му енергия.

Така или иначе постепенно го надвиваше.

Ръцете му стигнаха до гърдите… до раменете и накрая до гърлото, но там се спряха — Роуз чуваше как онзи се задъхва от усилието. Тя натисна още малко и ръцете стиснаха гърлото, спирайки притока на въздух.

(точно така мръснико дето ми се пречкаш стискай стискай стискай СТИС…)

Нещо я удари — не беше юмрук… по-скоро приличаше на силен тласък от сгъстен въздух. Тя се огледа и зърна блещукане, което се задържа само за една-две секунди — достатъчно дълго, за да я разсее. А когато се обърна, момичето се беше върнало.

Този път Роуз не усети порив от сгъстен въздух, а допира на длани, които едновременно бяха и големи, и малки. Бяха на гърба й. Случило се беше най-лошото: гадинката и приятелят й бяха обединили усилията си. За пръв път я загриза червейчето на страха. Опита се да отстъпи от перилото, но не можа. Напрягаше цялата си сила, за да се задържи на едно място, ала надали щеше да издържи дълго без поддръжката на Верните.

Ако не беше онзи тласък… не беше предизвикан от мъжа, а момичето още го нямаше…

Едната ръка се отмести от кръста й и перна цилиндъра й. Това вече беше смъртна обида — никой нямаше право да й пипа шапката, никой. Тя закрещя и за миг събра достатъчно сила, за да се оттласне от перилото и олюлявайки се, заднишком да тръгне към средата на дървената платформа. После ръката се върна на гърба й и отново я заблъска напред.

Тя погледа двамата долу. Мъжът беше стиснал клепачи и така се напрягаше, че жилите на шията му се бяха издули и по лицето му като сълзи се стичаха едри капки пот. Очите на момичето бяха отворени и безмилостни. То се взираше в Роуз. И се усмихваше.

Роуз с все сила се дръпна назад, но все едно се удари в каменна стена, която неумолимо я тласкаше напред, докато коремът й не се притисна в перилото. То страховито заскърца.

За миг й хрумна да се спазари с онези двамата. Да обещае на малката, че ще работят заедно за създаването на нов „Възел“ и че вместо да умре през 2070 или през 2080, Абра Стоун ще живее хиляда години. Даже две хиляди. После осъзна, че няма да я съблазни. Защото всяка тийнейджърка се мисли за безсмъртна.

Не, няма да се пазари, нито да моли за милост! Няма да им се остави, няма! Наведе се и изкрещя:

— Да го духате! Да го духате и двамата!

Момичето се усмихна още по-широко… зла, ужасяваща усмивка.

— О, не! — заяви. — Ти ще го духаш!

Този път не се чу скърцане, а трясък, напомнящ изстрел, и Роуз Капелата полетя надолу.

9.

Падна с главата надолу и мигновено започна кръговратът. Вратните й прешлени бяха счупени и главата й се беше килнала („Също като цилиндъра й“ — помисли си Дан) под почти невъзможен ъгъл. Дан държеше Абра за ръката, която ту се появяваше, ту изчезваше (момичето също беше започнало своя кръговрат между задната веранда на дома си и „Покрива на света“), и двамата наблюдаваха умиращата жена.

— Боли ли, а? — попита я Абра. — Дано те боли! Дано адски те боли!

Капелата се ухили. Вече нямаше човешки зъби; останала беше само пожълтялата бивна, над която очите блестяха като живи сини камъчета. После цялата Роуз изчезна.

Абра се обърна към Дан. Още се усмихваше, но в усмивката й вече нямаше нито гняв, нито злост.

(боях се за теб страхувах се да не би тя)

(почти успя но там имаше някого)

Той посочи нагоре към мястото, на което останките от счупеното перило стърчаха на фона на небето. Абра погледна натам и отново извърна очи към Дан — явно беше озадачена. Той само поклати глава.

Сега тя посочи, но не нагоре, а надолу.

(навремето имаше един фокусник със същата шапка казваше се Мистерио)

(а ти окачваше лъжици на тавана)

Абра кимна, но не вдигна глава, а продължи да се взира в цилиндъра.

(трябва да го унищожиш)

(как)

(изгори го господи Фрийман казва че е отказал цигарите обаче още пуши надушвам миризмата сигурно в пикапа има кибрит)

— Непременно трябва да изгориш проклетата шапка! Обещаваш ли, че ще я изгориш?

— Да.

(обичам те вуйчо Дан)

(и аз те обичам)

Прегърнаха се. След миг тя се превърна в дъжд. После в мъгла. Накрая изчезна.

10.

На задната веранда на къща в Анистън, Ню Хемпшир, сред здрача, който скоро щеше да отстъпи място на нощния мрак, едно момиче бавно се изправи и се олюля, сякаш щеше да загуби съзнание. Но не падна, защото майка му и баща му се втурнаха към него и заедно го внесоха в кухнята.

— Нищо ми няма — прошепна Абра. — Пуснете ме, не съм малко дете, че да ме носите.

Те се подчиниха. Все пак баща й остана до нея, за да я подхване, ако забележи, че краката й се подкосяват, но Абра вече се беше окопитила напълно.

— А Дан как е? — попита Джон.

— Добре е. Господин Фрийман катастрофира с пикапа — всъщност нарочно го блъсна, — и има ей толкова голяма рана тук — тя посочи страната си. — Обаче мисля, че и той е добре.

— Какво стана с онези изчадия? С „Верни на възела“?

Абра приближи длан до устните си и духна върху нея:

— Изчезнаха. — И добави: — Какво има за вечеря? Умирам от глад.

11.

Абра успокои родителите си, че Дан е добре, но всъщност не беше точно така. Той се приближи до пикапа, седна на шофьорското място, но не се намести зад волана, а се обърна настрани и спусна крака през отворената врата. Искаше да си почине и да си подреди мислите. Какво щеше да каже на ченгетата? Обикаляме страната, докато съм в отпуска. Хрумна ми да се отбием в Боулдър, където живеех в детството си. После дойдохме тук, за да се качим на „Покрива на света“, обаче в къмпинга нямаше никого. Бях в настроение и се обзаложих с Били, че ще засиля пикапа по нанагорнището и ще стигна чак до наблюдателницата. Карах прекалено бързо, загубих контрол над волана и се блъснах в подпората. Много съжалявам. Адски глупава постъпка.

Като нищо щеше да му друснат солена глоба, но имаше и нещо хубаво — поне нямаше да го глобят за употреба на алкохол. Надникна в жабката и намери флакон със запалителна течност. Запалката „Зипо“ сигурно беше в джоба на Били, но пък имаше две наченати картончета кибрит; Дан слезе, отиде до цилиндъра и обилно го поля със запалителната течност. Клекна, драсна клечка кибрит и я пусна в шапката. Цилиндърът изгоря бързо, обаче вонята беше ужасна и Дан се отдръпна, докато проклетото нещо не се превърна в пепел.

Отмести поглед от сивкавата купчинка и видя, че към него се приближава Били, който от време на време бършеше с ръкава на ризата си окървавеното си лице. Докато двамата старателно отъпкваха пепелта (не биваше да остава нито едно въгленче, което да причини горски пожар), Дан разказа на Били версията, която смяташе да представи на ченгетата от колорадската полиция, и добави:

— Разбира се, ще платя от джоба си щетите — бас държа, че ще ми излезе доста солено. Добре че имам малко спестени пари.

Били изсумтя:

— Дрън-дрън! Кой ще те съди за нанесените щети? От Верните са останали само дрехите им. Проверих в хижата.

— За съжаление наблюдателницата е собственост на прекрасния щат Колорадо.

— Жалко — промърмори Фрийман. — И не е справедливо, като се има предвид каква услуга направи твоя милост не само на местните, но и на хората по целия свят. Къде е Абра?

— Върна се вкъщи.

— Хубаво. Я кажи, свърши ли всичко? Наистина ли свърши?

Дан кимна. Старецът се загледа в пепелта от цилиндъра на Роуз и по-младият човек поясни:

— Изгоря за секунди. Зрелищно — като специален ефект във филм.

— Ами сигурно беше много вехт.

И пълен с магии — наум добави Дан. — Черни магии. Отиде до пикапа и седна зад волана, за да се погледне в огледалцето за обратно виждане.

— Виждаш ли нещо, дето не му е мястото там? — попита Били. — Мама все така ми казваше, когато ме заварваше да се любувам на отражението си в огледалото.

— Не — отвърна Дан. И се усмихна. Усмивката му беше измъчена, но искрена. — Нищичко.

— Тогава викай ченгетата. По принцип ги избягвам, но тъкмо сега ще ми е драго да ги видя. От това място тръпки ме побиват. — Изгледа Дан изпод око и добави: — Гъмжи от призраци, нали? Затова онези изчадия са го избрали.

Несъмнено, но почти всеки човек освен Ебенизър Скрудж знае, че има и добри, и лоши призрачни хора — каза си Дан.

С Били тръгнаха към хижата, но той спря и се обърна към наблюдателницата. Не се изненада, като видя, че един човек стои до счупеното перило. Човекът вдигна ръка (билото на Поуни Маунтин се провидя през прозрачната му длан) и изпрати въздушна целувка, която Дан помнеше от детството си. Никога нямаше да я забрави. Беше нещо като ритуал за лека нощ.

Хайде в леглото, док. Приятни сънища. Да сънуваш дракон и утре да ми разкажеш за него.

Дан знаеше, че ще плаче, но по-късно. Сега не беше моментът. Вдигна ръка и също изпрати въздушна целувка. Още няколко секунди се взира в онова, което беше останало от баща му, после заедно с Били слязоха на паркинга. Там се обърна още веднъж.

Никой не стоеше на „Покрива на света“.