Стивън Кинг
Доктор Сън (13)

2.

Тази неделя в два следобед Роуз Капелата окачи на вратата на кемпера си табелка с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ ОСВЕН В КРАЕН СЛУЧАЙ!“ Нищо не биваше да наруши плановете й за следващите часове. Днес щеше да пие само вода, без да сложи залък в устата. Вместо сутрешното кафе изпи доза очистително. Настъпеше ли моментът да проникне в съзнанието на момичето, щеше да е чиста като празна чаша.

След като физическите потребности нямаше да нарушават концентрацията й, лесно щеше да открие необходимата информация: името на момичето, къде се намира то, какво знае и — най-важното — споделя ли с някого. Щеше да се просне на двойното легло в кемпера и да лежи неподвижно от четири следобед до десет вечерта, да се взира в тавана и да медитира. След като умът й се очисти като тялото, ще вдиша енергия от контейнер в тайното отделение — съвсем малко ще е напълно достатъчно — и отново ще завърти света така, че да влезе в момичето, а то — в нея. По това време на Източното крайбрежие ще е един през нощта и малката ще спи, непробудно, което ще позволи на нея, Роуз, спокойно да се порови в съзнанието й. Може дори да внуши на малката, че при нея ще отидат хора, които ще й помогнат, затова трябва да ги последва.

Но… преди повече от двеста години Боби Бърнс, земеделецът-поет, е казал: „… за щастие мислим, ето на, а злобната съдба отвън подготвя ни злочестина.“^[1] Тъкмо когато Роуз подхвана мантрата за пречистване, злочестината затропа на вратата й.

— Който и да си, разкарай се! — кресна тя. — Кьорав ли си, та не виждаш табелката?

— Роуз, дошли сме с Ореха — обади се Гарвана. — Мисля, че е открил каквото му заръча, но иска твоето одобрение — адски трудно е да се пресметне времето за въздействие на това чудо.

Тя полежа още секунда, после гневно изпухтя, стана, грабна тениската с надпис „ЦЕЛУНИ МЕ НА ПОКРИВА НА СВЕТА!“ и я навлече. Късата фланелка стигаше едва до бедрата й, но сега не й беше до спазване на етикецията. Отвори вратата и изръмжа:

— Дано имате сериозно основание да ме безпокоите. Иначе ще ви се стъжни!

— Ако е неудобно, ще дойдем по-късно — измънка Ореха — дребничък човек с плешиво теме и с туфи прошарена коса, стърчащи над ушите му. Колебливо размаха листа хартия, който държеше, и понечи да си тръгне.

— Не! Само не ми губете времето! — Седнаха до масата в помещението, което беше и кухня, и дневна. Роуз сграбчи листа хартия и набързо прегледа написаното: химична формула с много шестоъгълници, която не й говореше нищо. — Какво е това чудо?

— Силно успокоително — отговори Ореха. — Ново и безопасно в смисъл, че няма опасност от предозиране. Наш човек от Агенцията за национална сигурност е дал формулата на Джими. Малката ще заспи като пън, гарантирам.

— Хммм, май е тъкмо каквото търсехме — неохотно призна Роуз. — И все пак не можахте ли да изчакате до утре?

— Извинявай, извинявай — угоднически промълви Ореха.

— Аз пък няма да се извиня! — тросна се Гарвана. — Знаеш ли защо? Ако искаш да отвлечем малката, трябва да уредя да изпратят медикамента на една от нашите тайни пощенски кутии, което отнема време.

„Верни на възела“ използваха стотици пощенски кутии из цяла Америка, намиращи се в магазините, предлагащи и куриерски услуги. Гарвана имаше право — получаването на пратка, доставена на определена пощенска кутия, означаваше предварително планиране, защото Верните се придвижваха само с кемперите си: да използват обществен транспорт за тях беше равнозначно да си направят харакири. Имаха възможност да летят с частни самолети, но избягваха това, защото страдаха от височинна болест. Според Ореха причината беше свързана с нервната им система, коренно различаваща се от тази на обикновените човеци. Роуз повече се притесняваше от друга нервна система, финансирана от данъкоплатците. След терористичните атаки на 11 септември от Отдела за вътрешна безопасност бяха изнервени и следяха дори частните полети, а първото правило на Верните гласеше в никакъв случай да не привличат вниманието.

Благодарение на отличната пътна мрежа, свързваща всички щати, кемперите вършеха идеална работа. И този път щеше да е същото. Малък отряд от похитители щеше да измине разстоянието от Сайдуиндър до Нова Англия за по-малко от трийсет часа, ако пътуваха, без да спират, като шофьорите се редуваха зад волана.

— Добре — каза Роуз вече много по-кротко. — Кой е тайникът ни край магистрала I-90 в северния район на щат Ню Йорк или в Масачузетс?

Гарвана отговори веднага като примерен ученик:

— „Изи Мейл“ в Стърбридж, Масачузетс.

Тя почука с пръст по листа хартия, който Ореха държеше:

— Да изпратят там това чудо, но не направо, а по заобиколен път, та ако нещо се обърка, да няма следа, водеща към нас.

— Разполагаме ли с толкова много време? — попита Гарвана.

— Разбира се — отговори Роуз — лекомислие, за което по-късно щеше да се кае. — Пратката да пътува първо на юг, после на север, след това към Средния запад и накрая към Нова Англия. Важното е до четвъртък да е в Стърбридж. Куриерите да са от „Експрес Мейл“, а не от „ФедЕкс“ или от „Ю Пи Ес“.

— Дадено — без колебание каза Гарвана.

Роуз се обърна към лекаря на Верните:

— Дано не грешиш, Орех. Ако убиеш малката, вместо да я приспиш, ще си първият Верен, изпратен в изгнание след юни 1876 и битката при Литъл Биг Хорн. — Тя със задоволство забеляза как Ореха пребледня. Не възнамеряваше да гони никого, но още я беше яд, задето одеве я бяха прекъснали.

— Пратката ще бъде доставена в Стърбридж и Ореха няма да сгафи — заяви Гарвана. — Бъди спокойна.

— Няма ли друго успокоително, което да си набавим тук?

— Не, иначе момичето може да хвърли топа като Майкъл Джексън — намеси се Ореха. — Медикаментът е безопасен и действа бързо. Ако малката има голяма сила, както твърдиш, бързината е от голямо…

— Добре, добре, разбрах. Свършихме ли?

— Има още нещо — измънка Ореха. — Предполагам, че не е спешно, но…

Роуз погледна през прозореца и въздъхна — законът за всемирната гадост действаше с пълна сила — Джими Калкулатора прекосяваше паркинга край малката „Панорама“ и също размахваше някакъв лист хартия. Защо беше окачила на вратата си табелка „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“? Да беше сложила друга с надпис „ВЛЕЗТЕ ВСИЧКИ“.

Събра гнева си, пъхна го в торба, скъта я в дъното на съзнанието си и кисело се усмихна:

— Е, като сте започнали, довършете.

— Дядо Кино — каза Гарвана — непрекъснато се изпуска и…

— От двайсет години е така! — прекъсна го Роуз. — Отказва да носи санитарни пелени и аз не мога да го накарам. Никой не може.

— Не, не, сега е различно — намеси се Ореха. — Вече почти не става от леглото. Чернооката Сю се грижи за него, доколкото може, но кемперът му вони на тоалетна…

— Ще се оправи, като го нахраним! — отсече Роуз, въпреки че изражението на Ореха я изплаши. Томи Камиона беше починал преди две години — отрязък от време, който за Верните се равняваше на две седмици. А сега Дядо Кино?

— Не, няма — възрази Гарвана. — Разумът го напуска. Освен това… — Той погледна Ореха. — Тази сутрин Пети е била при него; смята, че го е видяла да се изпарява.

— Смята, така ли? — сопна се Роуз. — Някой да е видял това да се случва? Например Сю?

— Не.

Роуз сви рамене: „Е, какво ви казах?“ Джими почука, преди да продължат разговора, и този път тя се зарадва на неканения посетител.

— Влез!

Калкулатора открехна вратата и надникна през процепа:

— Удобно ли е?

— Ама, разбира се, че удобно! Да беше довел и балерините от „Рокетс“ и духовия оркестър на Калифорнийския университет! Какво толкова — само се опитвах да медитирам, след като си доставих удоволствието да пия очистително.

Гарвана я погледна накриво и тя си даде сметка, че може би е заслужила безмълвния му упрек — хората й си вършеха работата и изпълняваха нейните нареждания, само че ако Гарвана заемеше нейното място, щеше да разбере какво е да си водач. Нямаш нито миг за себе си, освен ако не заплашиш със смърт натрапниците. А много пъти дори и това не помага.

— Искам да ти покажа нещо интересно — каза Джими. — И като видях, че Гарвана и Ореха вече са тук, си помислих…

— Знам какво си си помислил. Говори.

— Порових в интернет за новини от градчетата, които ти посочи — Фрайбърг и Анистън. Ето какво открих в броя на „Юнион Лидър“ от миналия четвъртък. Може да няма връзка, но…

Тя взе разпечатката. Водещата статия беше посветена на футболния отбор на някакво задръстено училище, който бил разпуснат поради съкращения в бюджета. Под нея имаше кратка дописка, която Дижми беше оградил с червено.

МИНИЗЕМЕТРЕСЕНИЕ В АНИСТЪН

Има ли миниземетресения? Да, ако може да се вярва на живеещите на Ричланд Корт — къса уличка в Анистън, която свършва при река Сако. Във вторник следобед няколко души от Ричланд Корт съобщили за трус, от който прозорците задрънчали, подовете се разтресли и чашите и чините изпопадали от полиците. Пенсионерът Дейн Борланд, чиято къща е в края на уличката, ни показа пукнатина по средата на наскоро асфалтираната алея за коли и каза: „Ето ви доказателство, ако не вярвате.“ Въпреки че във вторник от Центъра за геологически изследвания в Рентам, Масачузетс, не са регистрирали земни трусове в Нова Англия, Мат и Каси Ренфру организирали „земетръсно барбекю“, на което присъствали почти всички техни съседи. Андрю Ситенфелд от Геологическия център предположи, че люлеенето, усетено от живеещите на Ричланд Корт, може да е причинено от внезапен прилив на вода в тръбите на канализацията или от военен самолет, преминал звуковата бариера. Като чу въпросните предположения, господин Ренфру се разсмя и заяви: „Не ни казвайте какво сме усетили — беше земетресение! Обаче нямаше големи щети, а пък ние си спретнахме страхотен купон по този случай.“

Андрю Гулд

Роуз прочете два пъти дописката и очите й блеснаха:

— Браво, Джими! Добро попадение.

Той се усмихна:

— Благодаря. Оставям ви да поразсъждавате върху откритието ми.

— Вземи и Ореха — време е да нагледа Дядо Кино. Гарван, ти остани.

Той изчака двамата да излязат от кемпера и затвори вратата.

— Мислиш ли, че момичето е предизвикало земетресението в Ню Хемпшир?

— Да. Почти съм сигурна — ако не сто процента, то осемдесет. И след като вече знам не само в кой град, но и на коя улица да търся момичето, довечера ще ми е много по-лесно.

— Ако й внушиш да те последва, може да не се наложи да я упоим.

Тя се усмихна и отново си помисли, че Гарвана не знае каква сила притежава това момиче. По-късно щеше да си каже: А пък аз си въобразявах, че знам, и това ми е голямата грешка.

— Не е забранено да се надяваш, драги. Само че ще те разочаровам: щом пипнем малката, успокоителното, макар и най-съвременно, няма да ни свърши работа. Трябва ни чудодейно средство, което да я превърне в кротка овчица, за да ни се подчинява безпрекословно, докато не разбере, че е в неин интерес да ни сътрудничи.

— Ще ни придружиш ли, когато тръгнем да я заловим?

Такива бяха плановете на Роуз, но сега се поколеба, като се сети за Дядо Кино.

— Още не знам — промърмори.

Гарвана не започна да я разпитва, за което му беше благодарна, а си тръгна. Преди да излезе, промърмори:

— Ще се погрижа повече да не те безпокоят.

— Добре. Накарай Ореха да направи обстоен преглед на дядото — от храносмилателната до отделителната система. Ако наистина се изпарява, искам да бъда известена утре, след като изляза от изолацията. — Тя отвори тайника в пода на кабината и извади един от контейнерите. — Нахранете го с каквото е останало вътре.

Гарвана стреснато я изгледа:

— Всичко ли да му дадем? Роуз, безсмислено е, ако той се изпарява.

— Дайте му го! Годината беше благодатна, както напоследък неколцина от вас ми напомниха. Можем да си позволим известно разточителство. Освен това ние, „Верни на възела“, имаме само един дядо. Той помни времената, когато европейците са боготворели дърветата, а не луксозните жилища. Няма да допусна да го загубим, ако можем да му помогнем. Не сме диваци.

— Леваците май са на друго мнение.

— Затова са леваци. Сега се махай.

3.

През неделите след Деня на труда Лилипутия работеше само до три следобед. В шест без петнайсет тази привечер на скамейката в края на умаленото Кранмор Авеню седнаха трима великани и в сравнение с тях дрогерията и кино „Музикална кутийка“ (през туристическия сезон всеки можеше да погледне през прозореца му и да види как на миниатюрен екран се прожектират мънички филмови клипове) сякаш внезапно още повече се смалиха. Джон Далтън нахлупи червената си шапка с логото на „Ред Сокс“ на главата на миниатюрната статуя, изобразяваща Хелън Ривингтон и издигаща се на площадчето пред миниатюрната съдебна палата, и заяви:

— Убеден съм, тя си е падала по „Сокс“. Хората по тези места са техни верни почитатели. Само изгнаници като мен си падат по „Янките“. Защо ме повика, Дан? Заради нашата среща пропускам вечерята със семейството. Жена ми проявява разбиране, но търпението й не е безгранично.

— Ще ти се разсърди ли, ако ме придружиш до Айова? Само за няколко дни и изцяло на мои разноски, разбира се. Нали се сещаш за Дванайсетата стъпка? Е, налага ми се да посетя един мой чичо, който се погубва с кокаин и с алкохол. Роднините ме молят да му помогна, но сам няма да се справя.

Анонимните алкохолици нямаха правила, но спазваха много традиции (които на практика бяха правила). Най-ненарушима беше забраната да предприемаш сам Дванайсетата стъпка по отношение на активен алкохолик, освен ако той не е затворен в болница, в изтрезвителното или в местната лудница. В противен случай съществуваше реална опасност да се съблазниш и да започнеш да обръщаш чаша след чаша или да смъркаш линия след линия. Кейси Кингсли често казваше, че пристрастяването е като подарък, от който не можеш да се отървеш.

Дан погледа Били Фрийман и се усмихна:

— Искаш ли да кажеш нещо? Давай.

— Мисля, че нямаш чичо. Нито че са ти останали някакви роднини.

— Нима? Обаче не си сигурен, така ли?

— Ами… не съм те чувал да ги споменаваш.

— Мнозина си имат роднини и не говорят за тях. Ти обаче знаеш, че съм сам на този свят, нали?

Били не продума, но явно се смути.

— Дани, не мога да пътувам до Айова — измънка Джон. — Графикът ми за прием на пациенти е запълнен до края на седмицата.

Дан сякаш не го чу и продължи да се взира в Били. Бръкна в джоба си, взе нещо и показа юмрука си:

— Какво държа? — Били още повече се смути. Обърна се към Джон, разбра, че напразно очаква помощ, и пак погледна Дан. — Спокойно, той е наясно с дарбата ми. Преди време му помогнах и той знае, че помагам и на други хора, с които ходя на сбирките. Сред приятели си, не бой се.

Фрийман се позамисли, после каза:

— Може би е монета, но мисля, че е един от твоите медальони — ония, които се дават от Анонимните алкохолици на всеки, останал трезвен в продължение на дванайсет месеца.

— Коя година ознаменува този?

Били се поколеба и се загледа в юмрука му.

— Ще ти помогна — намеси се Джон. — Той не близва алкохол от пролетта на 2001 и щом носи този медальон, вероятно го е получил за дванайсет години трезвеност.

— Има логика, но не е вярно. — Били се съсредоточи и между веждите му се врязаха две вертикални бръчки. — Мисля, че е… седмата.

Дан отвори дланта си. На медальона беше гравирано голямо VI.

— Да му се не види — затюхка се Били. — Обикновено улучвам.

— Много близо си до истината — успокои го Дан. — И не е улучване, а озарение.

Възрастният човек извади цигарите си, погледна лекаря, седнал до него, и пъхна пакета обратно в джоба си.

— Ами… щом казваш…

— Знам още подробности за теб, Били. Като малък си бил цар на отгатването. Знаел си кога майка ти е в добро настроение и си използвал момента да изврънкаш още някой и друг долар. Знаел си кога баща ти е ядосан и си гледал да не му се мяркаш пред очите.

— Вярно е, че знаех кога не бива да мрънкам, задето за вечеря ми пробутват вчерашната яхния — промърмори Били.

— Играеше ли комар?

— Залагах на конните състезания в Салем. Сума пари изкарах. Само че като станах на около двайсет и пет, сякаш загубих способността да улучвам победителите. Веднъж ми се случи да моля хазяина да изчака още един месец за наема и това ме излекува от хазарта.

— Вярно е, че онова, което наричам дарба, намалява с напредването на възрастта, но не си я загубил напълно.

— Ти си по-надарен от мен — отсече Били без капчица колебание.

— Не е някакъв трик, а самата истина, така ли? — промърмори Джон. Всъщност не задаваше въпрос, а констатираше факт.

— До края на седмицата имаш само един неотложен служебен ангажимент — каза му Дан. — Момиченце с рак на стомаха. Казва се Фелисити и…

— Фредерика — поправи го Далтън. — Фредерика Бимел. Приета е в болницата „Меримак Вели“. Исках да разговарям с нейния онколог и с родителите й.

— В събота сутринта.

— Да, точно така. — Той удивено изгледа Дан. — Боже! Мили боже! Това, което притежаваш… Нямах представа, че е толкова силно.

— Ще се върнем от Айова в четвъртък. Най-късно — в петък обясни Дан и наум добави: Освен ако не ни арестуват. Тогава няма да се прибереш навреме.

Погледна Били, за да разбере дали е прихванал това песимистично предположение. Не, изглежда, че го беше пропуснал.

— За какво става въпрос?

— За друга твоя пациентка. Абра Стоун. Тя е като нас с Били, Джон — мисля, че вече го знаеш. Само че е много по-надарена. За да разбереш доколко, ще направя следното сравнение: аз притежавам по-голяма сила от Били, но в сравнение с Абра съм като врачка на селски панаир.

— Божичко! Лъжиците!

Дан озадачено го изгледа, после си спомни:

— Да, лъжиците, които тя е окачила на тавана.

Далтън се ококори:

— И това ли го прочете в ума ми?

— Уви, ще те разочаровам. Истината е, че тя ми каза за лъжиците.

— Кога? Кога?

— След малко ще стигна и до това. Нека първо да опитаме истинско четене на мисли. — Дан хвана ръката на доктор Джон. От опит знаеше, че физическият допир почти винаги помага. — Родителите й са се обърнали към теб, когато е била съвсем малка… може би току-що проходила. Или те е потърсила нейна леля или прабаба. Тревожели са се за нея още преди тя да украси кухнята с лъжици, защото в дома им се случвали странни явления. Нещо свързано с пиано… Били, помогни ми.

Фрийман хвана другата ръка на Джон, Дан улови неговата и така затвориха кръга. Малък спиритически сеанс в Лилипутия.

— Песен на „Бийтълс“ — промърмори Били. — Изпълнявана на пиано вместо на китара. Било е… не знам. Знам само, че ги е побърквало.

Далтън се втренчи в него.

— Виж, Джон, тя разреши да ни се довериш. Настоява да го сториш. Довери ми се.

Джон Далтън не продума почти минута, после им разказа всичко… почти всичко. Премълча само историята със „Семейство Симпсън“ по всички телевизионни канали. Беше прекалено откачена.

4.

Джон довърши разказа си и зададе логичен въпрос: откъде Дан е научил за Абра Стоун?

Младежът извади от задния си джоб малък опърпан бележник със снимка на скален нос, в който се разбиват големи вълни, и с мотото „НИТО ЕДНО ВЕЛИКО ДЕЛО НЕ Е СЪТВОРЕНО ИЗВЕДНЪЖ“.

— Ако не ме лъже паметта, ти не се разделяше с него, нали така? — попита Джон.

— Да. Надявам се да не си забравил, че Кейси Кингсли е моят настойник.

Далтън забели очи:

— Как да забравя, след като всяко твое изказване на сбирките започваше с думите „Моят наставник Кейси Кингсли често казва…“

— Джон, не се прави на тарикат. Никой не ги обича.

— Грешиш — жена ми ме обича, защото съм секси тарикат.

Дан въздъхна:

— Виж какво съм написал.

Далтън прелисти бележника:

— Ами… това е нещо като дневник на сбирките ни. От 2001.

— Кейси ми нареди за деветдесет дни да посетя деветдесет събрания и да си водя записки за всяко. Погледни какво съм написал за осмото.

Джон намери страницата. Сбирката се беше провела в Методистката църква във Фрейзиър. Той знаеше за тези събрания, но ги посещаваше доста рядко. Под записката прилежно беше написано с големи букви „АБРА“.

Далтън озадачено изгледа младежа:

— Нима твърдиш, че тя се е свързала с теб, когато е била само на два месеца?

— Отдолу са записките за следващата сбирка, така че не бих могъл по-късно да добавя името на Абра, за да те забаламосам. Освен ако не съм изфабрикувал този бележник. Само че мнозина „колеги“ от Анонимните алкохолици ще потвърдят, че не съм се разделял с него.

— Включително моя милост — кимна Джон.

— Точно така. По онова време винаги носех бележника и задължителната чаша с кафе. Те бяха моите предпазни мрежи. Тогава нито знаех, нито се интересувах коя е тази Абра. Смятах, че е сред случайните контакти, с които понякога се сблъсквах. Все едно бебе в кошче да се пресегне и да ти хване носа…

След три-четири години тя написа една дума на черната дъска в моята стая. Думата беше „Поздрави“. После продължи да се „обажда“ от време на време, все едно ме подсещаше за съществуването си. Мислех, че го прави несъзнателно, но винаги откликвах. И когато й потрябва помощ, аз бях единственият, когото тя потърси.

— Помощ ли? Какво й се е случило? — Джон се обърна към Били. — Ти знаеш ли за нея?

Фрийман поклати глава:

— Не. А и много рядко пътувам до Анистън.

— Кой ти каза, че Абра живее в Анистън?

Били посочи с палец Дан:

— Той.

Джон отново се обърна към Дан:

— Да речем, че ти вярвам. Да чуем всичко.

Дан разказа за кошмарния сън на Абра за бейзболното момче, за призрачните силуети, насочили фенерчетата си към него. За жената с ножа, която била облизала кръвта му от дланите си. И как след време Абра видяла снимката му в местното рекламно вестниче.

— Как е видяла всичко това? Защото убитото момче също е било надарено с озарение ли?

— Почти съм сигурен, че то е причината за първия контакт. Докато са го изтезавали, момчето сигурно се е опитало да се свърже с някого — Абра е сигурна, че са го изтезавали — и така е попаднало на нея.

— И връзката помежду им не е била прекъсната след смъртта на този Брад… Брад Тревър, така ли?

— Предполагам, че контактът й с малкия е бил продължен чрез неговата бейзболна ръкавица. Абра може да поддържа връзка с убийците му, понеже един от тях е слагал ръкавицата. Нито тя, нито аз знаем как става, но то е факт. Знам само, че малката притежава невероятна сила.

— Също като теб.

— Ето какъв е проблемът — продължи Дан. — Тези хора — ако изобщо са хора, са предвождани от жената, която е убила момчето. В деня, в който Абра видяла снимката на Брад Тревър сред фотографиите на други изчезнали деца, тя проникнала в ума на непознатата, а онази — в ума на Абра. Няколко секунди всяка гледала през очите на другата. Абра смята, че жената ще се опита да я залови, аз съм на същото мнение. Защото малката ми приятелка е заплаха за тези… изроди.

— Има и още нещо, нали? — обади се Били и като видя, че Дан го изчаква да продължи, добави: — Тези, които имат озарение, притежават и още нещо. Нещо, което онези същества искат. Нещо, до което могат да се доберат само чрез убийство. Прав ли съм?

— Да — лаконично отговори Дан.

Джон се намеси:

— Жената знае ли къде е момичето?

— Малката ни приятелка мисли, че онази е в неведение, но не забравяй, че Абра е само на тринайсет.

— Абра знае ли местонахождението на жената?

— Знае само, че когато се е осъществил този контакт, това взаимно проникване, непознатата е била в супермаркет от веригата „Сам“. Тоест някъде на запад, но магазини от тази верига има поне в девет щата.

— И в Айова ли?

Дан поклати глава.

— Тогава не разбирам какво ще постигнем с пътуването дотам.

— Ще намерим ръкавицата — търпеливо обясни Дан. — Абра смята, че чрез нея ще открие човека, който я е слагал. Нарича го Бари Кита. — Замълча и остави Джон да обмисли чутото.

След малко Далтън вдигна глава:

— Навих се. Кой знае защо вярвам в тези небивалици. Всъщност имам основание, след онова, което знам за Абра и за теб, Дан. Един въпрос: ако онази жена няма информация за местонахождението на малката ни приятелка, не е ли по-разумно да не се намесваме? Да не събуждаме звяра, както се казва…

— Не вярвам, че звярът спи. Тези откачени

(гладни дяволи)

се домогват до Абра поради същата причина, която ги е накарала да заловят Тревър. Мисля че Били има право. Знаят, че тя е заплаха за тях. Както се казва на жаргона на Анонимните алкохолици, Абра притежава способността да наруши анонимността им. Освен това можем само да предполагаме с какви ресурси разполагат. Искаш ли твоя пациентка да живее в страх месец след месец, дори година след година, очаквайки внезапната поява на някаква паранормална разновидност на семейството на Чарли Менсън, което ще я похити?

— Не, разбира се.

— Онези гадове се хранят с деца като нея. Като мен… какъвто бях в детството си. Деца с озарение. — Дан намръщено се взря в лицето на лекаря. — Ако наистина е така, някой трябва да ги спре.

— Щом няма да ви придружа в Айова, какво искате от мен? — намеси се Били.

— Ето какво ще направиш: следващата седмица добре ще разучиш Анистън. Всъщност ако Кейси ти разреши да отсъстваш от работа, ще си вземеш стая в местен мотел.

5.

Най-после Роуз се успокои, откъсна се от света и започна да медитира. Най-трудно й беше да забрави безпокойството си за Дядо Кино, но накрая се отърси и от него, извиси се над земните неща. Сега пътуваше в тялото си и почти без да мърда устните си, повтаряше древните заклинания: Сабатха ханти, лодсам ханти, кахана ризоне ханти… Още беше рано да търси дръзкото момиче, но тя вече беше сама, светът около нея се беше успокоил, мир цареше в душата й и тя не бързаше. Само по себе си медитирането беше полезно и за духа, и за тялото. Тя продължи да се съсредоточава, сякаш беше човек, който бавно и методично се подготвя за предстояща работа.

Сабатха ханти, лодсам ханти, кахана ризоне ханти… Думи, които са били древни още когато „Верни на възела“ са обикаляли Европа с фургони и са продавали торфени брикети и евтини украшения. Може би са били древни още в дните на раждането на Вавилон. Момичето беше силно, но Верните бяха всемогъщи, затова Роуз не очакваше проблеми при залавянето му. Малката ще спи дълбоко, когато тя, Роуз, крадешком се промъкне в ума му, събере информация и внедри внушения, напомнящи малки експлозиви. Няма да вкара един червей на съмнението, а цяло кълбо. Малката може да усети няколко и да ги унищожи.

Но не и всичките.

6.

Тази вечер, след като приключи с домашните и с уроците си, Абра разговаря с майка си по телефона почти четирийсет и пет минути. Общуването помежду им премина на две честоти. На първата Луси разпита дъщеря си какво й предстои в училище през другата седмица и се поинтересува какъв ще е костюмът й за Хелоуин, обсъдиха преместването на момо в хосписа във Фрейзиър (Абра още го наричаше „хо-пица“), после Луси описа състоянието на болната като „задоволително предвид обстоятелствата“. На другата честота Абра чуваше как майка й се тревожи, че не се е справила достойно с положението и че е предала баба си; научи и истината за състоянието на момо: изплашена, със замъглено съзнание от лекарствата, обезумяла от нечовешката болка. Опита се мислено да успокои Луси: „Всичко е наред, мамо, обичаме те. Не се упреквай: направи всичко по силите си!“ Искаше й се да вярва, че мислите й достигат целта, обаче знаеше истината: притежаваше много способности (забележителни, но и плашещи), ала сред тях не беше дарбата да променя емоционалното състояние на човека, с когото разговаря. Предполагаше, че Дан има този талант и че го използва, за да помага на хората в „хо-пица“. Ако наистина е така, той щеше да помогне и на момо, когато я преместят там. Мисълта я обнадежди.

Облече розовата пижама, подарена й от момо за Коледа, слезе на долния етаж и отиде в дневната. Баща й гледаше мач на „Ред Сокс“ и пиеше бира. Абра го млясна по носа (Дейвид твърдеше, че не обича такива целувки, но тя знаеше, че всъщност му харесват) и му каза, че си ляга.

— Ла хоумуърк е комплект, мадмоазел?

— Да, татко, само че френската дума за „домашно“ е „девоар“.

— Благодаря за уточнението, ще я запомня. Как е майка ти? Питам, защото разговарях с нея само около минута, после ти грабна слушалката.

— Добре е. — Абра не лъжеше, същевременно знаеше, че „добре“ е относително понятие. Тръгна към коридора, но се обърна и добави: — Каза, че момо е като стъклена фигурка. — Всъщност Луси не го беше казала, а си го беше помислила. — Че всички сме стъклени фигурки.

Дейвид изключи звука на телевизора и промърмори:

— Да, май има право, но някои от нас са от нечупливо стъкло. Твоята момо дълги години остана здрава и невредима на полицата, нали? Ей, Аба-Ду, ела да прегърнеш баща си. Не знам дали ти е необходима малко нежност, но на мен ще ми дойде добре.

7.

След двайсет минути тя беше в леглото. Нощната лампа с абажур „Мечо Пух“ (спомен от детството й) на нощното шкафче беше включена. Абра потърси „чичо“ Дан и го откри в общото помещение в хо-пица, където за „гостите“ бяха осигурени картинни мозайки, списания, маса за пинг-понг и голям телевизор, прикрепен на стената. Дан играеше карти с няколко обитатели на дома.

(разговаря ли с доктор Джон?)

(да, вдругиден летим за Айова)

Мисълта беше придружена от картинка, изобразяваща двумоторен самолет. Двамата мъже в кабината носеха старомодни пилотски шлемове, шалове и защитни очила. Абра се усмихна — все едно бяха излезли от архивен филм.

(ако ти донесем)

Изображение на ръкавица на кетчър. Не приличаше на ръкавицата на бейзболното момче, но Абра разбра за какво става дума.

(ще се изплашиш ли?)

(не)

Надяваше се да издържи. Щеше да е ужасно да държи ръкавицата на мъртвото момче, но се налагаше.

8.

В общото помещение в „Ривингтон“ 1 господин Брадок се взираше в Дан; изглеждаше разгневен, но и леко озадачен — изражение, на което са способни само много възрастните хора на ръба на старческото малоумие.

— Ще играеш ли, Дани, или само ще блуждаеш някъде, докато не се разтопи ледът на полюсите?

(лека нощ Абра)

(лека нощ Дан кажи лека и на Тони)

— Дани? — Старецът сви юмрук и почука с подутите кокалчета по масата. — Дани Торънс, обади се, Дани Торънс, приемам.

(включи алармата)

— Куку, Дани! — обади се Кора Уилингам.

Той ги погледна:

— Мой ред ли е?

Господин Брадок се обърна към Кора и забели очи, тя стори същото и се ухили:

— А дъщеря ми вика, че на мен ми се е разхлопала дъската.

9.

Абра включи будилника на айпада си не само защото на другия ден беше на училище, но и понеже беше неин ред да приготви закуската — смяташе да направи бъркани яйца с гъби, чушки и с кашкавал „Монтерей Джак“. Само че Дан нямаше предвид будилника, а друга аларма. Тя стисна клепачи, сбърчи чело и се съсредоточи. Машинално извади ръка изпод завивката и затърка устните си. Опитваше се да изпълни много сложно действие, но може би щеше да си струва усилието. Защитната аларма несъмнено беше полезна, обаче за всеки случай щеше да заложи капан на жената с шапката. Ако онази намислеше да я похити.

След около пет минути престана да бърчи челото си и да потърква устните си. Легна и придърпа завивката до брадичката си. Представи си, че е в пълни бойни доспехи и язди бял жребец, после заспа. Лампата „Мечо Пух“ все така я гледаше от нощното шкафче и хвърляше мека жълтеникава светлина върху лявата й страна и върху косата й.

В съня си тя галопираше по безкрайни полета под небе, обсипано с четири милиарда звезди.

10.

Роуз медитира до един и половина в нощта срещу понеделник. Верните (с изключение на Ани Престилката и на Голямата Мо, които се грижеха за Дядо Кино) спяха непробудно, когато тя прецени, че е готова. В едната си ръка държеше разпечатаната снимка на невзрачния център на нюхемпширското градче Анистън, в другата — контейнер с дюза. Беше почти празен, обаче тя знаеше, че само едно вдишване ще й е достатъчно. Хвана дюзата и се приготви да я завърти.

Ние сме „Верни на възела“ и ще пребъдем вечно: сабатха ханти.

Ние сме избраните: лодсам ханти.

Ние сме щастливците: кахана ризоне ханти.

— Погълни енергията и я използвай добре, малка Роузи — промълви. Завъртя дюзата и вдиша струйката сребриста мъглица. Отново легна и хвърли контейнера, който тупна на мокета, после вдигна пред очите си снимката на анистънската главна улица. Ръката й вече се губеше, затова изглеждаше, сякаш фотографията виси във въздуха. Недалеч от Мейн Стрийт се намираше уличка, може би наречена Ричланд Корт, на която живееше момиче. Вероятно то спеше дълбоко, но някъде в ума му се спотайваше Роуз Капелата. Тя предполагаше, че малката не знае как изглежда тази Роуз (както самата тя не знаеше как изглежда момичето… поне засега), обаче беше наясно, че това дете долавя присъствието й. И че то знае какво е гледала вчера в супермаркета „Сам“. Това беше жокер, отправна точка.

Капелата впери очи в снимката, но вече не виждаше улицата в Анистън, а щанда за месо в „Сам“, където „ВСЯКО ПАРЧЕ МЕСО Е С ГАРАНЦИЯ СТО НА СТО“. Търсеше себе си и успя за удивително кратко време. Отначало попадна на слухова следа — тиха музика, която звучи в супермаркетите и в асансьорите. После видя количка за пазаруване. Зад нея още цареше мрак, но останалото скоро щеше да се появи. Роуз тръгна към мястото, откъдето идваше далечната, отекваща музика.

Мрак, мрак, мрак, после светлина, която се усилваше. Появи се пътека между полиците със стоки, превърна се в коридор и тя разбра, че всеки миг ще влезе в момичето. Сърцето й подскочи.

Лежейки на кревата, затвори очи — ако малката разбереше какво се случва (малко вероятно, но все пак възможно), нямаше да види нищо. Позволи си още няколко секунди, за да уточни какво търси: име на момичето, къде се намира то, какво знае, с кого е споделило.

(свят, завърти се)

Тласна с всички сили. Този път въртенето не я изненада, защото го беше предвидила и го контролираше. Още миг остана в коридора, в тунела между двете съзнания, после се озова в голяма стая, в която момиченце с плитки се возеше на велосипед и си тананикаше глупава песничка. Малката сънуваше и Роуз гледаше съня й като на кино. Само че нямаше време за гледане, предстояха й по-важни дела. Стените на стаята всъщност бяха картотечни шкафчета с чекмеджета, които тя можеше да отваря, след като вече се намираше в помещението. Момичето спокойно спеше в главата й, сънуваше, че е на пет и че кара първия си велосипед. Чудесно! Сладки сънища, малка принцесо.

Продължавайки да си тананика, детето мина край нея, без да я забележи. Велосипедът беше с помощни колела, но те ту се появяваха, ту изчезваха. Роуз предположи, че принцесата сънува деня, в който най-после се е научила да кара без тях. Един от най-хубавите и знаменателни дни в живота на всяко дете.

Приятно каране, миличка. Забавлявай се, а пък аз ще науча всичко за теб.

Тя спокойно отвори едно чекмедже.

Щом бръкна вътре, пронизително запищя аларма, включиха се ярки прожектори, които обляха Роуз с пареща светлина. За пръв път от дълги години Роуз Капелата, някогашната Роуз О’Хара от графство Антрим в Северна Ирландия, беше хваната напълно неподготвена. Преди да измъкне ръката си, чекмеджето с трясък се затвори. Болката беше неописуема. Роуз изпищя и се дръпна назад, но дланта й беше като в капан.

Сянката й на стената подскочи… не, сенките бяха две. Тя извърна глава и видя как момиченцето връхлита върху нея. Само дето вече не беше момиченце, а млада жена с прилепнал кожен жакет, очертаващ едрите й гърди, с нарисуван дракон отпред, и със синя панделка в косата. Велосипедът се превърна в бял жребец. Очите му пламтяха като очите на ездачката.

Жената воин държеше копие.

(Върна се Дан обеща да се върнеш и го стори)

Последва нещо, невероятно дори за човешко същество с толкова силна енергия — усещане за задоволство.

(УСПЯХ!)

Момиченцето, което вече не беше момиченце, й беше заложило капан. Искаше да убие нея, Роуз, и спокойно можеше да го направи предвид сегашната й психическа уязвимост.

Капелата събра цялата си сила, за да отблъсне нападателката — не с копие, сякаш излязло от комикс, а със стенобитно оръдие, изпитано през годините и заредено с волята й.

(МАХАЙ СЕ! ВЪРНИ СЕ ОБРАТНО, ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ! МИСЛИШ СЕ ЗА ГОЛЯМА РАБОТА, АМА СИ САМО МАЛКО МОМИЧЕ!)

Жената воин (каквато малката се виждаше във въображението си, нейният аватар) застрашително се приближаваше, но потрепна, когато мисълта на Роуз я прониза, и копието, насочено към гърдите на Капелата, се заби в стената от шкафчета.

Детето (Тя още е дете — повтаряше си Роуз) дръпна юздите на жребеца и се подготви отново да нападне; Капелата се обърна към чекмеджето, в което беше заклещена дланта й. Подпря над него свободната си ръка и дръпна с всички сили, без да обръща внимание на болката. Отначало чекмеджето не помръдна, после леко се открехна и тя измъкна китката си — наранена и кървяща.

Едва сега забеляза, че се случва още нещо. В главата й сякаш пърхаше пленена птица. Да му се не види, каква е пък тази гадост?

Всеки миг копието щеше да прониже гърба й; Роуз отново дръпна с всички сили. Ръката й се освободи от капана и тя сви пръсти в юмрук. Ако се беше забавила само още секунда, чекмеджето щеше да ги отсече при затварянето си. Ноктите й пулсираха от болка и когато ги погледнеше по-късно, щеше да види, че са тъмновиолетови от кръвоизливите.

Обърна се. Момичето беше изчезнало. Нямаше го в стаята. Само трептенето в главата й още се усещаше, дори май се беше усилило. Изведнъж тя забрави болката в ръката, защото й хрумна нещо: не само тя се беше завъртяла върху диска, върху който се крепеше светът, и нямаше значение, че в реалността очите й още бяха затворени и че още беше просната на двойното легло в кемпера.

Малката гадина се намираше в друга стая, пълна с картотечни шкафове.

В нейната стая. В нейната глава.

Капелата вече не беше крадла — сега крадяха от нея.

(МАХАЙ СЕ МАХАЙ СЕ МАХАЙ СЕ МАХАЙ СЕ МАХАЙ СЕ)

Трептенето не престана, а набра скорост. Роуз прогони паниката си, насили се да събере мислите си, да се съсредоточи… и успя. Дотолкова, че отново да завърти диска, въпреки че внезапно и безпричинно беше натежал като олово.

(свят, завърти се)

Успя! Влудяващото трептене в главата й намаля, после престана, защото момичето се върна там, откъдето беше дошло.

Само че тук има нещо гнило и случващото се е прекалено сериозно, за да си позволиш лукса на самозаблудата. Отиде при малката и попадна в капан. Защо? Защото въпреки опита и знанията си ти я подцени.

Роуз отвори очи и стъпи на мокета. Кракът й закачи празния контейнер и тя го изрита встрани. Тениската й беше влажна и миришеше на пот — неприятна, дори отвратителна миризма. Невярващо огледа наранената си ръка, която вече се подуваше. Ноктите вече почерняваха — вероятно поне два щяха да паднат.

— Ама аз не знаех — каза. — Откъде можех да зная — добави и се отврати от плачливите нотки в гласа си — глас на немощна старица. — Нямаше откъде, мамка му!

Изпита непреодолимо желание да излезе от проклетото возило. Да, беше най-големият и най-луксозният кемпер в света, но сега приличаше на ковчег. Тръгна към вратата, като се придържаше към стената, за да запази равновесие. Преди да излезе, погледна часовника на таблото. Беше два без десет. Всичко се беше случило само за двайсет минути. Невероятно!

Какво е научила, преди да се отърва от нея? Какво знае?

Трудно беше да се каже, но дори момичето да се беше добрало до нищожна информация, това вече представляваше голяма заплаха. Какъв беше изходът? Да се справи с гадното хлапе, и то час по-скоро.

Навън луната, изгряла наскоро, хвърляше бледа светлина. Роуз пое няколко глътки чист въздух. Почувства се малко по-добре, почти на себе си, само че още не можеше да се отърси от трептенето. От усещането, че някой е проникнал в нея — при това обикновено човешко същество! — и се рови в личните й вещи. Болката беше мъчителна, още по-мъчително беше осъзнаването, че се е прецакала и е допуснала да й устроят капан, но най-мъчителни бяха унижението и чувството, че я насилват. Бяха я обрали.

Ще си платиш, принцесо. Сбъркала си адреса! Ще ти разкатая фамилията!

Някаква сянка вървеше към нея. Роуз, която седеше на най-горното стъпало на кемпера, се наежи и стана, готова на всичко. Сянката се приближи: беше Гарвана — по долнище от пижама и по чехли.

— Роуз, налага се да… — Той млъкна за миг, после попита: — Какво ти е на ръката?

— Не се занимавай с тъпата ми ръка! — озъби се тя. — Защо си се довлякъл по това време? Особено след като сто пъти помолих, да не ме безпокоите!

— Дядо Кино не е добре — промълви Гарвана. — Ани Престилката твърди, че той умира.