Стивън Кинг
Доктор Сън (3)

2.

Дийни тихичко изхърка и се обърна на другата страна, сякаш да се скрие от безмилостната утринна светлина. В стаята нямаше други мебели освен матрака на пода. Липсваше дори писалище, купено на старо. Дрешникът беше отворен и одеждите, съставляващи оскъдния гардероб на Дийни, бяха струпани в два пластмасови легена. На закачалките висяха няколко дрешки, които тя вероятно носеше за свалки по баровете: червена тениска с надпис от пайети „СЕКСИ ГАДЖЕ“ и джинсова поличка с разръфан подгъв (според последния писък на модата). Дан видя и два чифта маратонки, два чифта мокасини и чифт сандали с каишки и с много високи токове от типа „курвенски“. От неговите опърпани маратонки „Рийбок“ нямаше и следа.

Не помнеше дали си свалиха обувките при влизането в жилището, но ако го бяха сторили, сигурно ги бяха захвърлили в дневната — смътно си спомняше наличието на такова помещение. Може би чантата й също беше там. Може би й беше дал на съхранение остатъка от парите. Надали, но не беше изключено. Главата му продължаваше да пулсира от болка, докато вървеше по късото коридорче към втората и (ако не го лъжеше паметта) последна стая в жилището. От другата страна беше кухничката, в която имаше само котлон и малък хладилник под работния плот. Дневната беше обзаведена с изтърбушено канапе, подпряно на две тухли от едната страна. Срещу него имаше голям телевизор с пукнатина по средата на екрана. Някой се беше опитал да го „ремонтира“ с прозрачна лепенка, която се беше откачила от единия край. На нея се бяха залепили няколко мухи, едната още мърдаше. Дан с отвращение се загледа в нея и си помисли (за кой ли път), че очите на махмурлията притежават странната способност да забелязват най-грозното във всяка гледка.

На масичката пред канапето се мъдреха пепелник, преливащ от фасове, пликче с бял прах и списание „Пийпъл“, върху което беше разпилян още бял прашец. Картината се допълваше от навита на фунийка еднодоларова банкнота. Дан не знаеше колко кока са изсмъркали, но ако се съдеше по жалките останки, с чиста съвест можеше да каже сбогом на петстотинте си долара.

„Мамка му! Та нали не си падам по наркотиците? И как съм смъркал, да му се не види? Та аз едва дишам…“

Всъщност не беше. Дийни беше смъркала, а той си беше натъркал венците с коката. Постепенно започваше да си спомня подробностите. Искаше му се спомените да не се връщат, само че беше твърде късно да си го пожелае…

Мухите в тоалетната: едни влизат в устата на господин Бизнесмен, други изпълзяват отвътре и плъпват по влажните му очни ябълки. Господин Пласьор пита Дан в какво се е зазяпал. Дан отговаря: „Не те засяга, дай да видя стоката.“ Оказва се, че господин Пласьор предлага богат асортимент. Обичайно за дилърите на дрога. Следва пътуване до жилището на Дийни с друго такси; тя вече смърка кока от опакото на дланта си, защото е прекалено лакома (или прекалено зависима), за да издържи, докато стигнат до апартамента. Двамата се опитват да пеят „Господин Робото“…

Преди да влезе в дневната, зърна сандалите й и своите маратонки и го връхлетяха още златни спомени. Дийни не се събу, а изрита сандалите си, защото вече беше обвила бедра около кръста му, а той я държеше за задника. От пазвата й лъхаше на парфюм, от устата й — на пръжки с подправка за барбекю. Грабеха с шепи от тях, преди да отидат при билярдната маса.

Дан си обу маратонките и прекоси кухничката, надявайки се в единствения шкаф да намери кутия с разтворимо кафе. Кафе нямаше, но пък видя на пода чантичката на Дийни. Смътно си спомняше как тя я запрати към канапето и се засмя, като не го улучи. Половината женски глупости се бяха изсипали, плюс червен портфейл от изкуствена кожа. Дан напъха всичко обратно в чантичката и я занесе в кухнята. Макар да беше абсолютно сигурен, че доларите му вече се намираха в джоба на скъпарските джинси на господин Пласьор, някакво гласче настойчиво го убеждаваше, че все нещо е останало, дори само защото парите му бяха крайно необходими. Десет долара щяха да му стигнат за три питиета или за дванайсет бири, обаче днес му трябваха много, много повече.

Извади червения портфейл и го отвори. Първо видя снимки: на няколко Дийни беше с човек, с когото толкова си приличаха, че несъмнено бяха роднини, на други тя държеше бебе; имаше и една от абитуриентския й бал с кавалера й от онази паметна вечер: младеж с конски зъби и с кошмарен син смокинг. Отделението за банкнотите беше издуто. Дан се зарадва, но само след секунда надеждите му бяха попарени — вътре имаше тесте с купони за храна. Също и малко пари: две двайсетачки и три десетачки.

„Моите пари са! Каквото е останало от тях.“

Не, не бяха. За нищо на света нямаше да даде заплатата си на някаква бръмчалка-наркоманка. Парите си бяха нейни. Да, обаче нали тя предложи да купят кока? Нали тъкмо заради нея тази сутрин се събуди без пукната пара и с убийствен махмурлук?

„Не. Махмурлукът ти е от напиването до безпаметност. И си безпаричен, защото видя мухите.“

Може би, но ако Дийн не беше настояла да отидат на гарата и да купят дрога, той нямаше да види мухите.

„Седемдесетте долара сигурно са й за храна.“

Да. За фъстъчено масло и за конфитюр от ягоди. Плюс хляб. За другото тя имаше купони.

„Може да са й за наема.“

Като й притрябват пари за наема, ще продаде телевизора. Нейният пласьор сигурно ще го вземе въпреки пукнатината на екрана. Пък и седемдесет долара надали ще й стигнат дори за тази мизерна дупка.

„Парите не са твои, докторе“ — обади се майка му; тъкмо нейния глас не искаше да чува, когато го мъчеха жесток махмурлук и жажда за поне още едно питие.

— Майната ти, мамо! — Произнесе го тихо, но прочувствено. Взе парите, пъхна ги в джоба си, върна портфейла в чантичката и се обърна.

Зад него стоеше момченце на около година и половина с фланелка на „Индианците“ от Атланта. Стигаше му до коленете, но пелената се виждаше, защото беше пълна и провиснала почти до глезените му. Сърцето на Дан направи опит за висок скок, нетърпима болка прониза главата му, сякаш Тор се беше настанил вътре и удряше с чука си. За миг беше сигурен, че ще получи я инсулт, я инфаркт или и двете едновременно. Взе се в ръце, дълбоко си пое въздух и го издиша.

— Ти пък откъде се пръкна, юначе?

— Мама — измънка малкият. Което донякъде беше логично (Дан също се беше пръкнал от майка си), обаче не го успокои. В главата му, пулсираща от болка, започваше да се оформя ужасно подозрение: „Видя как вземаш парите.“

Голямо чудо! Защо се панираше от нищо? Дечицата под две години приемаха всичко, което правят възрастните. Дори малкият да видеше майка си да ходи по тавана и от пръстите й да излизат пламъци, и окото му нямаше да мигне.

— Как се казваш, юначе?

— Мама.

„Сериозно? Съучениците в гимназията ще те спукват от майтап заради това име.“

— Къде живееш? В съседния апартамент или в някой наблизо? — попита Дан.

„Моля те, кажи да, моля те!“ Защото го беше изплашила не мисълта, че малкият го е видял да взема парите, а нещо друго: ако детето беше на Дийни, тя беше хукнала по баровете и го беше заключила в гадния апартамент. Сам-самичко.

— Мама. — Детенцето видя белия прашец и се заклатушка към масичката, провисналата, напикана пелена се полюшваше между крачетата му.

— Захал!

— Не е захар — промърмори Дан, въпреки че малкият беше прав — за обонянието коката беше като захарта за езика.

Малкият не му обърна внимание, а посегна към белия прашец и Дан видя синини на ръчичката му. Отпечатъци от пръсти. Хвана детето през кръста и между крачетата. Дръпна го назад (от напоената пелена между пръстите му се стече урина и закапа по пода) и видя ясен образ: младият човек от снимката, приличащ си с Дийни, грабва момченцето и го раздрусва. И насинява ръчичката му.

(Мамка ти, Томи! Глух ли си? Казах да се разкараш!)

(Ранди, недей, мъничък е още)

След миг образът изчезна. Вторият глас — плах и изпълнен с упрек, беше на Дийни и Дан разбра, че Ранди й е брат. По-голям от нея. Ама, разбира се. Не е задължително детето да е малтретирано от гаджето на майка си. Понякога грубиянът е вуйчото. Понякога — чичото. Понякога

(гадно кутре такова, ела да си изпиеш лекарството)

е дори милото татенце.

Занесе момченцето (Томи, казва се Томи) в спалнята. То видя майка си и се опита да се изплъзне от ръцете му:

— Мама, мама! Мама!

Дан го пусна, малкият изщапурка до матрака и се сгуши до майка си. Тя не се събуди, но го прегърна и притисна до себе си. Бейзболната фланелка се повдигна и Дан видя още синини.

„Братът се казва Ранди. Мога да го открия.“

Мисълта беше студена и ярка като езерен лед през януари. Ако извадеше снимката и се съсредоточеше (въпреки убийственото главоболие), вероятно щеше да открие големия брат. Беше го правил преди.

„Хубаво ще го насиня! Ще го заплаша, че следващия път ще го очистя.“

Само дето нямаше да има следващ път. Приключил беше с Уилмингтън. Повече нямаше да види нито Дийни, нито мизерното й жилище. Нямаше да мисли за предишната нощ или за тази сутрин.

Този път гласът беше на Дик Халоран: „Грешиш, малкия. Може би ще заключиш в сейфове чудовищата от «Панорама», но не и спомените. Не и спомените. Те са истинските призраци.“

Стоеше на прага и се взираше в Дийни и в насиненото й момченце. То беше заспало и под светлината на утринното слънце майката и детето изглеждаха почти като ангели.

„Тя не е ангел. Може да не е пребила детето си, но го е зарязала самичко, за да обикаля баровете. Ако ти не беше там, когато малкият влезе в дневната…“

— Захал — беше изломотило момченцето и беше посегнало към наркотика.

Лоша работа. Някой трябваше да се погрижи за момченцето.

„Да, но не и аз. Само това оставаше — да отида в полицията с тази разкрасена физиономия, вонящ на алкохол и на повръщано, и да докладвам за малтретирано дете. Все едно съм образцов американец, изпълняващ гражданския си дълг.“

— Можеш да върнеш парите — обади се Уенди. — Поне това можеш.

Дан за малко не ги върна. Щеше да ги върне. Извади ги от джоба си и дори тръгна към чантичката, но докато вървеше, главата му леко се проясни и му хрумна нещо.

„Ако ще крадеш, вземи наркотика — помисли си. — Ще го шитнеш за стотачка, дори за две, ако не е много стъпкан^[1].“

Само че ако купувачът се окажеше агент от Отдела за борба с наркотиците (като нищо можеше да се случи с този негов куц късмет), щяха да го тикнат в затвора. И после щяха да му лепнат допълнителна присъда заради дивотиите, които беше направил в бара. Много по-безопасно беше да вземе седемдесетте долара.

„Ще ги поделя — каза си. — Четирийсет за нея, трийсет за мен.“

Само дето трийсет долара нямаше да му стигнат за нищо. А мацката имаше купони за храна, и то цяло тесте. Малкият Томи нямаше да остане гладен.

Дан взе пакетчето с наркотика и списанието с полепналия по него бял прашец и ги остави на кухненския плот, откъдето малкият нямаше как да ги вземе. После с гъбата от умивалника избърса кокаина, разпръснат по масичката. Казваше си, че ако сега Дийни се събуди и влезе в кухничката, ще й върне скапаните пари. Ако ли не, значи си го е заслужила.

Дийни не се събуди. Продължи да похърква.

Дан хвърли гъбата обратно в умивалника и се запита дали да остави бележка. Само че какво да напише? „Грижи се за детето си. Не позволявай да го малтретират, не го оставяй само. Между другото, взех ти всичките пари.“ Не, никаква бележка!

Пъхна банкнотите в предния си джоб и излезе от жилището, като се постара да затвори тихо вратата. Каза си, че е постъпил разумно и тактично.

3.

Някъде по обяд (махмурлукът му вече беше в миналото благодарение на трите таблетки фиорицет плюс едно хапче дарвон) той наближи магазин с табела: „При Голдън — спиртни напитки и вносна бира на изгодни цени“. Намираше се в стария район на градчето, където сградите бяха тухлени, улиците — почти безлюдни, а по витрините на многобройните заложни къщи бяха изложени забележителни колекции от старомодни бръсначи. Възнамеряваше да си купи бутилка от най-евтиното уиски, обаче видя нещо пред магазина и начаса промени решението си: пазарска количка, препълнена с вехториите на някакъв скитник. Гордият собственик беше в магазина и се пазареше с продавача на щанда. Върху колекцията от вехтории се мъдреше навито и завързано с канап одеяло. Е, тук-там имаше петна, но пък изглеждаше здраво. Дан го грабна, пъхна го под мишницата си и забърза в обратната посока. След като беше свил седемдесет долара от самотна майка-наркоманка, кражбата на вълшебното килимче на някакъв скитник беше нищожно прегрешение. Сигурно затова се почувства по-нищожен от всякога. „Аз съм Смаляващият се човек^[2] — помисли си и зави по съседната улица. — Ако продължа да крада, ще изчезна завинаги.“ Докато вървеше, непрекъснато се ослушваше за разгневените крясъци на бездомника (тези откачени типове надаваха вой до бога), само че очакванията му не се оправдаха. Още едно шмугване в следваща пряка и щеше да е в безопасност.

Той се шмугна.

4.

Падаше нощ, а той седеше до канализационната шахта под моста над река Кейп Фиър. Разполагаше със стая, но имаше мъничък проблем със забавения наем, който твърдо беше обещал да плати вчера, и то до седемнайсет часа. Де да беше само това! Ако се върнеше в квартирата, можеше да го поканят в приличащата на крепост общинска сграда на Бес Стрийт, за да даде обяснения за мелето в един бар. Накратко, беше по-безопасно да не припарва в жилището.

В центъра на града имаше приют за клошари, наречен „Дом на надеждата“ (който местните пияници наричаха „Дом на безнадеждността“, разбира се), само че Дан не възнамеряваше да се подслони там. Да, нощувката беше безплатна, но внасянето на алкохол беше строго забранено и щяха да му конфискуват бутилката. В Уилмингтън бъкаше от евтини хотелчета, в които на никого не му дремеше дали се напиваш като свиня, дали се боцкаш или смъркаш кока, само че защо да харчи за легло и покрив над главата си, вместо за пиячка, след като времето е топло и не вали дъжд? Тръгнеше ли на път, тогава щеше да му мисли за легла и за покриви. Преди това обаче му предстоеше да измисли как да си вземе жалките вещи от квартирата на Бърни Стрийт, без да го види хазяйката.

Луната бавно се издигаше над реката. Той вече беше разстлал одеялото. Скоро щеше да се омотае с него като пашкул и да заспи. Пийнал си беше достатъчно, за да се чувства щастлив. Излитането и набирането на височина не бяха лесни, но турбуленцията от низината вече я нямаше. Е, повечето редови американци надали щяха да кажат, че той води примерен живот, но засега този начин на съществуване му пасваше идеално. Разполагаше с бутилка „Олд Сън“ (купена от магазин, намиращ се на „благоразумно“ разстояние от магазина на Голдън) и с половин от онези сандвичи-хлебчета, натъпкани с всякакви вкуснотии, тоест беше си осигурил и закуската. Бъдещето беше мъгляво, но през тази нощ луната грееше ярко. Накратко, всичко беше прекрасно.

(Захал)

Ненадейно момченцето се озова до него. Томи беше до него и посягаше към наркотика. Синини по тялото. Сини очи.

(Захал)

Видя го с непоносима яснота, нямаща нищо общо с озарението. Зърна още нещо: Дийни, която лежеше по гръб и похъркваше. Червеният й портфейл от изкуствена кожа. Купоните за храна с печата на Министерството на земеделието. Седемдесетте долара. Които беше откраднал.

„Мисли за луната. Мисли колко е красива, докато бавно и тържествено се издига над водата.“

Отначало тактиката му успя, после отново видя лежащата по гръб Дийни, червения портфейл от изкуствена кожа, купоните за храна, няколкото банкноти (повечето вече бяха в джоба му). Най-ясно видя как малкият протяга към кокаина разперената си длан, приличаща на морска звезда. Сини очи. Синини по тялото.

— Захал — каза детето.

— Мама — каза то.

Дан се беше научил да си разпределя на порции питиетата: така стигаха за по-дълго, натряскването беше по-кротко, а главоболието на другия ден — малко по-търпимо. Понякога обаче бъркаше в изчисленията и се забъркваше в каши. Като в бар „Млечен път“. „Да, онази вечер се напих по погрешка, но тази е нарочно!“ — помисли си и на четири глътки пресуши бутилката. Човешкият ум беше като черна дъска, а алкохолът — гъбата за изтриването й.

Просна се на земята и се уви с откраднатото одеяло, очаквайки забвението.

Първо обаче дойде Томи. Фланелка на „Индианците“ от Атланта. Провиснала напикана пелена. Сини очи, насинено тяло, длан като морска звезда.

Захал. Мама.

„Няма да го споделя с никого — каза си. — С абсолютно никого!“

Луната се издигна над Уилмингтън, Северна Каролина, а Дан Торънс изпадна в безпаметност. Сънува „Панорама“, но при събуждането си забрави какво е видял в кошмара. Помнеше само сините очи, синините, протегнатата детска ръчичка.

Успя да си вземе партакешите от квартирата и тръгна на север — отначало към щат Ню Йорк, после към Масачузетс. Изминаха две години. Понякога той помагаше на хора, предимно от третата възраст. Биваше го. През нощите след тежък запой момченцето беше последното, което се мярваше в замъгления му ум, а на сутринта, помрачена от махмурлука, то първо изникваше в съзнанието му. Неизменно се сещаше за него, когато се заричаше да зареже алкохола — може би другата седмица, но със сигурност след месец. Момченцето. Очите. Синините. Протегнатата длан, напомняща морска звезда.

Захал.

Мама.