Стивън Кинг
Доктор Сън (11)

2.

Свести се и разбра, че лежи на скамейката, на която допреди малко пушеше Били. Приятелят му седеше до него и изглеждаше разтревожен. Не, не разтревожен, а много, много изплашен. Държеше телефона си и явно се канеше да набере номера на „Спешна помощ“.

— Прибери го — изграчи Дан. Покашля се и добави: — Добре съм, нищо ми няма.

— Да не лъжеш? Леле, малкия, бях сигурен, че си получил удар.

Да, такова усещане имах и аз — каза си Дан. За пръв път от много години се замисли за Дик Халоран, необикновения готвач в „Панорама“. Почти веднага Дик беше разбрал, че и синът на Джак Торънс притежава дарба, подобна на неговата. Дали още беше сред живите? Надали. По онова време вече беше почти на шейсет.

— Кой е Тони? — попита Били.

— Какво каза?

— Повтаряше: „Моля те, Тони, моля те.“ Кой е той?

— Приятел по чашка от едно време — изтърси Дан първото, което му хрумна. Не беше много оригинално, но главата му още беше замаяна. — Добър приятел.

Били отново се загледа в светещото екранче на мобилния си телефон, после неохотно го пъхна в джоба си и промърмори:

— Изобщо не ти вярвам. Мисля, че преди малко получи видение. Както когато разбра за моята… — Той потупа корема си.

— Виж…

Били вдигна ръка:

— Не ме интересува, щом си добре. И щом не е свързано с мен. Обещай, че ще ми кажеш, ако отново разбереш, че ми има нещо. Не съм от хората, които се страхуват от истината.

— Не се отнася за теб. — Дан се изправи и с радост установи, че краката му не се подкосяват. — Обаче ще пием кафе друг път, ако не възразяваш.

— Взе ми думите от устата — сега не ти е до кафе. Върви си вкъщи и си полегни. Още си блед като платно. — Погледна влакчето и добави: — Да се благодариш, че не се случи, докато го караше със седемдесет километра в час.

— Не ми се мисли какво щеше да стане.

3.

Дан прекоси Кранмор Авеню и тръгна към хосписа, възнамерявайки да последва съвета на Били и да си полегне, но вместо да завие по обградената с цветя алея към викторианската къща, реши да се разходи още малко. Вече беше по-добре, а вечерният въздух беше омайно сладък. Освен това искаше на спокойствие да размисли върху случилото се и да се опита да разбере какво означава.

Каквото и да беше, здраво те халоса.

Отново си спомни Дик Халоран и всички подробности, които нямаше намерение да сподели нито с Кейси, нито с когото и да било. Злото, което с бездействието си беше причинил на Дийни и на момченцето й, се беше загнездило в него като непробил мъдрец и той не можеше да се отърси от него. Само че когато беше на пет, на самия него (и на майка му, разбира се) бяха причинили зло и Джак Торънс не беше единственият виновник. Тогава Дик им помогна. Без него майката и синът щяха да загинат в „Панорама“. Спомените за миналото още бяха мъчителни и твърде ярки, още бяха обагрени с първичните детски цветове на страха и на ужаса. Искаше му се никога да не ги възкресява в паметта си, но сега се налагаше. Защото…

Защото историята се повтаря. Може да е късмет, може да е съдба, но така или иначе всичко се повтаря. Какво каза Дик, когато ми подари сейфа? „Когато ученикът е готов, ще се появи учителят.“ Не че съм подготвен да уча на мъдрост и на разум някого… мога само да повтарям като мантра: „Ако не пиеш, няма да се напиеш.“

Стигна до следващата пряка, обърна се и тръгна обратно. На улицата нямаше жива душа. Странно как Фрейзиър опустяваше след края на туристическия сезон… също както навремето беше опустял и хотел „Панорама“ и в него бяха останали само семейство Торънс.

Не, не само те. Останали бяха и призраците. Никога не си бяха тръгвали.

4.

През онзи ден Халоран каза на Дани, че заминава за Денвър, а оттам ще се качи на самолет за Флорида. Помоли го да му помогне с багажа до паркинга пред „Панорама“ и Дани занесе едната чанта до взетата под наем кола. Чантата беше малка, всъщност повече приличаше на дипломатическо куфарче, но беше много тежка и му се наложи да я хване с двете си ръце. След като сложиха чантите в багажника, двамата седнаха в колата и тогава Халоран назова онова нещо в главата на момчето, „нещото“, в което дори родителите му не вярваха напълно.

— Притежаваш дарба. Аз й викам озарение. Тъй я наричаше и баба ми. Сигурно ти е било самотно, като си си мислел, че в целия свят няма друг като тебе, а?

Да, беше му самотно, защото наистина вярваше, че няма друг с неговия талант. Халоран му отвори очите и през следващите години Дан срещна мнозина, които според думите на готвача притежаваха „блещукане“. Например Били.

Никой обаче не можеше да се сравни с момичето, чийто вик тази вечер беше отекнал в главата му толкова силно, че сякаш щеше да я раздроби.

Дали навремето силата му също е била така могъща? Да, вероятно… или поне донякъде. В деня, преди завинаги да напуснат „Панорама“, Халоран каза на седящото до него изплашено момченце… какво му каза?

Да го „тласне“. Мислено да му изпрати съобщение.

Дан стигна до дом „Хелън Ривингтон“ и спря през градинската врата. От дърветата вече падаха листа и вятърът ги навяваше в краката му.

Попитах Халоран какво да е съобщението, а той отговори: „Няма значение. От теб искам само да напрегнеш мисълта си.“ Така и направих, но в последния момент смекчих тласъка. И добре направих, иначе можеше да го убия. Той рязко се отдръпна… не, на право отскочи назад и прехапа устни. Толкова силно ги прехапа, че му потече кръв. Нарече ме пистолет. По-късно ме попита за Тони. За моя невидим приятел. И аз му разказах.

Изглежда, Тони се беше върнал, само че вече не беше приятел на Дан, а на момиченце на име Абра. Малката беше в беда като самия него навремето, обаче мъжете, които се интересуват от малки момичета, привличат вниманието и подозрението на хората. Животът му във Фрейзиър беше чудесен — тъкмо какъвто той смяташе, че заслужава след толкова много пропилени години.

Само че…

Само че когато му беше необходима помощта на Дик — в „Панорама“ и по-късно във Флорида при завръщането на госпожа Маси, — Дик се беше отзовал. За членуващите в Анонимните алкохолици това беше Дванайсетата стъпка. Защото когато ученикът е готов, ще се появи учителят.

Няколко пъти заедно с Кейси Кингсли и с още неколцина души от Програмата беше посещавал хора, силно зависими от алкохола или от наркотиците. Понякога посещенията бяха по молба на приятели или на началници на тези хора, по-често — предизвикани от отчаяни роднини, които бяха опитали всички други методи и вече бяха в безизходица. Доброволните спасителни мисии рядко бяха успешни и в повечето случаи завършваха със затръшнати врати пред Кейси и компания или с пожелание неканените посетители да си натикат в задниците богохулствените, фарисейски проповеди. Веднъж един ветеран от „забележителната иракска авантюра“ на Джордж Буш, чийто ум беше замъглен от метадона, не на шега заплаши да ги застреля с пистолета си. На връщане от Чокоруа, където ветеранът обитаваше коптор заедно с живеещата си във вечен страх съпруга, Дан промърмори:

— Това посещение беше чиста загуба на време…

— Щеше да е загуба на време, ако мисиите ни бяха заради тези хора — възрази Кейси, — но ние ги предприемаме заради самите нас. Харесва ли ти сегашният ти живот, Дани? — попита не за пръв и не за последен път.

— Да — без капчица колебание отговори Дан. Може да не беше президент на „Дженерал Мотърс“ и не се беше снимал в страстни любовни сцени с голата Кейт Уинслет, но смяташе, че има всичко, за което е мечтал.

— Смяташ ли, че го заслужаваш? Че си го спечелил заради заслуги?

— Не — усмихна се Дан. — Такъв живот не се печели.

— Тогава какво те отведе там, където сутрин се събуждаш, изпълнен с радост? Късметът или Божията помощ?

Навярно Кейси искаше да чуе, че Бог има пръст в тази история, но откакто беше станал трезвеник, Дан се беше научил да казва истината, колкото и неприятна да е тя.

— Не знам — отговори.

— Всъщност няма значение. Защото е все едно, когато си притиснат до стената.

5.

— Абра, Абра, Абра — промърмори, докато вървеше по алеята към дом „Ривингтон“. — В какво си се забъркала, малката? И в какво се опитваш да ме въвлечеш?

Възнамеряваше да се свърже с нея чрез озарението, което невинаги беше надежден способ, но като влезе в стаичката си, разбра, че няма да е необходимо да го използва. На черната дъска прилежно беше написано следното:

[email protected]

Позачуди се на странния никнейм, после разбра шегата и се засмя:

— Браво, малката, много остроумно!

Включи лаптопа и влезе в електронната поща. Написа адреса на Абра и се втренчи в мигащия курсор. Колко ли е годишна? Ако се съди по предишните й съобщения, вероятно е твърде умно момиче на дванайсет или малко наивна тийнейджърка на шестнайсет. Може би първото предположение е по-вярно. А той, мъж, чиято набола брада вече е прошарена, се кани да си чати с нея. Къде е скритата камера на „Да заловим хищник“^[1]?

Може би не е сериозно. В края на краищата тази Абра е още дете, нали?

Да, но много изплашено дете. Освен това от известно време тя беше събудила любопитството му. Навярно както самият той беше събудил любопитството на Дик Халоран.

Тъкмо сега ми е необходима мъничко Божия помощ. И много късмет.

В полето „ТЕМА“ написа Здравей, Абра. Премести по-надолу курсора, дълбоко си пое въздух и написа още четири думи: Разкажи какво те тревожи.

6

В събота следобед той седеше на слънце пред обвитата с бръшлян каменна сграда, в която се помещаваше Анистънската обществена библиотека. Разгърнал беше вестник „Юнион Лидър“, виждаше думите, обаче беше толкова нервен, че не схващаше смисъла им.

Точно в два часа момиче с джинси пристигна с велосипед и го вкара в стоянката в далечния край на моравата. После махна на Дан и широко се усмихна.

Значи това беше Абра. Като в Абра-кадабра.

Беше висока за възрастта си, краката й сякаш започваха от гърлото. Къдравата й руса коса беше прибра на опашка, но заплашваше да се изплъзне от шнолата и да се разпилее като златисти пръски от фонтан. Времето беше хладно и тя носеше яке с надпис на гърба „ЦИКЛОНИТЕ ОТ АНИСТЪН“. Взе няколко книги, които беше прикрепила с ластик за багажника, и все така широко усмихната се затича към Дан. Беше хубавичка, но не и ослепителна красавица. Красиви бяха само раздалечените й сини очи.

— Чичо Дан! Радвам се, че дойде! — И го целуна по страната. Целувката не влизаше в неговия сценарий. А доверчивостта на момичето беше ужасяваща.

— И аз се радвам, Абра. Седни.

Беше я предупредил, че трябва много да внимават, и тя (принадлежаща към поколението, израснало с предупреждения срещу „лошите“) веднага го разбра. Стигнаха до заключението, че е най-добре да се срещнат на обществено място, където се събират много хора, затова избраха моравата пред обществената библиотека, намираща се почти в центъра на Анистън.

Абра гледаше Дан любопитно, дори някак жадно. Усещането беше сякаш малки пръсти внимателно опипват главата му отвътре.

(къде е Тони?)

Той допря пръст до слепоочието си.

Абра се усмихна и усмивката я разхубави, превърна я в момиче, което след пет-шест години ще разбива мъжките сърца.

(ЗДРАСТИ ТОНИ!)

Беше толкова силно, че той трепна и отново си спомни как Дик Халоран, седнал зад волана на взетата под наем кола, рязко се отдръпна и за миг очите му станаха безизразни.

(трябва да говорим „истински“)

(да, добре)

— Аз съм братовчед на баща ти, ясно? Всъщност не съм ти чичо, но ти ме наричаш така.

— Да, разбрах, ти си чичо Дан. Само да не довтаса Гретхен Силвърлейк, най-добрата приятелка на майка ми. Мисля, че познава цялото ни родословно дърво, което не е никак… високо.

Само това ми липсва — помисли си Дан. — Любопитна най-добра приятелка.

— Ох, съжалявам, че я споменах — добави Абра. — Сега сме в безопасност, защото най-големият й син играе в отбора на „Циклоните“ и тя не пропуска техен мач. Почти всички са на стадиона, затова престани да се тревожиш, че някой ще те помисли за…

Довърши изречението, като телепатично изпрати на Дан картина… всъщност карикатурно изображение — нескопосано, но казващо всичко. Тъмна уличка и момиченце, към което заплашително се навежда едър мъж с шлифер. Краката на малката се подкосяват и малко преди картината да изчезне, Дан видя над главата й балонче с думите „Олеле, педофил!“

— Виж, изобщо не е смешно — промърмори и на свой ред й изпрати изображение: двама едри полицаи отвеждат Дан Торънс, който е с раирана затворническа униформа. Правеше го за пръв път и картината не беше ясна като нейната, но той се зарадва, че притежава тази способност. Само след миг, преди да разбере какво се случва, Абра му отне изображението и го преработи. На новата картинка Дан извади пистолета, скрит под куртката му, насочи го към единия полицай и натисна спусъка. От дулото изскочи облаче с думата „БУМ!“.

Той стреснато зяпна Абра.

Малката притисна длани до устните си и прихна:

— Извинявай. Не можах да се сдържа. Можем да го правим през целия ден, нали? Ще е много забавно.

Дан си каза, че за нея ще е и облекчение. Открай време е притежавала чудесна топка, но е нямало с кого да си играе. Разбира се, и той изпита същото. За пръв път, откакто беше малък… откакто си говореше без думи с Халоран, не само изпращаше съобщения, а и приемаше.

— Да, така е, но сега не ни е до забавления. Искам да ми разкажеш всичко отначало, и то най-подробно. В имейла ми съобщаваше само най-важното.

— Откъде да започна?

— Да речем, като ми кажеш фамилното си име. Май е редно да го знам, след като съм ти почетен чичо.

Абра се закиска. Смехът й беше толкова заразителен, че и Дан неволно се усмихна. Да му се не види, вече я харесваше!

— Казвам се Абра Рафаела Стоун — промълви тя и внезапно усмивката й помръкна. — Дано жената с шапката никога не научи коя съм.

7.

Останаха четирийсет и пет минути на скамейката пред обществената библиотека, където есенното слънце огряваше лицата им. За пръв път през живота си Абра изпитваше непомрачавано от нищо удоволствие, дори радост, от дарбата си, която открай време я озадачаваше и понякога я плашеше. Благодарение на този човек вече знаеше как да я нарече: озарение. Чудесно название, някак успокояващо… защото преди тя приемаше таланта си като нещо нередно, нещо лошо.

Времето не им стигна да се наговорят — толкова много имаха да си казват, но тъкмо започваха, към тях се доближи набита жена на около петдесет с костюм от туид. Изгледа любопитно Дан, но любопитството й беше някак добронамерено.

— Здравейте, госпожо Джерард. Запознайте се с чичо ми Дан. Миналата година госпожа Джерард ми преподаваше литература, чичо.

— Приятно ми е. Дан Торънс — Той й подаде ръка.

Госпожа Джерард здраво стисна дланта му и Абра забеляза как Дан — чичо Дан — се отпусна. Чудесно.

— Наблизо ли живеете, господин Торънс?

— Да, във Фрейзиър. Работя в един хоспис. Чували ли се за дом „Хелън Ривингтон“?

— О, да. Браво на вас, работата ви е благородна. Абра, пречете ли вече „Майсторът“ — романа от Бърнард Маламъд, който ти препоръчах?

Абра гузно наведе глава:

— Имам го на таблета, който нашите ми подариха за рождения ден, но още не съм започнала. Стори ми се много труден.

— Вече ти е време за трудните книги. Докато се обърнеш, ще си в гимназията, а после — в университета. Съветвам те да започнеш още днес. Радвам се, че се запознахме, господин Торънс. Племенницата ви е много умна. А на теб, Абра, ще кажа, че умът е и дар, но и отговорност. — Докосна с пръст слепоочието й, за да подчертае думите си, после се изкачи по стъпалата и влезе в библиотеката.

Абра се обърна към Дан:

— Не беше зле, нали?

— Засега няма страшно. Обаче ако тя поговори с вашите…

— Няма. Мама е в Бостън при момо, която е болна от рак.

— Съжалявам. Момо твоята…

(баба ли е)

(прабаба)

— Освен това — добави Абра — не лъжем, че си ми чичо. Господин Стейси, учителят по биология, миналата година ни каза, че всички човеци са създадени по един и същ генетичен модел и че се различават само по незначителни фактори. Знаеш ли, че приблизително деветдесет и девет процента от нашите гени съвпадат с тези на кучетата?

— Не. Сега обаче разбирам защо открай време кучешките консерви „Алпо“ ми се струват адски апетитни.

Абра се засмя, после отново стана сериозна:

— Разказах ти тези подробности, за да те убедя, че спокойно можеш да си ми чичо, братовчед или какъвто си искаш.

— Аха. Това е твоята теория на относителността, така ли?

— Да речем. Задължително ли е очите или косата ни да е с еднакъв цвят, за да сме роднини? И двамата притежаваме нещо, което другите нямат, тоест сме нещо като по-особени родственици. Мислиш ли, че ген като този определя да имаш сини очи или червеникава коса? Между другото, знаеш ли, че в Шотландия се раждат най-много червенокоси?

— Нямах представа — промърмори Дан. — Ти си неизчерпаем източник на информация.

Усмивката й леко помръкна:

— Подиграваш ли ми се?

— Ни най-малко. Може би озарението е предизвикано от някакъв ген, макар че не ми се вярва. Според мен то не може да се дефинира.

— Искаш да кажеш, че е неразбираемо за нас, така ли? Като Бог и така нататък?

— Да. — Дан осъзна, че мисли за Чарли Хейс и за всички преди и след него, на които той в ролята си на доктор Сън помагаше да преминат в отвъдното. Някои наричаха „преход“ мига, в който настъпваше смъртта. Определението му допадаше, защото му се струваше точно. Човек започва да мисли по друг начин, когато пред очите му мъже и жени напускат Лилипутия, наричана от хората „действителност“, и се прехвърлят в някакво друго измерение, наричано „задгробен живот“. За умиращите си отиваше целият свят. В тези моменти на прага между живота и смъртта Дан винаги усещаше присъствието на нещо почти невидимо и грамадно. Хората заспиваха, събуждаха се, отиваха някъде. Продължаваха напред. Дори още като дете имаше основание да вярва в това.

— За какво мислиш? — попита Абра. — Виждам го, но не го разбирам. А много ми се иска.

— Не знам как да го обясня…

— Стори ми се, че е свързано с онези хора-призраци. Веднъж ги видях на влакчето във Фрейзиър. Видях ги насън, но мисля, че бяха истински.

Дан се ококори:

— Сериозно ли говориш?

— Да. Само ме гледаха, затова мисля, че не искаха да ми причинят нещо лошо, обаче бяха доста страшни. Предполагам, че са хора, които в миналото са се возили на влакчето. Виждал ли си призраци? Виждал си, нали?

— Да, но беше отдавна. — При това някои бяха повече от призраци. Призраците не оставят следи на капака на тоалетната чиния и на завесата в банята. — Абра, какво знаят вашите за озарението ти?

— Татко е доволен, защото мисли, че съм го загубила и че само от време на време имам предчувствия — например, когато се обадих от летния лагер, понеже знаех, че момо е много болна. Мама предполага, че още го имам, затова понякога ме моли да й помогна да намери нещо (миналия месец бяха ключовете за колата, които беше оставила на татковия тезгях в гаража), обаче няма представа колко е останало. Така или иначе вече не го споменават. — Тя замълча, после добави: — Момо знае. Не се страхува като мама и татко, но ме предупреди да внимавам. Защото ако някой научи… — Тя забели очи, разкриви лице и провеси език като малоумна. — Отврат! Тая е откачена! Сещаш се какво ще стане.

(да)

Тя признателно му се усмихна:

— Разбира се, че се сещаш.

— Някой друг знае ли?

— Ами… момо настоява да споделя с доктор Джон, понеже той донякъде е в час, както се казва. Видя как като малка направих… направих нещо с едни лъжици — закачих ги на тавана, нищо особено.

— Да не би да говориш за доктор Джон Далтън?

Абра засия:

— Познаваш ли го?

— Да. Навремето му помогнах да намери нещо, което смяташе за изгубено.

(часовник!)

(точно така)

— Не му казвам всичко — смотолеви Абра и сякаш се разтревожи. — Не споделих с него за бейзболното момче и ще си мълча за жената с шапката. Защото той ще каже на нашите, а те и без това си имат много тревоги. Пък и какво могат да направят?

— Това — после. Първо ми кажи кое е бейзболното момче.

— Брадли Тревор. Брад. Понякога е обръщал шапката си с козирката назад, за да му носи късмет. Знаеш ли този трик?

Дан кимна.

— Брад е мъртъв. Те го убиха, но преди това му причиниха неописуема физическа болка. — Устните й затрепериха и внезапно тя заприлича на безпомощно деветгодишно момиченце.

(не плачи Абра не бива да привличаме…)

(знам, знам)

Тя наведе глава, няколко пъти дълбоко си пое въздух, после отново погледна Дан. Беше се просълзила, но устните й вече не трепереха.

— Добре съм — промълви. — Честно. Радвам се, че го споделих с някого, иначе нямах нито миг покой.

8.

Дан слушаше внимателно, докато тя разказа за първата си „среща“ с Брадли Тревор преди две години. За съжаление спомените й бяха поизбледнели. В паметта й най-ясно се беше съхранила картината на лежащото на земята момче, осветявано от пресичащите се лъчи на мощни електрически фенерчета. Също и писъците му. Тях никога нямаше да забрави.

— Осветяваха го, защото му правеха нещо като операция — каза Абра. — Така я наричаха, но всъщност го изтезаваха.

После обясни как на последната страница на местното вестниче отново е намерила момчето сред много други изчезнали деца. Как е докоснала снимката му, надявайки се да научи повече за него.

— Това умееш ли го? — попита. — Да докосваш разни неща и в главата ти да се появяват изображения? Да узнаваш каквото те интересува?

— Понякога се получава, но невинаги. Виж, като малък бях факир.

— Дали като порасна, ще загубя тази дарба? Повярвай, няма да ми липсва. — Тя замълча и се замисли. — Всъщност не знам, може би малко ще ми е криво. Трудно ми е да го обясня.

— Не се мъчи, разбирам те. Умението ни е нашето предимство, нашият жокер. — Дан замълча за миг, за да се порадва на усмивката на Абра, после попита: — Наистина ли знаеш къде са убили момчето?

— Да. Погребали са го на същото място. Заедно с бейзболната му ръкавица. — Тя му подаде фотокопие на листа от ученическата си тетрадка. Щеше да умре от срам, ако някой видеше, че е написала имената на момчетата от „Раунд Хиър“, и то по няколко пъти. Дори старомодните курсивни букви сега й се струваха скверни, сякаш не издаваха любов, а желание за секс.

— О, я не се впрягай — разсеяно промърмори Дан, докато четеше записките й. — На твоята възраст бях влюбен в Стиви Никс. И в Ан Уилсън от „Харт“. Сигурно не си чувала за нея — рокгрупата й беше популярна преди много години, — обаче аз си представях как я каня на танците в петък вечер в прогимназията „Гленуд“. Егати тъпотията, нали? — Погледна я, видя, че тя го наблюдава, зяпнала от учудване, и добави: — Да, тъпо е, но е съвсем нормално, затова не се съди прекалено строго и не се срамувай. И още нещо — не надникнах в главата ти. То някак ми се натрапи.

— Уф! — Абра се изчерви. — Май ще мине време, докато свикна.

— Да, и аз. — Дан пак зачете написаното:

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФА НА ОКРЪГ КАНТОН.

„ОРГАНИК ИНДЪСТРИС“

ЗАВОД №4 ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА ЕТАНОЛ

ФРИЙМАН, АЙОВА

ЗАТВОРЕН ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ.

— Как го записа? Гледала си го няколко пъти ли? Превъртала си го като филм, така ли?

— Лесно прочетох забранителния надпис, но за другите два превъртах като видеозапис, да. Ти не можеш ли да го правиш?

— Не съм се опитвал. Може би навремето съм умеел, но сега… надали.

— Намерих в интернет град Фрийман в Айова — продължи Абра. — После в Гугъл Земя видях фабриката. И градът, и фабриката наистина съществуват.

Дан отново си спомни Джон Далтън, който за разлика от другите в групата никога не беше споменавал способността му да намира изгубеното. Не беше изненадващо. Лекарите са длъжни да пазят професионалната тайна, а правилото за поверителност важи и за Анонимните алкохолици. Тоест Джон беше обвързан с две клетви, задължаващи го да си мълчи.

— Можеш да се обадиш на родителите на Брадли, нали? — попита Абра и прекъсна размишленията му. — Или да се свържеш с шерифа на окръг Кантон. На дете няма да повярват, но едва ли ще се усъмнят в твърденията на възрастен.

— Да, бих могъл… — Само че всеки, който посочеше къде е заровен трупът, автоматично щеше да се превърне в главен заподозрян. Следователно не биваше да предприема каквото и да било, преди внимателно да обмисли действията си.

Абра, в голяма каша ме забъркваш.

— Извинявай — прошепна тя.

Дан стисна ръката й:

— Не се извинявай. Не исках да чуеш тази моя мисъл.

Внезапно Абра се наежи:

— Втасахме я! Насам идва Ивон Страуд от нашия клас.

Дан бързо си отдръпна ръката. Да, към тях вървеше пълничка тъмнокоса девойка на възрастта на Абра. Носеше ученическа раница, до гърдите си притискаше тетрадка. Любопитните й очи не пропускаха нищо.

— Ще ме подложи на разпит, докато не разбере всичко за теб. Абсолютно всичко. А пък каква е клюкарка…

(чудничко)

Дан се втренчи в приближаващото се момиче.

(не сме интересни)

— Помогни ми, Абра — прошепна и почувства как тя се присъединява: мисълта незабавно доби дълбочина и сила.

(НИЕ СМЕ БЕЗИНТЕРЕСНИ)

— Чудесно! — промърмори Абра. — Още веднъж. Да го направим заедно, все едно пеем.

(НЕ НИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ НИЕ СМЕ БЕЗИНТЕРЕСНИ И БЕЗ ТОВА СИ ИМАШ ДРУГА РАБОТА)

Ивон Страуд забързано ги отмина — пътьом махна на Абра, но не забави крачка, а се изкачи по стъпалата към входа на библиотеката и влезе в сградата.

— С теб сме лика-прилика! — отбеляза Дан.

— Естествено. Според моята теория на относителността може да сме еднакви като тези крачоли. — И му изпрати картинка на панталон, проснат на въже за пране.

Двамата прихнаха.

9.

Дан я накара още три пъти да му разкаже за проникването й в жената с шапката, за да се увери, че я е разбрал правилно.

— И това ли не си го правил? — поинтересува се тя.

— Астрална проекция ли имаш предвид? Не. Често ли ти се случва?

— Не. Само веднъж-два пъти. — Позамисли се и се поправи: — Май бяха три. Веднъж, когато бях девет-десетгодишна, влязох в момиче, плуващо в реката. Видях го от нашия двор и се вселих в него. Не знам защо — животът му не беше в опасност, то плуваше в реката с приятелите си. За пръв и за последен път се случи да остана в някого толкова дълго — най-малко три минути. Как го нарече ти? Астрална проекция ли? Това пък какво е?

— Старомоден термин от спиритическите сеанси преди стотина години, който според мен не е много сполучлив. Използвали са го за преживявания, свързани с излизане от тялото. — Сякаш може да се даде точно название на нещо подобно — помисли си. — Искам да уточним нещо много важно: момичето не влезе в ума ти, така ли?

Абра толкова силно поклати глава, че конската й опашка се полюшна.

— То дори не разбра, че съм там. Двустранно беше само веднъж — с онази жена. Жената с шапката. Само че тогава не видях шапката, защото гледах отвътре.

Дан с пръст описа окръжност:

— Вселила си се в нея, а тя — в теб, така ли?

— Да. — Абра потрепери. — Тази жена кълцаше Брадли Тревор, докато не го уби. Видях я да се усмихва — горе има само един голям, дълъг зъб, напомняш слонска бивна.

Шапка ли? Защо ли му напомни за Дийни от Уилмингтън? Тя май не носеше шапка, но може би не беше забелязал, защото тогава почти непрекъснато беше пиян. Не, сигурно е без значение — понякога умът поражда фантомни асоциации, особено в моменти на силен стрес, пък и (колкото и трудно да му беше да го признае) много често мислеше за Дийни. Понякога за нея му напомняха дори сандали с коркови подметки на някоя витрина.

— Коя е Дийни? — попита Абра, после примигна и се отдръпна, сякаш той внезапно беше помахал с ръка пред очите й. — Ох, извинявай. Май не биваше да надниквам там.

— Няма значение. Да се върнем към жената с шапката. Същото ли беше, когато по-късно я видя на прозореца?

— Не. Даже не знам дали беше озарение. По-скоро беше спомен, останал от онзи път, когато я видях да реже момчето.

— Следователно и тя не те е видяла. Нито веднъж, нали? — Искаше да се увери, че е така, защото ако впечатленията на Абра бяха верни, тази жена беше много, много опасна.

— Нито веднъж. Обаче иска да ме види. — Тя го погледна, устните й отново трепереха. — Когато бях в главата й и тя в моята, разбрах, че мисли за огледало. Искаше да се погледна, за да ме види през моите очи.

— Какво е видяла? Може ли да те намери?

Абра се замисли, накрая промърмори:

— В момента на „прехвърлянето“ гледах през прозореца на стаята си. Оттам се вижда само улицата. И планините, разбира се, но в Америка има много планини, нали?

— Да. — Способна ли беше жената с шапката да познае планините, ако ги види на снимка в интернет? Невъзможно беше да си отговори на този въпрос, защото като всичко друго, свързано с озарението, тази територия беше земя непозната.

— Защо го убиха, Дан? Защо убиха бейзболното момче?

Той мислеше, че знае отговора, и щеше да се опита да го скрие от нея, но макар да познаваше съвсем отскоро Абра Рафаела Стоун, вече си даваше сметка, че помежду им няма да стои преграда от лъжи. Сред правилата на Анонимните алкохолици беше „откровеност по всички въпроси“, но малцина напълно спазваха това правило; за двамата с Абра беше различно — те нямаха избор.

(храна)

Тя ужасено се втренчи в него:

— Нахранили са се с озарението му ли?

(така мисля)

(ВАМПИРИ ли са?)

— Като в „Здрач“, така ли? — добави на глас.

— Не са като онези. Не започвай да си фантазираш, Абра, това е само предположение. — Вратата на библиотеката се отвори и Дан се обърна. Боеше се да не е прекалено любопитната Ивон Страуд, но от сградата излязоха прегърнати момче и момиче, които не се интересуваха от околния свят. Той отново се обърна към Абра: — Виж, време е да се разделим, иначе…

— Знам — прекъсна го тя. Машинално потърка с пръст устните си, осъзна какво прави и отпусна ръката си. — Само че останаха толкова много въпроси… И няколко часа няма да стигнат, за да ми отговориш.

— Няколко часа, с които не разполагаме. Сигурна ли си, че е било в „Сам“?

— Моля?

— Че жената е била в супермаркет от веригата „Сам“?

— А, за магазина питаш. Да, сигурна съм.

— Познавам тези супермаркети, дори съм пазарувал в няколко, но не и тук.

Абра широко се усмихна:

— Естествено, че не и тук, чичо Дан. Има ги само на запад. И това проверих в Гугъл. — Усмивката й помръкна. — Стотици са — от Небраска до Калифорния.

— Искам да го обмисля, ти също се опитай да си спомниш всички подробности. Изпращай ми имейли, но ще е по-добре, ако… — Той докосна челото си. — Дзън! Дзън! Нали се сещаш?

— Да. — Абра се усмихна. — Единственото хубаво в тази история е, че вече имам приятел, който умее да прави „Дзън, дзън“. И какво означава.

— Още ли можеш да пишеш на дъската?

— Разбира се. Много е лесно.

— Искам да запомниш нещо много, много важно. Може би жената с шапката не знае как да те намери, обаче е наясно, че съществуваш.

Абра се вцепени. Дан се опита да проникне в мислите й, но тя не го допусна.

— Можеш ли да си инсталираш в ума аларма, която да те предупреди, ако жената с шапката е наблизо? — добави той.

— Смяташ, че ще ме издири, така ли?

— Предполагам, че ще се опита. Поради две причини. Първо, защото знаеш за нея.

— И за приятелите й — прошепна Абра. — Има много приятели.

(с фенерчета)

— Каква е другата причина? — попита тя и сама си отговори: — Защото с мен ще се нахранят до насита. Както с бейзболното момче. Нали?

Безсмислено беше да отрича — за Абра умът му беше като отворена книга.

— Можеш ли да си инсталираш в главата аларма, сензор за движение? Ще ти обясня…

— Знам какво означава. Не знам дали мога, но ще се опитам.

Без да чете мислите й, Дан знаеше какви ще са следващите й думи. Така или иначе Абра още беше дете. Затова не отдръпна ръката си, когато тя отново стисна дланта му.

— Обещай, че няма да й позволиш да ме хване, Дан. Моля те.

И той обеща, защото Абра беше дете, търсещо утеха. Обаче имаше само един начин да изпълни обещанието си: да премахне заплахата.

Абра, в каква каша ме забъркваш? — помисли си отново.

И тя пак отговори, но този път без думи:

(извинявай)

— Вината не е твоя, детко. И ти като мен не си.

(искала да се случи)

Вземи си книгите и отиди в библиотеката. Връщам се във Фрейзиър, че довечера съм дежурен в хосписа.

— Добре. С теб сме приятели, нали?

— Разбира се.

— Радвам се.

— Обзалагам се, че „Майсторът“ ще ти хареса. Защото и ти си майстор в онова, което правиш.

Тя се усмихна и на страните й се появиха две очарователни трапчинки:

— Благодаря за комплимента.

— Не е комплимент.

Абра тръгна към библиотеката, но спря и се върна:

— Не знам коя е жената с шапката, обаче познавам един от групата й. Казва се Бари Китаеца или нещо подобно. Мога да го намеря, ако докосна бейзболната ръкавица на горкото момче. — Впери в Дан прекрасните си сини очи и добави:

— Ще узная кой е и къде се намира, защото е слагал ръкавицата.

10.

Докато шофираше обратно към Фрейзиър и размишляваше за жената с шапката, Дан си спомни нещо, което го разтърси, сякаш през него премина електрически ток. За малко щеше да премине жълтата разделителна линия и шофьорът на пътуващия в насрещното платно камион гневно натисна клаксона.

Случило се беше преди дванайсет години, когато още опознаваше Фрейзиър, а въздържанието му висеше на косъм. Вървеше към пансиона на госпожа Робъртсън, в който през същия ден си беше взел стая. Синоптиците предвещаваха буря и Били Фрийман го беше накарал да вземе ботушите, които беше изровил от склада. Не бяха нови, но поне бяха чифт, а не с различни номера. Като зави по „Елиот“, видя…

Спря на следващата отбивка и тръгна към мястото, откъдето се чуваше шум на течаща вода. Разбира се, там беше река Сако, която минаваше през две дузини нюхемпширски градчета между Норт Конуей и Крофърд Ноч, свързвайки ги като наниз от мъниста.

Видях как вятърът запрати в канавката някаква шапка. Опърпан цилиндър като на илюзионист. Или като на актьор в старомодна оперета. Само че нямаше никакъв цилиндър, защото като затворих очи и преброих до пет, той изчезна.

— Добре де, било е озарение — обясни той на течащата вода. — Обаче не означава, че шапката е същата, която Абра е видяла.

Само че не си повярва. Защо? Защото през нощта сънува Дийни. Беше мъртва, разплутото й лице сякаш се разтичаше. Наметнала беше на голите си рамене одеялото, което той беше откраднал от бездомника. Предупреди го: Пази се от жената с шапката, Мечо. Каза и още нещо… какво ли беше? Тя е кралица Мръсница в замъка Ад.

— Глупости, въобразяваш си — каза Дан на реката. — Никой не помни какво е сънувал преди дванайсет години.

Той обаче помнеше. А сега си спомни и какво беше добавила мъртвата жена от Уилмингтън: Забъркаш ли се с нея, жив ще те изяде.

11.

Малко след шест часа се качи в стаята си с поднос с храна от закусвалнята. Първо погледна черната дъска и се усмихна, като видя написаното:

Благодаря, че ми повярва.

Нима имах избор, миличка?

Изтри съобщението на Абра, остави подноса на бюрото и седна да вечеря. Одеве, след като отново потегли към Фрейзиър, се замисли за Дик Халоран. Всъщност беше съвсем естествено да си спомни за него: ако някой те помоли да му преподаваш, ти се съветваш с учителя си. Прекъснал беше всякакви връзки с Дик, след като започна да пие (най-вече защото се срамуваше), но смяташе, че има начин да разбере какво се е случило с него. Дори можеше да му телефонира, ако той още беше между живите. И защо да не е — мнозина доживяват до деветдесет, ако се грижат за здравето си. Например прабабата на Абра — навярно наближаваше тази възраст.

Имам важни въпроси, Дик, и само ти можеш да ми отговориш. Затова те моля да си жив, приятелю. Направи ми тази услуга.

Включи компютъра и отвори браузъра „Файърфокс“. Знаеше, че всяка зима Дик работи в различни курортни хотели във Флорида, но не помнеше в кои, нито къде се намират. Може би една година е бил в Нейпълс, през следващата — в Палм Бийч, после в Сарасота или в Кий Уест. Постоянно се търсеха готвачи, способни да задоволят дори най-претенциозните и богати любители на изисканата кухня, а Дик беше цар в това отношение. Дан реши, че ще го издири лесно, ако го търси по фамилно име, което се пишеше по особен начин — Халоран, но с две Н. Набра в полето за търсене „Ричард Халоранн, Флорида“, после натисна ENTER. Излязоха хиляди отговори, но нещо му подсказа, че търсеният е третият отгоре надолу, и той разочаровано въздъхна. Кликна на линка и на екрана се появи дописка от „Маями Хералд“. Уви! Видиш ли в заглавието на вестникарски материал освен името и възрастта на някого, веднага разбираш за какво става въпрос.

Прочутият майстор-готвач от Саут Бийч Ричард (Дик) Халоранн, на 81

Имаше и снимка. Беше малка, но Дик би познал навсякъде усмихнатия човек с мъдрите, проницателни очи. Нима си беше отишъл от този свят в самота? Надали. Беше твърде общителен и голям любител на женските прелести. Сигурно до смъртния му одър са бдели много хора, които са го обичали, но не и жената и момчето, които беше спасил в Колорадо. Уенди Торънс имаше солидно оправдание — беше изпреварила Дик. Синът й обаче…

Дали когато Дик си е отишъл, той, Дани Торънс, пиян до козирката, е киснел в някой долнопробен бар и е слушал кънтри за камионджии? Или пък е бил в ареста, защото предишната вечер е устроил пиянски побой?

В дописката се казваше, че Дик е починал от инфаркт. Дан превъртя обратно текста, за да види датата: 19 януари 1999. Човекът, който беше спасил и него, и майка му, беше починал преди петнайсет години. И вече не можеше да му помогне.

Чу скърцането на тебешир по черната дъска. Още миг се взира в екрана на лаптопа (изгубил беше апетит и храната на подноса изстиваше), после бавно се обърна.

Тебеширът си стоеше в специалния улей, но на дъската постепенно се оформяше изображение. Непохватно, но разпознаваемо: бейзболна ръкавица. След като го довърши, тебеширът — невидим, но все така скърцащ, нарисува в ръкавицата въпросителна.

— Не мога да отговоря, без да си помисля — отговори Дан, но в този момент интеркомът избръмча: викаха доктор Сън.