Стивън Кинг
Доктор Сън (24)

1.

Съботните обедни събрания на Анонимните алкохолици във Фрейзиър бяха най-отдавнашните в Ню Хемпшир; първата сбирка, ръководена от Дебелака Боб Д., който се познаваше със създателя на програмата Бил Уилсън, се беше състояла през далечната 1946. Дебелака Боб отдавна беше покойник (в гроба го беше изпратил рак на белите дробове, защото по онова време пияниците, опитващи се да спрат алкохола, пушеха като комини, а на новаците нареждаха да си траят и да изпразват пепелниците), но на събранията продължаваха да идват много алкохолици и хора, стараещи се повече да не посягат към чашката. Днес залата беше претъпкана, имаше дори правостоящи, защото накрая щеше да има почерпка с пица и с торта; така се честваха всички годишнини, а през този ден един от групата празнуваше петнайсет години, откакто беше отказал алкохола. Отначало се обръщаха към него с Дан или Дан Т., но скоро се разчу за работата му в хосписа (ненапразно списанието на Анонимните алкохолици се нарича „Лоза“^[1]) и всички започнаха да му викат Доктора или Док. Тъй като навремето и родителите му го наричаха така, той смяташе прякора за ирония на съдбата… но добронамерена. Животът е колело, което непрестанно се върти и неизменно се връща в изходната позиция.

По молба на Дан днес ръководител беше истински лекар на име Джон и сбирката мина по обичайния начин. Присъстващите се развеселиха от разказа на Ранди М. как е повърнал върху ченгето, спряло го за шофиране в нетрезво състояние, и гръмко се разсмяха на продължението: след една година Ранди открил, че същият пътен полицай е включен в Програмата за отказване от алкохола. Маги М. се разрида, докато разказваше (или „споделяше“, казано на жаргона на Анонимните) как отново са й отказали съвместно попечителство над двете й деца. Изповедта й беше последвана от обичайните банални утешения („Изчакай и времето ще свърши своето“, „Нещата се случват, ако ги искаш“ и „Не се предавай, докато не се случи чудо“), докато тя престана да ридае и само от време на време изхлипваше. Когато нечий мобилен телефон иззвъня, всички се провикнаха:

— Висшата сила повелява веднага да го изключиш! Някаква млада жена си разля кафето, защото ръцете й неудържимо трепереха, но и това беше в реда на нещата: почти на всяка сбирка се случваха подобни инциденти.

В един без десет Джон Далтън обяви събирането на волни подаяния („Издържаме се от нашите дарения, както знаете“) и попита има ли въпроси. Тревър К., който беше открил събранието, стана и помоли (както обикновено) някой да му помогне да почисти кухнята и да прибере столовете. Йоланда К. раздаде медальоните — два бели (за двайсет и четири часово въздържание) и един виолетов (за пет месеца трезвеност, наричан още „медальон на виолетовото динозавърче Барни“), после, както й беше обичай, се провикна:

— Ако днес не сте консумирали алкохол, поздравете с ръкопляскане себе си и своята Висша сила!

Всички заръкопляскаха.

Джон изчака да стихнат аплодисментите и обяви:

— Днес един от нас чества петнайсетата си годишнина като трезвеник. Кейси К., Дан Т., заповядайте при мен.

Присъстващите отново заръкопляскаха. Дан тръгна по пътеката между столовете — бавно, за да върви редом с Кейси, който вече се подпираше на бастун. Джон подаде на Кейси медала с гравираното римско число XV и Кингсли го вдигна, за да го видят всички.

— Не вярвах, че това момче ще издържи толкова дълго — каза, — защото беше АА от самото начало. Тоест — Адски Алкохолизиран.

Макар шегата му да беше банална и изтъркана, всички се засмяха. Дан също се усмихна, но сърцето му биеше до пръсване. Мислеше само как ще издържи онова, което следваше, без да припадне. За последно беше изпитал толкова силен страх, когато беше под „Покрива на света“, гледаше нагоре към Роуз Капелата и се мъчеше да не се удуши със собствените си ръце.

Побързай, Кейси. Моля те, побързай, преди да ме е напуснала или смелостта, или онова, което хапнах на закуска.

Може би Кингсли също беше надарен с мъничко озарение… или пък забеляза нещо в погледа на Дан. Така или иначе довърши приветствената реч по бързата процедура:

— Младежът обаче опроверга съмненията ми и е пример за подражание. Защото шестима от всеки седем души, които идват при нас, бързо вдигат бял флаг и отново посягат към чашата. Седмият е чудото, което придава смисъл на живота ни. Такова чудо сега стои пред нас в цялата си прелест. Заповядай, Док, заслужил си го.

За секунда Дан се изплаши, че медалът ще се изплъзне от ледените му пръсти и ще падне на пода, но Кейси хвана ръката му, прегърна го и му прошепна:

— Избута още една година, тарикат такъв. Честито! — И бавно тръгна обратно към почетното си място в дъното на залата, където седяха „старите пушки“.

Дан остана сам пред всички; толкова силно стискаше медальона, че сухожилията на китките му изпъкваха. Присъстващите, вперили погледи в него, очакваха да сподели с тях дългогодишния си опит като трезвеник и да им вдъхне сила и надежда.

— Преди няколко години — подхвана той, но от вълнението сякаш буца заседна в гърлото му. Преглътна и продължи: — Преди няколко години, докато пиех кафе с онзи накуцващ господин, който току-що ми връчи наградата, той ме попита дали спазвам Петата стъпка: „Честно да признаваме за прегрешенията си пред Бог, пред себе си и пред ближните.“ Отвърнах, че в общи линии я спазвам. Хората, които нямат нашия проблем, биха приели този отговор… и това е една от причините да ги наричаме жители на планетата Земя.

Присъстващите се позасмяха. Дан дълбоко си пое въздух и си каза, че щом се е справил с Роуз и с нейните Верни, значи ще издържи и това изпитание. Само че имаше разлика, много голяма разлика. Сега той не беше Героя Дан, а Дан Боклука. Живял беше достатъчно дълго, за да се убеди, че във всеки човек има поне малка купчинка отпадъци, но това не беше утеха за онзи, който е принуден да изнесе на показ боклука си.

— По време на онзи разговор Кейси К. ми каза още нещо: „Мисля, че едно прегрешение не можеш да забравиш, защото се срамуваш да го признаеш. Ако е така, повярвай, че не си първият.“ Посъветва ме да го споделя, да се отърся от бремето. Напомни ми как на нашите сбирки стотици пъти съм чувал някой да казва, че тайните са неговата болест. И ме предупреди, че ако не се изповядам, рано или късно ще се озова на бара с чаша в ръка. Така ли беше, Кейс?

Кингсли, който седеше приведен и беше хванал с две ръце дръжката на бастуна си, само кимна.

Сълзи парнаха очите на Дан и той си помисли: Господи, помогни ми да довърша, без да се изложа пред всички.

— Тогава не споделих тайната си. Години наред си казвах, че ще я отнеса в гроба си. Обаче Кейси имаше право — разбрах, че ще умра, ако отново започна да пия. Не искам да умирам, защото сега има за какво да живея. Затова…

Сълзите, проклетите сълзи все пак рукнаха, но след като беше направил решаващата стъпка, нямаше връщане назад. Избърса ги с опакото на свободната си ръка и продължи:

— Помните ли какво гласи един от Обетите? „Няма да съжалявам за миналото, но и няма да затварям вратата към него.“ Може да ви се стори богохулствено, обаче тъкмо това правило е пълна глупост и е позор за иначе вярната и точна Програма. Разкайвам се за много свои постъпки, но е време да отворя вратата… колкото и да не ми се иска.

Хората в залата наостриха уши. Дори двете жени, които раздаваха картонени чинийки с пица, застанаха на прага на кухнята и се загледаха в него.

— Малко преди да зарежа алкохола, се събудих до жена, с която се бях запознал в някакъв бар. Бяхме в нейното жилище — мизерна дупка на човек без средства, сломен от съдбата. И аз бях като нея, навярно и двамата бяхме в град Фалит поради една и съща причина. И вие я знаете. — Той сви рамене. — Започнеш ли да пиеш, спукана ти е работата. Отначало бутилката ти отнема малко, после още малко и накрая всичко. Онази жена се казваше Дийни — другите подробности за нея съм забравил, но името й помня още… Облякох се и си тръгнах, но преди това й откраднах парите. Оказа се, че все пак тя притежава нещо, което аз нямам — докато ровех в портфейла й, се обърнах и видях сина й. Момченце с провиснала от урина пелена. Предишната вечер с жената бяхме купили кока и прашецът още беше на масичката. Малкият го видя и се пресегна да си вземе. Помисли си, че е захар.

Дан отново си избърса сълзите.

— Сложих коката по-далеч, та момченцето да не я достига. Не беше достатъчно, но само това направих. После пъхнах в джоба си парите и се изнизах. Готов съм на всичко, за да върна лентата назад и да поправя стореното. Само че е невъзможно.

Жените, които раздаваха пиците, се върнаха в кухнята. Няколко души си погледнаха часовниците. Нечии черва закуркаха. Докато гледаше стотината души в залата, Дан разбра нещо невероятно: не се отвращаваха от постъпката му и дори не бяха изненадани. Чували бяха и по-страшни признания. Някои бяха извършили по-големи прегрешения.

— Ами… това беше — промърмори той. — Благодаря, че ме изслушахте.

Преди да му заръкопляскат, ветеран от седящите на последния ред се провикна, задавайки традиционния въпрос:

— Как го постигна, Док?

Дан се усмихна и отговори по традиционния начин:

— С търпение и с воля.

2.

Ометоха пицата и шоколадовата торта, украсена с голямо XV, казаха молитвата „Отче наш“ и сбирката приключи. Дан хвана под ръка Кейси и му помогна да стигне до колата. Времето беше отвратително — валеше дъжд, примесен със сняг.

— Пролет в Ню Хемпшир — кисело промърмори Кейси. — Каква прелест!

Дан задекламира:

— Дъжд вали и мръсотия плиска, ах, как вятърът притиска! Автобус поднася и до кости ни наквася, проклет да си, пей!

Кейси се ококори:

— Сега ли го съчини?

— Не. Написал го е Езра Паунд. Кога ще престанеш да се влачиш като пребито куче и ще се оперираш?

Кингсли се усмихна:

— Другия месец. Реших, че щом ти можеш да споделиш най-страшната си тайна, и аз мога да се оперирам. — Помълча и добави: — Не че тайната ти е кой знае каква, Дано.

— Май да. Представях си как ще се ужасят от мен и ще побегнат, а те преспокойно дъвчеха пица и обсъждаха лошото време.

— Дори да им беше признал, че си убил сляпа бабичка, щяха да останат за почерпката. Друго си е пица и торта на аванта. — Той отвори вратата на автомобила: — Помогни на стареца, Дано.

Дан му помогна да седне зад волана. Кейси се намести по-удобно на седалката, включи двигателя и пусна чистачките.

— Дори най-злокобната тайна изглежда по-маловажна, когато я споделиш — заяви дълбокомислено. — Постарай се да го обясниш на новаците от АА, на които си наставник.

— Непременно, о, премъдри!

Кингсли го изгледа накриво:

— Що не си го начукаш, красавице?

— Всъщност ще се върна и ще помогна да приберат столовете — усмихна се Дан.

Така и направи.