Стивън Кинг
Доктор Сън (2)

2.

В два следобед през този делничен ден зрителите в киносалона се брояха на пръсти, но трима седяха два реда по-назад от Анди Стайнър и кавалера й.

Двама мъже — единият много стар, другият на прага на средната възраст (разбира се, външността често лъжеше) — се бяха настанили от двете страни на ослепителна красавица с високи скули, сиви очи и с бяло като мляко лице. Буйната й черна коса беше завързана на опашка с широка кадифена панделка. Обикновено носеше шапка — вехта и опърпана, напомняща цилиндър, обаче този път я беше оставила в кемпера. Не върви да отидеш на кино с цилиндър, нали? Името й беше Роуз О’Хара, обаче фамилията чергари, с които пътуваше, й викаха Роуз Капелата.

Типът на прага на средната възраст се казваше Бари Смит. Макар да беше от бялата раса, заради дръпнатите му очи в същата фамилия беше известен като Бари Китаеца.

— Сега гледайте внимателно — промърмори той. — Ще стане интересно.

— Филмът е интересен — изръмжа старецът, наричан Дядо Кино. Само че мрънкаше по навик и машинално, защото също наблюдаваше двойката два реда пред тях.

— Дано се случи — отбеляза Роуз. — Щото малката май не е настроена за цуни-гуни. Така ми се струва де.

— Внимавай, започва се! — изсъска Бари и се ухили, забравяйки кесийката с желирани мечета в ръката си, когато Анди се приведе към кавалера си и му пошушна нещо. — Гледал съм я вече три пъти, ама още ме забавлява страхотно.

3.

Ухото на господин Бизнесмен беше обраснало с жилави бели косми и вътре беше напластена ушна кал с лайнян цвят, обаче Анди нямаше избор: искаше час по-скоро да се разкара от този град, а парите й бяха на привършване.

— Не си ли уморен? — прошепна в противното ухо. — Хайде, заспивай.

Главата на онзи клюмна и той захърка. Анди отмести от бедрото си ръката му и я сложи на страничната облегалка на седалката, после разгърна елегантното му сако и затършува. Портфейлът се оказа в левия вътрешен джоб, което беше чудесно. Нямаше да й се наложи да накара господинчото да си размърда тлъстия задник и да стане. В повечето случаи преместването на жертвите й беше доста трудничко.

Отвори портфейла, хвърли на пода кредитните карти и няколко секунди разглежда снимките — господин Бизнесмен с още неколцина дебелаци от неговата порода на игрище за голф; пак той със съпругата си; много по-млад господин Бизнесмен, фотографиран пред коледна елха заедно със сина си и с двете си дъщери. Момичетата носеха шапки и костюми като на Дядо Коледа. Бащата може би не ги беше насилвал, но пък и не беше изключено. Тя знаеше от опит, че мъжете изнасилват, когато са сигурни, че ще им се размине. Научила го беше на скута на баща си, тъй да се каже.

В преградата за банкнотите имаше над двеста долара. Анди беше поразочарована; надяваше се на повече — клиентелата на бара, в който се бяха запознали, беше много по-изискана от тази на заведенията около аерогарата, — обаче и тази сума не беше лоша за следобедна прожекция през делничен ден, пък и винаги щяха да се намерят мъже, навити да заведат готино гадже на кино, където якото натискане щеше да е само аперитивът. Поне така си мислеха непосветените.

4.

— Добре де — промърмори Роуз и понечи да стане. — Убеди ме. Да се пробваме, а?

Бари я хвана за ръката:

— Не, почакай. Наблюдавай ги. Следва най-интересното.

5.

Анди пак се приведе към гнусното ухо и прошепна:

— Искам да заспиш дълбоко. Много дълбоко. Болката, която ще усетиш, ще е само сън. — От дамската си чантичка извади нож със седефена дръжка — беше малък, но острието му беше като бръснач. — Каква ще е болката?

— Само сън — избърбори господин Бизнесмен във вратовръзката си.

— Точно така, миличък. — Тя го прегърна и ловко надраска с ножа две V на дясната му страна — толкова затлъстяла, че скоро щеше да провисне като торба от плът. Позволи си секунда да се полюбува на делото си под треперливата светлина на цветния лъч от прожекционния апарат — този генератор на мечти. После кръвта шурна надолу. Нещастникът щеше да се събуди с адски болки, скъпото му сако щеше да е подгизнало и щеше да му се наложи да потърси спешна медицинска помощ.

Как ще обясниш на жена си откъде са раните? Бас държа, че ще измислиш нещо. Само че ако не си направиш пластична операция, ще виждаш моите дамги всеки път, когато застанеш пред огледалото. А когато обикаляш баровете за малко шантав секс, ще си спомняш как те е ухапала гърмяща змия със синя пола и с бяла блузка без ръкави.

Пъхна в портмонето си двете петдесетачки и петте банкноти по двайсет долара, затвори го и понечи да стане, но някой я хвана за рамото и женски глас й прошепна:

— Здрасти, миличка. Друг път ще догледаш филма, защото сега идваш с нас.

Анди се опита да се обърне, обаче здрави ръце се вкопчиха в главата й. Страшни ръце, защото бяха в черепа й.

После всичко потъна в мрак, докато не се свести в кемпера на Роуз в западащ къмпинг в покрайнините на градчето от Средния Запад.

6.

Роуз й даде чаша чай и дълго й говори. Анди чуваше всичко, но вниманието й беше приковано върху похитителката. Непознатата беше, меко казано, забележителна и магнетична: беше висока близо метър и осемдесет, с дълги крака, подчертавани от тесен бял панталон, и с едри, стегнати гърди, издуващи тениската й с лого на УНИЦЕФ и с надпис: „Каквото е необходимо да се спаси дете“. Лицето й беше като на вглъбена кралица — гладко и спокойно. Разпуснатата й коса стигаше почти до кръста. Опърпаният цилиндър, килнат назад, не пасваше на царствената й осанка, но въпреки това Анди Стайнър си помисли, че никога досега не е виждала толкова красива и величествена жена.

— Разбра ли какво ти казах? Давам ти шанс, Анди, не го пренебрегвай. Повече от двайсет години не съм правила някому подобно предложение.

— Ами ако откажа? Какво, ще ме убиеш ли? И ще ми отнемеш… — Как се беше изразила? — Еманацията, така ли?

Роуз се усмихна. Плътните й устни бяха кораловочервени. Анди, която се смяташе за асексуална, внезапно се запита какъв ли е вкусът на червилото й.

— Мила моя, не притежаваш достатъчно еманация, че да представляваш интерес за нас, а онова, което имаш, надали е вкусно. Сигурно ще ни се услади, колкото жилавото месо на дърта крава се услажда на човеците.

— На кого?

— Не е важно, само ме слушай внимателно. Няма да те убием, ако откажеш, само ще заличим спомена от интимното ни разговорче. Ще се озовеш край шосето извън някой задръстен град — Топика или да речем, Фарго — без пукната пара и документи за самоличност, без да знаеш как си стигнала дотам. Последният ти спомен ще е как влизаш в киносалона с човека, когото ограби и обезобрази.

— Заслужаваше да го дамгосам! — процеди Анди.

Роуз застана на пръсти, протегна се и пръстите й допряха тавана на кемпера:

— Твоя си работа, сладурче, не съм ти психотерапевт. — Не носеше сутиен и едрите й зърна прозираха под тениската. — Ето обаче нещичко, върху което да помислиш: ще ти отнемем и таланта, и парите, и несъмнено фалшивата лична карта. Следващия път, когато се опиташ да приспиш някой мъж в киното, той ядосано ще те попита какви ги дрънкаш.

Тръпки побиха Анди.

— Ми, вземете ги, да са ви честити — промърмори. Спомняше си обаче силните ръце, проникнали в главата й, които стискаха мозъка й в желязната си хватка, и знаеше, че заплахите на тази жена не са празни приказки. Може би щеше да поиска мъничко помощ от приятелите си в кемперите и в караваните, наредени край това превозно средство като прасенца, сучещи от майка си, но… да, можеше да го направи!

Роуз се престори, че не я е чула, и попита:

— На колко години си, захарче?

— На двайсет и осем. — Криеше възрастта си, откакто беше чукнала трийсетака. Другата жена само впери в нея прекрасните си сиви очи и се усмихна. Анди издържа само пет секунди, после сведе поглед. И пред очите й се изпречиха онези гърди, които бяха съвършени, въпреки че не бяха стегнати в сутиен. А когато отново вдигна глава, погледът й стигна само до устните на жената. До кораловочервените устни.

— На трийсет и две си — спокойно отбеляза Роуз. — Е, годинките ти личат, защото животът ти не е бил лек — живот, прекаран в бягство. Но пък още не си за изхвърляне. Остани да живееш с нас и след десет години ще изглеждаш като на двайсет и осем.

— Да, бе! Невъзможно е.

Капелата се усмихна:

— След сто години ще изглеждаш и ще се чувстваш на трийсет и пет. Тоест докато приемаш еманацията. После пак ще станеш на двайсет и осем, обаче ще се чувстваш с десет години по-млада. Гарантирам ти често поглъщане на еманация. Предлагам ти дълголетие, продължителна младост и редовно хранене. Как ти се струва офертата?

— Прекалено примамлива. Сигурно има някаква уловка — като в онези реклами, дето предлагат застраховка „Живот“ само за десет долара — промърмори Анди. И подозренията й бяха основателни. Роуз не я лъжеше (поне до този момент), но премълчаваше някои подробности. Например, че понякога еманацията не достигаше. Или че някои не оцеляваха след Прехода. Смяташе, че Анди ще оживее, дори Ореха, самозваният лекар на Верните, колебливо беше предположил подобна вероятност, но така или иначе нямаше стопроцентова сигурност.

— Доколкото разбрах, с твоите приятели се наричате…

— Не са ми приятели, а мое семейство. Ние сме Верни на възела. — Роуз сплете пръсти и ги показа на Анди: — Здравият възел няма как да се развърже. Постарай се да го разбереш.

Анди разбираше, защото знаеше, че когато те изнасилят, няма как да останеш ненасилена.

— Имам ли избор? — промърмори.

Капелата сви рамене:

— Вариантите са само неблагоприятни, миличка. Обаче ако охотно приемеш предложението, Преходът ще е по-лесен.

— Боли ли при този Преход?

Роуз се усмихна и този път безсрамно излъга:

— Нищичко няма да усетиш.

7.

Лятна нощ в покрайнините на градче в Средния Запад.

Някъде някакви хора гледаха как Харисън Форд плющи с камшика си; някъде президентът-киноактьор облъчваше електората с престорената си усмивка; тук, на този къмпинг, Анди Стайнър лежеше на шезлонг, купен от магазин за вещи втора употреба и осветяван от фаровете на кемпера „Ърт Круизър“ на Роуз и на нечий кемпер „Уинебаго“. Капелата беше обяснила, че Верни на възела притежават няколко къмпинга, но този не е тяхна собственост. Агентът им обаче лесно намирал под наем подобни паркинги за каравани, защото напоследък хората избягвали да пътуват за удоволствие. Америка беше в рецесия, но за Верните парите не бяха проблем.

— Кой е този агент? — поинтересува се Анди.

— Голям чаровник. Никой не може да му устои. Скоро ще се запознаеш с него.

— Гадже ли ти е?

Роуз се засмя и я помилва по страната. Анди усети сексуална възбуда, все едно червейче се запромъква в корема й. Странно, но факт.

— Май ти стана хубаво, а? Мисля, че всичко ще е наред.

Само че сега, когато лежеше на шезлонга, Анди вече не усещаше възбуда, само страх. Спомни си страховитите вестникарски дописки за трупове, открити в крайпътни канавки, на горски полянки или в пресъхнали кладенци. Трупове на момичета и на жени. Най-често останки от момичета и от жени. Не се страхуваше от Роуз (почти не се страхуваше), освен това в лагера имаше и други жени, но не липсваха и мъже.

Роуз коленичи до нея. Под ярката светлина на фаровете лицето й би трябвало да изглежда като грозен черно-бял пейзаж, ала беше тъкмо обратното — сега беше още по-красива. Отново помилва лицето на Анди и промълви:

— Не бой се.

Обърна се към една от жените, хубавичка, с мъртвешки бледо лице, която беше нарекла Мълчаливата Сари, и кимна. Сари също кимна и се качи в кемпера. Другите се наредиха в кръг около шезлонга. Сърцето на Анди се сви — тази работа не й харесваше. Все едно се подготвяха за жертвоприношение.

— Не бой се. Скоро ще си като нас, Анди. Ще принадлежиш към семейството ни — промърмори Роуз, а наум добави: „Освен ако не се изпариш. Тогава ще изгорим дрехите ти в пещта зад тоалетните и утре ще потеглим на път. Който не рискува не печели.“ — Надяваше се обаче това да не се случи. Харесваше Анди, а и дарбата й да приспива хората можеше да се окаже полезна.

Сали се върна с някакъв метален съд, напомнящ термос, и го подаде на Роуз, която развъртя капачката. Отдолу имаше пръскалка с дюза. Напомняше флакон със спрей против насекоми. Анди се изкушаваше да стане и да побегне, но си спомни случилото се в киното. Спомни си ръцете, проникнали в главата й, които не й позволяваха да се помръдне.

— Дядо Кино, ще ръководиш ли церемонията? — обърна се Роуз към възрастния човек, който я придружаваше в киното.

— На драго сърце. — Тази вечер той носеше развлечени розови бермуди, бели чорапи, които стигаха чак до костеливите му колене, и кожени сандали с каишки. На Анди й хрумна, че непознатият изглежда, както би изглеждал дядо Уолтън от телевизионния сериал след две години, прекарани в концлагер. Той вдигна ръце, другите сториха същото и пръстите им се допряха; под пресичащите се лъчи на фаровете силуетите на хората, застанали в кръг, приличаха на необикновени хартиени кукли.

— Ние сме Верни на възела — подхвана той. Гласът, излизащ от хлътналите му гърди, вече не трепереше, а беше дълбок и звучен като на много по-млад и по-силен мъж.

— Ние сме Верни на възела — повториха те. — Истинският възел не може да се развърже.

— При нас е дошла жена — продължи Дядо Кино. — Ще обвърже ли живота си с нашия, ще стане една от нас?

— Кажи да — промърмори Роуз.

— Ддда — със сетни сили прошепна Анди. Сърцето й вече не биеше, а трептеше като опъната до скъсване струна.

Капелата завъртя дюзата на флакона. Чу се нещо като тихичка, печална въздишка, после се появи облаче от сребриста мъгла. Само че нощният ветрец не я разсея и мъглицата остана над флакона, докато Роуз се наведе, сви красивите си кораловочервени устни и лекичко духна. Облачето, напомнящо балонче от комикс, но без написани в него думи, бавно се понесе във въздуха и увисна над лицето на Анди, която изплашено се кокореше.

— Ние сме Верни на възела и ще пребъдем вечно — обяви Дядо Кино.

— Сабатха ханти — напевно произнесоха другите.

Облачето започна да се спуска — бавно, много бавно.

— Ние сме избраните.

— Лодсам ханти — припяха другите.

— Дишай дълбоко — прошепна Роуз и целуна Анди по страната. — Ще се видим от другата страна.

Може би.

— Ние сме щастливците.

— Кахана ризоне ханти — откликнаха другите, после подхванаха заедно: — Ние сме Верни на възела и…

Анди загуби представа за времето. Сребристото облаче се разпростря върху лицето й — беше студено — ох! — колко беше студено. Щом тя си пое дъх, по някакъв зловещ начин облачето оживя в нея и запищя. Дете от мъгла (тя не знаеше дали е момче или момиче) се опитваше да избяга, но някой режеше. Роуз. Роуз режеше, другите бяха застанали плътно до нея (все едно бяха завързани на възел), държаха включени фенерчета и осветяваха убийство, извършвано на забавен каданс.

Анди се опита да стане, само че тялото й го нямаше. Беше изчезнало. Останала беше само болка с формата на човешко същество. Болката на умиращото дете и собствената й болка.

„Отдай й се, приеми я! — Мисълта беше като студен компрес върху парещата рана, в която се беше превърнало тялото й. — Няма друг начин.“

Не мога, цял живот бягам от болката.

Може би, но вече стигна края на пътя. Приеми я. Погълни я. Приеми енергията или ще умреш.

8.

Верните стояха с вдигнати ръце и напяваха древните слова:

— Сабатха ханти, лодсам ханти, кахана ризоне ханти. — Видяха как блузата на Анди Стайнър се сплеска там, където преди бяха гърдите й, и как полата й се изду като затваряща се уста. Видяха как лицето й се превърна в матово стъкло. Очите й обаче останаха — мънички балони, закачени на прозрачните връвчици на нервите.

„И те ще изчезнат — каза си Ореха. — Мислех, че е силна, но явно съм се излъгал. Вероятно ще се върне веднъж-два пъти, после ще изчезне. Ще останат само дрехите й.“ Опита се да възкреси в паметта си своя Преход, но си спомни само, че беше пълнолуние и че го осветяваха пламъците на клада вместо фарове. Да… имаше клада, тихо цвилене на коне и… болка. Има ли начин да си спомниш болката? Според него беше невъзможно. Знаеш, че съществува и че си я изпитал, но не е същото, нали?

Лицето на Анди се върна като лицето на привидение над масичката на медиум. Бюстът изду блузата й, полата й се разпери, когато бедрата и краката й се върнаха. Тя закрещя от болка.

— Ние сме Верни на възела и сме вечни — напяваха застаналите в кръг и осветени от фаровете същества. — Сабатха ханти. Ние сме избраните, лодсам ханти. Ние сме късметлиите, кахана ризоне ханти. — Щяха да продължат, докато всичко свършеше. Така или иначе нямаше да продължи дълго.

Анди отново започна да изчезва. Плътта й се превърна в матово стъкло, през което Верните виждаха скелета й и ухиления й череп. Усмивката се загрозяваше от няколко метални пломби. Безтелесните й очи бясно се въртяха във вече несъществуващите орбити. Тя още крещеше, но звукът вече беше слаб и отекваше, сякаш идваше от дъното на далечен коридор.

9.

Роуз мислеше, че Анди ще се предаде като другите, когато болката станеше нетърпима, но малката се оказа доста издръжлива. Връщаше се отново и отново, макар измъчено да крещеше. Нейните новопоявили се ръце сграбчиха Роуз със силата на безумството и започнаха да я душат. Капелата се приведе към нея, без да обръща внимание на болката:

— Знам какво искаш, съкровище. Върни се и ще го имаш. — Наведе се още по-ниско и запрокарва език по горната й устна, докато тя се превърна в мъгла. Очите на пленницата обаче останаха вперени в очите на инквизиторката.

— Сабатха ханти — този напев звучеше отвсякъде. — Лодсам ханти. Кахана ризоне ханти.

Анди се върна, около изцъклените й с болка очи постепенно се образува лице. Последва го тялото й. Още миг Роуз виждаше костите на ръцете й и костиците на пръстите, вкопчени в нейните, после те отново се обвиха с плът. Отново целуна пленницата. Макар да агонизираше от болка, Анди отвърна на целувката и Роуз й вдъхна частица от своята същност.

Искам я. А каквото искам, винаги го получавам.

Анди отново започна да чезне, но Роуз чувстваше как тя се съпротивлява. Как взема надмощие. Как се храни с крещящата жизнена сила, която тя беше вкарала в белите й дробове, вместо да се опита да я отблъсне.

За пръв път беше приела енергията.

10.

Новопостъпилата във Верни на възела прекара нощта в леглото на Роуз О’Хара и за пръв път в живота си откри, че сексът означава и нещо друго освен ужас и болка. Гърлото я болеше от виковете, които беше надавала по време на изтезанието, ала тя отново изкрещя, когато непознатото усещане — наслада, равняваща се с болката при Прехода — я обзе и сякаш за пореден път направи тялото й прозрачно.

— Викай колкото искаш. — Роуз надникна измежду бедрата й. — Те са се наслушали на писъци — и от болка, и от удоволствие.

— За всички ли сексът е толкова велик? — промърмори Анди. Боже, колко беше пропуснала, ако наистина беше така. Онзи мръсник, дето се наричаше неин баща, я беше ограбил. А хората смятаха нея за крадла…

— Велик е за нас, когато сме погълнали енергия — отвърна Роуз. — Повече не ти трябва да знаеш. — Наведе глава и започна отново.

11.

Малко преди полунощ Чарли Жетона и Мама Рускиня седяха на долното стъпало на баундъра на Чарли, пушеха джойнт и гледаха луната. От кемпера на Роуз отново се чуха викове. Мама и Чарли се спогледаха и се ухилиха.

— Някой се кефи — отбеляза тя.

— Няма лошо — кимна Чарли.

12.

Анди се събуди призори; главата й беше облегната на гърдите на Роуз. Чувстваше се съвсем различна; чувстваше се същата като преди. Вдигна глава и видя, че невероятните сиви очи на другата жена са вперени в нея.

— Спаси ме — промълви. — Върна ме обратно.

— Нямаше да се справя сама. Искаше да се върнеш. „Искаше и мен, съкровище.“

— Онова, което направихме после… няма да се повтори, нали?

Роуз се усмихна и поклати глава:

— Не. Все едно — някои изживявания са неповторими. Освен това моят човек се връща днес.

— Как се казва?

— Непосветените го знаят като Хенри Ротман. Ние, Верните, го наричаме Татенцето Гарван.

— Обичаш го. Обичаш го, нали?

Капелата се усмихна, придърпа по-близо Анди и я целуна, но не й отговори.

— Роуз?

— Да?

— Още ли съм човек?

Този път Роуз не си замълча — отговори също както навремето Дик Халоран беше отговорил на малкия Дани и със същото студено безразличие:

— Пука ли ти?

Анди реши, че не й пука. Реши, че е намерила семейство.