Стивън Кинг
Доктор Сън (10)

1.

Една сутрин през август 2013 Кончета Рейнолдс се събуди призори в своя бостънски апартамент. Както обикновено първо осъзна, че до шкафа вече не лежи свито на кълбо куче. Бети беше умряла преди много години, но Чета още скърбеше за нея. Сложи си халата и тръгна към кухнята, за да си направи кафе. Безброй пъти беше изминавала късото разстояние и нямаше причина да мисли, че тази сутрин ще е различна от другите. И през ум не й минаваше, че онова, което ще последва, ще е първата брънка от поредица ужасяващи събития. По-късно щеше да каже на внучката си Луси, че нито се е спънала, нито се е блъснала в нещо. Нещо тихо изпука в десния й хълбок и тя се просна на пода; болката в крака й беше пареща, агонизираща.

Остана неподвижна около три минути; взираше се в отражението си в излъскания дървен под и се молеше болката да престане. И си говореше: Глупава старица си ти, че и упорита. От пет години Дейвид те убеждава, че си прекалено възрастна, за да живееш сама, а сега има да ти трие сол на главата…

Само че ако си намереше жена да я наглежда и да й прави компания, трябваше да я настани в стаята, която беше отредила за Луси и за Абра, а тя, Чета, живееше заради техните гостувания. Особено след като Бети вече я нямаше, а и сякаш беше загубила желанието и таланта си да пише стихове. Да, беше на деветдесет и седем, но се справяше с ежедневните задачи и се чувстваше прекрасно. Явно беше наследила „добрите“ гени на жените във фамилията. Баба й беше погребала шестима съпрузи и си отиде чак след като навърши сто и две години.

Само дето (признаваше го само пред себе си) през това лято не беше във форма. През това лято й беше… по-трудно.

Най-накрая болката постихна — съвсем мъничко, и тя запълзя по коридора към кухнята, през чиито прозорци нахлуваше първата дневна светлина. Само че на Кончета не й беше до красотата на розовия изгрев. Всеки път, когато болката се усилеше дотолкова, че спираше дъха й, тя преставаше да пълзи и облягаше глава на костеливото си рамо. Докато си почиваше, размишляваше за седемте човешки възрасти и как те образуваха съвършена (и напълно безсмислена) окръжност. Така се беше придвижвала преди много, много години по времето на Първата световна война, наричана още (колко наивно) „Войната, която ще сложи край на всички войни“. Тогава тя беше Кончета Абруци и пълзеше в двора на фермата на родителите си в Даволо, опитвайки се да хване пиленцата, които ловко й се изплъзваха. Да, беше започнала в прахта, но по-късно съдбата я беше дарила с ползотворен и вълнуващ живот. Беше публикувала двайсет стихосбирки, беше пила чай с Греъм Грийн, вечеряла беше с двама президенти и (което беше най-хубавото) имаше прекрасна, много умна и притежаваща особен талант правнучка. И докъде я беше довел този прекрасен живот?

До днешното пълзене. Обратно на изходната позиция. Dio mi benedica.

Най-после стигна до кухнята, пропълзя през правоъгълника от златиста слънчева светлина и се добра до масичката, на която се хранеше и на която беше оставила мобилния си телефон. Хвана крака на масичката и я разтърсва, докато апаратът се плъзна до ръба и падна на пода. И то невредим, meno maie! Чета набра номера за спешни (по-точно скапани) случаи и зачака, докато механичен глас, олицетворяващ абсурдността на двайсети първи век, каканижеше, че обаждането й се записва.

Най-накрая (Благодаря ти, Божа майко!) заговори истински човек:

— Тук 911, с какво да помогнем?

Жената на пода, която навремето беше пълзяла след пиленцата в двора в Южна Италия, произнесе ясно и отчетливо въпреки болката:

— Казвам се Кончета Рейнолдс, апартаментът ми е на третия етаж на жилищната сграда на Марлборо Стрийт 219. Мисля, че си счупих шийката на бедрото. Ще изпратите ли линейка?

— Има ли някого при вас, госпожо Рейнолдс?

— Уви, не. Обажда ви се глупава старица, която настояваше да живее сама. Между другото, напоследък предпочитам обръщението „госпожице“.

2.

Кончета се обади на Луси малко преди да я вкарат в операционната:

— Счупих си тазобедрената кост, но ще ме закърпят. Чувала съм, че слагат гвоздеи или нещо подобно.

— Момо, падна ли? — Първата мисъл на Луси беше за Абра, която се връщаше от летния лагер след една седмица.

— Да, паднах заради счупването. Очевидно се случва много често на хора на моята възраст и тъй като сега продължителността на живота е по-голяма, лекарите се сблъскват с много подобни случаи. Не те викам веднага, но е наложително скоро да се видим, за да уредим това-онова.

Сякаш ледена ръка стисна сърцето на Луси.

— Какво да уредим?

Кончета, която беше натъпкана с валиум, с морфин или с някакво друго обезболяващо, се чувстваше напълно спокойна.

— Изглежда, счупването е най-малкият ми проблем. — Обясни накратко и добави: — Не казвай на Абра, cara. Изпрати ми дузина имейли и едно писмо по пощата — изглежда, че е във възторг от лагера. Да я оставим на спокойствие. Има достатъчно време да разбере, че нейната момо е с единия крак в гроба.

Ако наистина е така, надали ще се наложи да я предупреждавам — помисли си Луси.

— Макар да не съм медиум, чета мислите ти, скъпа. Мисля, че този път лошата новина няма да я достигне.

— Може би…

Веднага щом затвори, телефонът отново иззвъня.

— Мамо? Мамче? — Обаждаше се Абра и плачеше. — Искам да се върна у дома. Момо има рак. Искам вкъщи.

3.

След преждевременното си завръщане от летния лагер „Тапауинго“ в Мейн Абра разбра как живеят децата на разведените родители. С майка й прекараха последните две седмици от август и първата от септември в апартамента на Чета на Марлборо Стрийт. Възрастната жена бързо се съвзе след операцията, но отказа да остане в болницата за лечение на рака на панкреаса, който й бяха открили.

— Никакви хапчета, никаква химиотерапия! Деветдесет и седем години живот са ми предостатъчни. Луси, чуй какво ще ти кажа: няма да ти позволя да се съсипеш и половин година да ми поднасяш храна и да ми даваш лекарства и подлога. Имаш си семейство, а пък аз мога да си позволя денонощни медицински грижи.

— Не, ти ме чуй! — тросна се Луси с нетърпящ възражение тон. Чуеха ли я да говори така, Абра и Дейвис знаеха, че трябва да се подчиняват безпрекословно. Дори Кончета не беше способна на такъв подвиг.

Не подложиха на обсъждане и с кого ще живее Абра; на девети септември започваше учебната година в анистънската прогимназия и тя щеше да е в осми клас. Дейвид си взе полагаемата едногодишна отпуска, за да пише книга, сравняваща Бурните двайсет години с Оптимистичните шейсет, и като мнозина свои приятелки от летния лагер Абра сновеше между родителите си. През седмицата беше с баща си, през почивните дни заминаваше за Бостън при майка си и при момо. Смяташе, че по-лошо не може да стане… но понякога положението може да се влоши и често се влошава.

4.

Въпреки че сега работеше у дома, Дейвид Стоун никога не си правеше труда да мине по алеята и да вземе пощата от кутията на вратата. Твърдеше, че пощенската служба на Съединените щати е олицетворение на закостеняла система, станала излишна още в началото на двайсет и първи век. От време на време пристигаше по някоя пратка — понякога справочна литература по негова заявка, по-често, — стоки, поръчани от Луси по каталог, но, общо взето пощенската кутия се пълнеше предимно с глупави рекламни материали.

За разлика от него Луси редовно прибираше пощата и я преглеждаше, докато си пиеше сутрешното кафе. Почти всичко отиваше в „кръглия класьор“, както Дейвид наричаше кошчето за смет. Само че в началото на септември тя още беше в Бостън, ето защо Абра като нейна заместница на връщане от училище проверяваше пощенската кутия. Освен това миеше съдовете, два пъти седмично переше своите дрехи и дрехите на баща си, а когато се сетеше, пускаше и прахосмукачка. Изпълняваше тези задължения, без да се оплаква, защото знаеше, че майка й помага на момо и че книгата, върху която работи баща й, е много важна. Той обясни, че този път творбата му ще е ПОПУЛЯРНА, а не НАУЧНА, и че ако се приеме добре от читателите, той ще се откаже от преподаването и ще се посвети на писането — поне за известно време.

През този ден, 17 септември, Абра извади от пощенската кутия рекламна брошура на „Уолмарт“, картичка с обява за откриването на нов зъболекарски кабинет в града (ГАРАНТИРАМЕ ВИ ЗЪБКИ БЕЛИ КАТО ГЪБКИ) и две луксозни листовки от местни агенти по недвижими имоти, предлагащи таймшеърс^[1] за ски курорта Маунт Тъндър.

Сред боклуците в пощенската кутия беше и безплатното вестниче „Пътеводител на анистънския потребител“. На първа и втора страница се поместваха публикации, препечатани от различни новинарски агенции, следваха местните новини (най-много се наблягаше на спорта), а последните страници бяха заети от обяви и от талони за намаления на различни стоки. Ако си беше у дома, Луси щеше да изреже някой и друг купон и да изхвърли глупавото вестниче, без дъщеря й да го зърне. Само че през този ден Луси беше в Бостън и докато бавно вървеше към къщи, Абра го прелисти, докато стигна до последната страница. Поместени бяха около петдесет снимки с размерите на пощенски марки — някой бяха цветни, други — черно-бели. Надписът над тях гласеше:

ВИЖДАЛ ЛИ СИ МЕ?

Ежеседмична рубрика

на „Пътеводител на анистънския потребител“

В първия момент Абра си помисли, че това е някаква игра от рода на „Намери, снимай или купи“. После разбра, че снимките са на изчезнали деца, и сякаш нечия ръка сграбчи стомаха й и го изви като мокър парцал. На обяд си беше купила три пакетчета бисквити „Орео“ и си беше оставила няколко, за да си ги хапне в автобуса, докато пътува към къщи. Сега й се стори, че невидимата жестока ръка ги изтиква обратно в гърлото й.

Не гледай снимките, ако те разстройват — каза си строго, както когато беше разтревожена или объркана (не осъзнаваше, че това е гласът на момо). — Хвърли вестника в кошчето за смет в гаража заедно с другите боклуци от пощенската кутия. Само че не можеше да откъсне поглед от фотографиите.

Синтия Абелард, РД 9 юни 2005. Абра се позамисли и се досети, че РД означава рождена дата. Излизаше, че сега тази Синтия е на осем години. Разбира се, ако беше жива. Изчезнала беше през 2009. Абра се запита как може да изчезне четиригодишно детенце. Освен ако родителите са нехаели за него. А може би не са изгубили детето, а някой извратен скитник, навъртащ се в квартала, го е отвлякъл.

Мъртън Аскю, РД 4 септември 1998. Изчезнал през 2010.

По-надолу беше снимката на Ейнджъл Барбера — красиво момиченце от латиноамериканската раса, което на седемгодишна възраст беше изчезнало от дома си в Канзас Сити и беше в неизвестност от девет години. Дали родителите се надяват, че тази снимка ще им помогне да си върнат дъщеричката? — помисли си Абра. — И ако се случи чудо, ще я познаят ли? А тя ще ги познае ли?

Изхвърли вестника! — нареди строгият глас, приличаш си с гласа на момо. — Достатъчно грижи имаш на главата, само това ти липсва — да гледаш изчезна…

Зърна снимката на най-долния ред и от гърлото й се изтръгна звук. Може би беше стон. В първия момент дори не разбра защо, въпреки че почти винаги се досещаше; усещането беше същото, както когато пишеш съчинение и най-подходящата дума ти убягва, въпреки че е на върха на езика ти. Фотографията беше на късо подстригано момченце с широка, глуповата усмивка. Снимката беше твърде малка, но лицето на малкия май беше осеяно с лунички.

(разбира се, че са лунички, не се прави, че не знаеш)

Да, някак си Абра знаеше, че момчето е луничаво, че братята му са го поднасяли заради луничките и че майка му го е успокоявала как кафеникавите петънца скоро ще изчезнат.

— Казвала му е, че луничките носят късмет — прошепна Абра.

Брадли Тревър, РД 2 март 2000, изчезнал безследно на 12 юли 2011. Момче от бялата раса, местоживеене — Банкъртон, Айова. Ако е жив, сега е на 13 години. Под снимката (както под всички останали) пишеше: Ако сте виждали Брадли Тревър, обадете се на Националния център за изчезнали и експлоатирани деца.

Само че съобщения за Брадли щяха да липсват, защото никой нямаше да го види. Нито пък той беше на тринайсет — за него времето беше спряло две години по-рано, все едно той беше повреден ръчен часовник, чиито стрелки са в едно и също положение двайсет и четири часа в денонощието. Внезапно Абра се запита дали когато погребат някого, луничките му изчезват.

— Бейзболното момче — прошепна.

От двете страни на алеята майка й беше засадила цветя. Абра се наведе, опря длани на коленете си (внезапно раницата й беше станала тежка като олово) и повърна бисквитките и обяда си сред есенните хризантеми. Поизчака и след като се убеди, че няма да повърне още веднъж, отиде в гаража и изхвърли пощата в коша за смет. Изхвърли всичко.

Баща й имаше право: по пощата пристигаха само боклуци.

5.

Вратата на стаичката, която баща й използваше като кабинет, беше отворена, и когато Абра отиде в кухнята да си налее чаша вода, за да прогони отвратителния вкус на повръщано, чу ритмичното потракване на клавишите. Чудесно. Защото той ставаше раздразнителен, когато работата не му спореше. И й обръщаше повече внимание. А днес тя искаше да е незабележима.

— Аба-Ду, ти ли си? — изтананика Дейвид.

При други обстоятелства щеше да го помоли да не я нарича с „бебешкото“ й име, но не и днес.

— Да, аз съм.

— Всичко ли е наред в училище?

Ритмичното потракване секна. Моля те, стой си там — помисли си тя. — Не излизай и не ме питай защо съм пребледняла.

— Да. Как върви книгата?

— Днес съм отличник. Пиша за Чарлстън и за блак ботъм^[2]. Яба-даба-ду!

Абра не знаеше какво означава блак ботъм, но не попита: важното беше, че той отново зачатка по клавишите. Слава богу.

— Браво на теб. — Абра изплакна чашата и я сложи на сушилото. — Отивам да си пиша домашните.

— Така те искам. Помисли си за Харвард през 2018.

— Добре, татко. — Защо не? По-добре да мисли за Харвард, за каквото и да било, само не и за Банкъртон, Айова през 2011.

6.

Само че продължи да мисли.

Защото…

Защото какво? Ами…

Защото умея да правя разни неща.

Почати си с Джесика, после приятелката й отиде на вечеря с родителите си в ресторант в мола в Норт Конуей и Абра отвори учебника по обществени науки. Смяташе да прочете четвъртата глава, озаглавена „Как работи нашето правителство“ — цели двайсет скучни страници, но книгата се беше отворила на следващата глава — „Твоята отговорност като гражданин“.

Да му се не види! Единствената дума, която не искаше да вижда този следобед, беше „отговорност“. Отиде в банята за още една чаша вода, понеже още усещаше гадния вкус в устата си, и случайно зърна отражението си в огледалото. И тя имаше лунички, но само три — една на лявата страна и две на носа. Беше извадила късмет с луничките. Нямаше и родилно петно като Бетани Стивънс, не беше кривогледа като Норман Макгинли, не заекваше като Джини Уитло и не беше наказана с ужасно име като Пенс Ефършам. Разбира се, Абра беше странно име, но хората го смятаха за интересно, а не за идиотско като името на Пенс, когото момчетата наричаха помежду си (момичетата винаги научават такива подробности) Пенс Пениса.

А най-хубавото е, че не са ме рязали някакви безумци, които не обръщат внимание на писъците и на молбите ми да престанат да ме измъчват. Преди да умра, не съм виждала как ненормалниците облизват кръвта ми от дланите си. Аба-Ду е голяма късметлийка.

Дали? Късметлиите не знаят разни неща, които не бива да знаят.

Спусна капака на тоалетната, седна върху него, закри лицето си с длани и тихичко заплака. Ужасно беше отново да мисли за Брадли Тревър и за жестоката му смърт, но не страдаше само за него, а за всички деца, чиито снимки, сбутани на последната страница на вестничето, напомняха обща фотография на училищен клас от ада. Тези щърбави усмивки и тези очи, които знаеха за света още по-малко от самата нея… А тя какво знаеше? Не знаеше дори „Как работи нашето правителство“. Как ли се чувстват родителите на изчезналите деца? Как живеят, след като не знаят каква е съдбата на най-скъпите им същества? Дали при събуждането си първо си мислят за Синтия, за Мъртън или за Ейнджъл, дали вечер преди заспиване те отново са в мислите им? Запазили ли са всичко в стаите им, ако като по чудо те се върнат у дома, или са предали дрехите и играчките им на благотворителни организации? Абра беше чувала какво са сторили родителите на Лени О’Мира, след като той падна от едно дърво и загина. Лени, който стигна до пети клас, после… престана да е жив. От друга страна, майка му и баща му знаеха, че е мъртъв, и можеха да носят цветя на гроба му — според Абра те навярно се чувстваха различно от родителите на безследно изчезналите деца. Може и да не беше права, но иначе… Иначе оставаха само надеждата и догадките, нали? Например на закуска се питаш дали твоето дете

(Синтия Мъртън Ейнджъл)

също закусва някъде или пуска хвърчило, или бере портокали с други емигранти, или… Сърцето ти подсказва, че то е мъртво (достатъчно е да гледаш „Криминална хроника“ по шести канал, за да предположиш най-лошото), но все пак не си сигурен.

Аба не можеше да разсее съмненията на родителите на Синтия Абелард, на Мъртън Аскю или на Ейнджъл Барбера, защото не знаеше какво се е случило с децата им. Съдбата на Брадли обаче й беше известна.

Почти го беше забравила, докато глупавият вестник и глупавите снимки не извадиха на повърхността ужасяващите подробности, които тя не подозираше, че помни. Картините и образите сякаш изникнаха от подсъзнанието й… Върнаха се и спомените за всичко, което можеше да прави. Не го беше споделяла с родителите си, за да не ги тревожи, както вероятно щяха да се разтревожат и ако знаеха, че веднъж след училище се е натискала с Боби Фланаган — съвсем невинно, разбира се, без да си пускат език или подобни гадости. Щеше да им призлее. Тя предполагаше (и беше донякъде права, въпреки че не беше прочела мислите им чрез телепатия), че за тях тя щеше да остане осемгодишно момиченце поне докато не й пораснеха цици, каквито май още нямаше… или поне засега бяха почти незабележими.

До този момент не бяха провели с нея РАЗГОВОРА. Джули Вандоувър я осведоми, че обикновено майките „инструктират“ дъщерите си, но единствената инструкция, която Абра получи, беше да изнася боклука в четвъртък сутрин преди пристигането на училищния автобус.

— Не искаме от теб невъзможното — каза Луси — и се опитваме да не те претоварваме. Тъкмо сега обаче е много важно взаимно да си помагаме — всеки с каквото може.

Само момо още през пролетта направи първата крачка към РАЗГОВОРА. Един ден дръпна настрана Абра и я попита:

— Знаеш ли какво искат момчетата от вас, момичетата, когато сте горе-долу на сегашната ти възраст?

— Ами… сигурно секс — предположи Абра, въпреки че онзи смотльо Пенс Ефършам искаше от нея само бисквитка или четвърт долар за автомата за напитки, или да се изфука колко пъти е гледал „Отмъстителите“.

Момо кимна:

— Така са устроени от майката природа, обаче ти не им се давай. Точка по въпроса. Разрешавам ти да размислиш, когато станеш на деветнайсет.

„Инструктажът“ я накара да се почувства неловко, но поне всичко беше точно и ясно. За разлика от онова нещо в главата й. То беше нейното родилно петно — невидимо, но съществуващо. Дейвид и Луси вече не споменаваха детинските й налудничави постъпки. Може би си въобразяваха, че онова, което ги беше предизвикало, е на изчезване. Да, тя беше разбрала, че момо е болна, обаче това не можеше да се сравнява със свиренето на несъществуващо пиано, с пускането на крановете в банята или със случилото се на рождения й ден (то почти се беше заличило от паметта й), когато беше закачила лъжици на тавана на кухнята. Беше се научила да го контролира. Не напълно, но почти.

А и то се беше променило. Сега тя много рядко „виждаше“ събития, преди да се случат. Нито преместваше предмети по телепатичен начин. На шест-седем години можеше да издигне до тавана цяла купчина учебници, ако се съсредоточеше върху тях. Фасулска работа, както казваше момо. А сега дори да се съсредоточеше толкова силно, че мозъкът да изскочи през ушите й, преместваше на сантиметри само една книга. И то ако беше във форма. Понякога не можеше да прелисти дори страниците.

От друга страна, сега можеше да прави други неща и в повечето случаи да се справя по-добре, отколкото в детството си. Например да наднича в умовете на хората. Не се получаваше с всички — някои бяха капсулирани, сигналите на други бяха с прекъсвания, — но съзнанията на мнозина бяха като прозорци без завеси. Можеше да наднича в тях винаги, когато пожелаеше. Само че тя предпочиташе да не поглежда, защото видяното понякога беше тъжно и много често — изненадващо и отблъскващо. Досега най-потресаващата й „находка“ беше, че госпожа Моран, любимата й учителка от шести клас, има НЕЗАКОННА ВРЪЗКА С МЪЖ. Видяното остави у нея неописуема горчивина.

Напоследък изключваше „третото си око“. Отначало й беше трудно, като например да кара скейтборд заднишком или да пише с лявата ръка, но в крайна сметка се беше научила. „С труд всяка цел се постига“, както гласеше баналната поговорка. Абра не беше постигнала целта си (засега), обаче беше на път. Понякога се изкушаваше да надникне, но предпазливо и готова да избяга, ако види нещо странно или противно. Никога не поглеждаше в умовете на родителите си и на момо. Щеше да е нечестно. Може да беше нечестно да наднича и в главите на другите хора, но нали прабаба й беше казала, че не може да се промени заложеното у човека от майката природа? А любопитството беше присъщо на всички хора без изключение.

Сегиз-тогиз можеше да накара някого да направи нещо конкретно. Не всички се подчиняваха на силата й (дори по-малко от петдесет процента), но мнозина бяха податливи на внушения. (Може би същите, които си въобразяваха, че рекламираните по телевизията „магически“ кремове и лосиони ще заличат бръчките им или ще им помогнат завинаги да се избавят от косопада.) Абра знаеше, че може да усъвършенства тази си способност с тренировки, както хората тренират мускулите си във фитнеса, обаче не го направи. Изпитваше страх от нея.

Притежаваше и други способности (някои не можеше да назове), но на онази, за която мислеше сега, беше дала име. Наричаше я „поглед в бъдещето“. Също като другите елементи на свръхестествения й талант и тази способност идваше и си отиваше, но ако тя много искаше да научи нещо и имаше обект, върху който да се съсредоточи, „силата“ й действаше.

Мога да го направя сега!

— Млъкни, Аба-Ду — прошепна. — Млъкни, Аба-Ду-Ду!

Отвори учебника по алгебра на страницата, отбелязана с лист хартия, на който беше написала по двайсет пъти имената Бойд, Стив, Кам и Пит от „Раунд Хиър“, любимата й момчешка група. Бяха адски секси, особено Кам. Най-добрата й приятелка Ема Дийн също беше луда по него: тези сини очи, тази небрежно разпиляна руса коса…

Предполагам, че мога да помогна. Родителите му ще тъгуват, но поне ще знаят, че вече не е между живите.

Млъкни, Аба-Ду! Млъкни, Аба-Ду, патка безмозъчна!

Ако 5x — 4 = 26, на колко е равен x?

— На шейсет милиарда! — промърмори тя. — На кого му пука?

Загледа се в имената на готините момчета от „Раунд Хиър“, написани със старомодните курсивни букви, така любими на двете им с Ема (Така написаното изглежда по-романтично — твърдеше приятелката й), и внезапно те й се сториха безкрайно глупави, детински и дори страшни. Нарязали бяха на парчета бейзболното момче, облизали бяха кръвта му от дланите си и накрая бяха сторили с него нещо още по-страшно. В свят, който допускаше подобно зверство, влюбването в момче от попгрупа изглеждаше нелепо, дори престъпно.

Абра затвори учебника, слезе по стълбището (ритмичното чаткане по клавиатурата, идващо от кабинета на баща й, продължаваше) и отиде в гаража. Извади от боклука вестничето, върна се в стаята си, сложи го на бюрото си и го приглади с длан.

Толкова много лица, но сега я вълнуваше само едно.

7.

Сърцето й биеше до пръсване: бам-бам-бам! И преди се боеше, когато се опитваше да погледне в бъдещето или да чете нечии мисли, но за пръв път изпитваше толкова силен страх. Не, не беше страх, а ужас.

Какво ще направиш, ако подозренията ти се потвърдят?

После щеше да му мисли, защото имаше вероятност да удари на камък. Дълбоко в душата си се надяваше да не успее, колкото и малодушно да беше това желание.

Сложи на снимката на Брадли Тревър палеца и показалеца на лявата си ръка, защото тази ръка „виждаше“ по-добре. Искаше й се да сложи дланта си (ако беше предмет, щеше да го вземе), обаче фотографията беше прекалено малка. След като притиснеше пръстите си до нея, щеше да я скрие напълно. Само че продължи да я вижда. Съвсем ясно.

Сини очи като на Кам Нолс от „Раунд Хиър“. Абра знаеше, че са тъмносини като на Кам, въпреки че на снимката не си личеше.

Служи си с дясната ръка като мен. Но и с лявата, пак като мен. Лявата му ръка е знаела с каква сила и парабола ще е следващото хвър…

Абра тихичко ахна. Бейзболното момче е притежавало необикновени умения. Също като нея.

Точно така. Затова са го отвлекли.

Затвори очи и видя лицето му. Брадли Тревър. Приятелите му казвали Брад. Бейзболното момче. Понякога слагало шапката си с козирката назад или наопаки — за късмет. Баща му бил селски стопанин. Майка му приготвяла пайове и ги продавала на ресторант в града и в магазинчето към фермата. След като по-големият му брат заминал да учи в колеж, Брад взел всичките му дискове на Ей Си/Ди Си. С верния му приятел Ал най-много харесвали парчето „Големи топки“. Сядали на леглото на Брад, пеели го заедно и се заливали от смях.

Минал за по-пряко през царевичната нива, а на шосето го чакал някакъв мъж. Брад го мислел за „един от добрите“, защото този човек…

— Бари — прошепна Абра. Под спуснатите клепачи очите й бързо се движеха като на човек, който вижда в съня си много ясни картини. — Казва се Бари Китаеца. Излъгал те е, Брад, нали?

И не само Бари. Ако похитителят е бил сам, Брад е щял да прочете мислите му. Навярно хората с фенерчетата са „облъчвали“ момчето с една и съща мисъл: да се качи в пикапа или в кемпера, или в каквото там е било превозното средство на Китаеца, защото Бари е от добрите. Приятел.

Отвлекли са го…

Абра навлезе по-дълбоко. Не я интересуваше какво вижда Брад, защото той беше завързан, лежеше по корем на пода на превозното средство на Бари Китаеца и пред очите му беше само сивият мокет. Вече се беше настроила на неговата вълна и полезрението й беше по-широко. Виждаше…

Ръкавицата му. Бейзболна ръкавица „Уилсън“. И Бари Китаеца…

Картината изчезна. Може би щеше да се завърне, може би — не.

Беше нощ. Миришеше на оборски тор. Наблизо имаше фабрика. Някаква

(изоставена е)

фабрика. Към нея се движеше цял керван от превозни средства — някои малки, повечето големи, две — грамадни. Фаровете бяха изключени, за да не привличат вниманието, но на небето грееше почти пълна луна и светлината й беше достатъчна за шофьорите. Движеха се по изровен черен път, отминаха водна кула и барака с продънен покрив, преминаха през портал с отворени ръждясали врати, после край някаква табела. Стана твърде бързо и Абра не можа да прочете надписа на табелата. Стигнаха до фабриката. Изоставена фабрика с рухнали комини и със счупени прозорци. Край пътя имаше още една табела и този път благодарение на лунната светлина Абра прочете надписа: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ЗАПОВЕД НА ШЕРИФА НА ОКРЪГ КАНТОН.“ Щяха да заобиколят фабриката, да спрат и да започнат да режат бейзболното момче — щяха да го кълцат, докато не издъхнеше. Абра не искаше да види този ужас, затова превъртя обратно събитията. Не беше лесно, както не е лесно да отвориш буркан със силно затегната капачка, но тя се справи. Щом се върна където искаше, отново освободи мисълта си.

Бари Китаеца хареса ръкавицата, защото му напомни за детството му. Затова вдъхна миризмата на смазката, с която Брад я предпазваше от втвърдяване, после няколко пъти пъхна юмрук в нея и…

Събитията стремглаво препуснаха напред и Абра отново забрави бейзболната ръкавица на Брад.

Водна кула. Барака с продънен покрив. Портал с ръждясали врати. И първата табела. Какво пише на нея?

Да му се не види! Пак беше прекалено бързо, въпреки че луната осветяваше надписа. Абра отново „пренави филма“ (на челото й вече бяха избили капчици пот) и пак освободи видението. Водна кула. Барака с продънен покрив… Бъди готова, наближава. Ръждясали врати. Ето я табелата! Този път тя прочете надписа, макар да не беше сигурна, че го разбира.

Грабна листа от тетрадка, на който с красиви букви беше написала имената на онези глупави момчета, обърна го и бързо, за да не забрави важна подробност, записа всичко, което беше видяла: „ОРГАНИК ИНДЪСТРИС, ЗАВОД №4 ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА ЕТАНОЛ, ФРИЙМАН, АЙОВА“ и „ЗАТВОРЕН ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ.“

Така. Вече знаеше къде са го убили и къде (беше сигурна) са го погребали заедно с бейзболната му ръкавица. Какво следва? Ако позвъни на „Изчезнали и експлоатирани деца“ и от другата страна на линията чуят детски глас, ще си помислят, че някое хлапе си прави лоша шега. Или пък ще съобщят номера й на полицията и ченгетата ще я арестуват, задето се подиграва с чуждото нещастие. Хрумна й да се обади на майка си, но веднага се отказа — Луси си имаше достатъчно грижи и тревоги с момо, която скоро щеше да умре.

Стана, отиде до прозореца и се загледа в познатата улица, в бакалията „Джой“ (която горнокласниците наричаха „Джойнт“, защото пушеха трева отзад, при контейнерите за смет) и в зъберите на Уайт Маунтинс, пронизващи небето — наситено синьо, каквото е само в края на лятото. Започна да потърква устните си — нервен тик, от който родителите й се мъчеха да я отучат, но сега ги нямаше, затова… майната им. Майната на всичко.

Татко работи в кабинета на долния етаж.

Не искаше да сподели и с него. Не за да не му пречи да довърши книгата, а защото дори да й повярва, той ще откаже да се забърка в тази история. Знаеше го и без да му чете мислите.

Тогава на кого да каже?

Преди да измисли логичен отговор, светът отвън се завъртя, сякаш се намираше върху грамадна грамофонна плоча. Абра тихо извика и се вкопчи в перваза на прозореца, без да забелязва, че стиска и мачка завесите. Случвало й се беше и преди — внезапно и без предупредителни признаци — и всеки път тя се сковаваше от ужас, защото усещането приличаше на епилептичен припадък. Излизаше от тялото си и вече не поглеждаше в бъдещето, а се пренасяше там. Ами ако не успееше да се върне?

Плочата забави ход, после спря. Абра вече не беше в стаята си, а в супермаркет. Разбра къде е, защото пред нея беше щандът за месо. Над него (този надпис тя прочете лесно, защото магазинът беше добре осветен от флуоресцентните лампи) висеше табела с примамлив рекламен текст: „В «САМ» ВСЯКО ПАРЧЕ МЕСО Е С ГАРАНЦИЯ СТО НА СТО.“ За една-две секунди щандът се приближи към нея, защото онзи, в когото се беше вселила, обикаляше магазина и пазаруваше. Кой ли беше? Бари Китаеца? Не, обаче той беше наблизо — той я беше пренесъл тук, после я беше притеглил някой с много по-голяма сила от неговата. Абра виждаше и количката, натоварена с продукти. След малко движението се преустанови, обзе я налудничавото чувство,

(тършуване шпиониране)

че някой е проникнал В НЕЯ, и Абра внезапно осъзна, че не е сама върху диска. Тя гледаше щанд за месо в дъното на супермаркета, а другият човек стоеше до прозореца на стаята й и се взираше в планината, издигаща се в далечината.

Паниката й беше като експлозия — сякаш някой плисна бензин в буен огън. Тя не гъкна (беше стиснала толкова силно устните си, че приличаха на шев, разсичащ долната половина на лицето й), но мислено нададе нечовешки писък, на какъвто не вярваше, че е способна:

(НЕ! МАХАЙ СЕ! ИЗЛЕЗ ОТ ГЛАВАТА МИ!)

8.

Дейвид чу бученето, видя как се залюля полилеят в кабинета и първата му мисъл беше,

(Абра)

че дъщеря му отново проявява паранормалните си способности, макар от години да не беше правила фокусите с телекинезата, а и преди не се беше случвал толкова силен пристъп. След малко зловещите звуци стихнаха и люлеенето престана — едва тогава му хрумна друга, при това много по-логична мисъл — че е преживял първото си земетресение в Ню Хампшир. Знаеше, че и тук от време на време земята се тресе, обаче… беше страшничко.

Бързо стана (но първо натисна SAVE) и изтича в коридора. Приближи се до стълбището и се провикна:

— Абра? Усети ли го?

Тя излезе от стаята си; беше пребледняла и изглеждаше поизплашена.

— Да… — измънка. — Мисля, че аз…

— Беше земетресение. — Дейвид широко се усмихна. — Първото ти земетресение. Беше страхотно, нали?

— Да — неохотно потвърди тя. — Страхотно.

Дейвид погледна през прозореца и видя, че хората са наизлезли от къщите си. Сред тях беше и добрият му приятел Мат Ренфру.

— Отивам да поговоря с Мат, миличка. Ще дойдеш ли с мен?

— Май ще си довърша домашното по математика…

Той тръгна към вратата, но се обърна:

— Нали не те е страх? Не бой се. Вече свърши.

Де да беше — помисли си Абра.

9.

Роуз Капелата пазаруваше за двама, понеже Дядо Кино пак не се чувстваше добре. Видя в магазина неколцина Верни и им кимна. Спря за малко до полиците с консервите, за да размени две-три думи с Бари Китаеца, който държеше списъка, съставен от жена му. Той сподели, че се тревожи за Дядо Кино.

— Ще се оправи — заяви Роуз. — Знаеш го нашия дядо.

Бари се ухили:

— Як е като дъб.

— Точно така! — Тя кимна и се отдалечи, бутайки количката. Внезапно се почувства особено.

Беше най-обикновен делничен следобед в супермаркета, ето защо отначало тя прие случващото се като нещо прозаично, например, че и е паднала кръвната захар. И друг път го беше преживявала, затова винаги носеше шоколадче в чантата си. После осъзна, че някой е проникнал в главата й. Някой се озърташе там.

Ако беше нерешителна, Роуз нямаше да се издигне до върха в йерархията на „Верни на възела“. Както се беше запътила към щанда с месото, спря и мигновено превключи на вълната, излъчвана от любопитна и може би опасна персона. Не беше от съмишлениците й (тя мигновено щеше да разпознае някой от Верните), но не беше и обикновен човек.

Да, тази личност не можеше да се нарече обикновена.

Магазинът изчезна и тя вече гледаше някаква планинска верига. Не бяха Скалистите планини (тях щеше да познае), а по-малка верига. Катскил? Адирондак? Или едната, или другата. А натрапникът в главата й… тя си мислеше, че става въпрос за дете. Почти беше сигурна, че е момиче, и то същото, с което се беше сблъскала и преди.

Трябва да разбера как изглежда малката, за да я намеря, когато ми потрябва. Ще я накарам да застане пред огле…

Последва мисъл, гръмка като изстрел с пушка в затворено помещение,

(НЕ! МАХАЙ СЕ! ИЗЛЕЗ ОТ ГЛАВАТА МИ!)

заличи всичко друго в ума й, тя залитна и се блъсна в полиците. Безброй кутии с консерви паднаха на пода и се затъркаляха във всички посоки. Роуз се изплаши, че ще ги последва, припадайки като наивна девойка от любовно романче, но след една-две секунди се окопити. Малката беше прекъснала връзката помежду им, и то по забележителен начин.

Носът й кървеше ли? Избърса го с пръсти и ги погледна. Нямаше кръв. Чудесно.

Един от общите работници в магазина притича до нея:

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, благодаря. За миг ми се зави свят. Сигурно защото вчера ми вадиха зъб. Вече ми размина. Боже, какви поразии направих! Извинете. Хубаво, че съборих консерви, а не бутилки.

— Няма нищо, не се безпокойте. Искате ли да поседнете на скамейката пред магазина?

— Не е необходимо — отвърна тя. Наистина не беше, обаче й се беше отщяло да пазарува. Избута количката в следващия проход между полиците и я заряза.

10.

Беше дошла от планинската база западно от Сайдуиндър със своя стар, но верен пикап „Тойота Такома“. Щом седна зад волана, извади от чантата си телефона и натисна бутона за бързо набиране. От другата страна вдигнаха след първото позвъняване.

— Как е моята красавица? — попита Гарвана.

— Възникна проблем.

Разбира се, освен проблем беше и чудесна възможност. Хлапе, притежаващо достатъчно енергия не само да открие Роуз, ами за малко да я повали на земята, не беше само подходящ донор на еманация, ами находката на века. Тя се почувства като капитан Ахав, когато е видял за пръв път своя вечен враг — белия кит Моби Дик.

— Сподели. — Тонът на Гарвана вече не беше закачлив, а делови.

— Помниш ли момчето от Айова? Преди малко повече от две години.

— Разбира се.

— Тогава ти казах, че някой ни наблюдава.

— Да. Някой от Източното крайбрежие. Ти смяташе, че е момиче.

— Момиче е. Току-що отново ме намери. Бях в магазина на Сам и то се вмъкна в главата ми.

— Така ли? Защо е чакало толкова време?

— Не знам и не ме интересува. Важното е да хванем малката, Гарван. На всяка цена!

— Знае ли коя си? И къде се намираме?

Роуз си беше задала същите въпроси, докато вървеше към пикапа. Натрапницата не я беше видяла, поне в това беше сигурна. Намираше се в главата й и гледаше през очите й. Какво беше видяла? Пътека между полиците в супермаркет. В Америка навярно имаше милион такива.

— Не мисля, но друго ме тревожи.

— Какво?

— Помниш ли как ти казах, че малката притежава много, много силна енергия? Оказва се, че съм я подценила. Опитах се да я насоча срещу нея, обаче тя ме изтласка от главата си, като че ли бях пухче от глухарче. За пръв път ми се случва. Мислех, че е невъзможно.

— Как мислиш — има ли потенциал да е една от нас, или става само за храна?

— Не знам — излъга Роуз. Необходима им беше еманация, съхранена в контейнерите, а не нови попълнения. Пък и тя не искаше сред верните някой с повече енергия от нейната.

— А знаеш ли как да я намерим? Имаш ли предположения?

Капелата си спомни какво беше видяла през очите на малката, преди най-безцеремонно да бъде изритана обратно в супермаркета на Сам в Сайдуиндър. Не беше кой знае какво, но беше зърнала някаква бакалия…

— Хлапетата я наричат „Джойнт“.

— Моля?

— Няма значение. Ще си помисля още малко. Едно знам със сигурност: трябва да я хванем, Гарван! На всяка цена!

Той не продума известно време, после предпазливо подхвърли:

— Ако предположенията ти са верни, с нейната еманация ще напълним поне дузина контейнери. Стига да не размислиш и да не решиш да я направиш една от нас.

Роуз, която мислеше за друго, се засмя:

— Ако предположенията ми са верни, контейнерите няма да ни стигнат. Да беше малката връх, щеше да е Еверест. — Гарвана не продума и без да надникне в главата му, тя разбра, че е изумен. — Може пък да се окаже, че не ни върши работа.

— Не те разбирам.

Естествено, че не разбираше. Не го биваше да мисли в перспектива.

— Може да не се наложи да я подложим на Прехода, или да я убием. Крави.

— Какви крави пък сега?

— Като заколиш крава, си осигуряваш месо за един месец. Обаче ако я оставиш жива и се грижиш за нея, ще дава мляко поне шест години, ако не и осем.

Гарвана дълго не продума, а когато отново заговори, тонът му беше още по-предпазлив:

— Изненадан съм. Убиваме донорите, след като вземем от тях каквото ни е необходимо, а пък ако са достатъчно силни да издържат Прехода, ги причисляваме към нашия Възел. Както сторихме с Анди през осемдесетте. Дядо Кино може да възрази — нали твърди, че помни как Хенри Осми е убивал съпругите си, но аз не знам случай, при който Верните да са се опитали да запазят донор. Може да е опасно, щом малката е силна колкото казваш.

Откри Америка, татенце — помисли си Роуз. — Ако беше усетил същото като мен, щеше да кажеш, че идеята ми е налудничава. Може и да съм откачила. Обаче…

Обаче й беше писнало да губи толкова време (и времето на Възела) в търсене на храна. Писнало й беше да водят чергарско съществуване, след като можеха да живеят като господари на света. Каквито и бяха.

— Поговори с Дядо Кино, ако се чувства по-добре. Също и с Дебелата Мери, която е почти на неговата възраст. Също и със Змията Анди. Отскоро е с нас, обаче умът й сече като бръснач. Посъветвай се с всеки, който би могъл да даде ценна идея.

— Уф, Роузи… не знам дали…

— И аз не знам. Поне засега. Още не съм дошла на себе си. Молбата ми към теб е за малко проучвателна работа. Бива те за това.

— Ами… добре.

— Да не забравя — попитай Ореха какви лекарства могат за дълго да превърнат човешко дете в кротко агънце.

— Като те слушам, си мисля, че това момиче не е човек.

— Грешиш, драги. Малката е човешко същество, също и нашата дойна крава — успокои го Роуз. И отново излъга. Момичето беше грамаден бял кит, нищо повече. Прекъсна разговора, без да я е грижа дали Гарвана иска да добави нещо. Тя беше главната сред Верните и смяташе разговора за приключен.

Малката е голям бял кит и аз я искам.

Но… Ахав не е бил обсебен от мисълта да улови Моби Дик само заради тоновете китова мас и почти безкраен запас от гориво, а Роуз не мечтаеше да се добере до малката само защото ако я тъпчеха с подходящите медикаменти и й оказваха психически натиск, щеше да е почти безкраен източник на енергия. Не, беше лично. Да я подложи на Прехода? Да я приобщи към „Верни на възела?“ Никога! Момичето я беше изхвърлило от главата си, сякаш тя беше досаден като конска муха религиозен проповедник, обикалящ от врата на врата и раздаващ брошури, които предвещават края на света. Досега никой не беше дръзвал да се държи с нея толкова нагло и безцеремонно. Каквато и сила да притежаваше малката, Роуз трябваше да й натрие носа. Да й даде да се разбере.

Така и ще направя!

Тя включи двигателя на пикапа, излезе от паркинга на супермаркета и потегли към къмпинга „Блубел“, собственост на Верните и намиращ се сред приказно красива планинска местност. И как не? Навремето на същото място се беше издигал един от най-хубавите курортни хотели в целия свят.

Разбира се, „Панорама“ отдавна беше изгорял до основи.

11.

Мат и Каси Ренфру бяха купонджиите на квартала и вдъхновени от земетресението, решиха да организират „земетръсно барбекю“. Поканиха съседи и почти всички приеха поканата. Мат купи от „Джой“ цяла каса безалкохолни напитки, няколко бутилки евтино вино и бъчонка с бира. Падна голяма веселба и Дейвид Стоун се забавляваше от сърце. Често поглеждаше Абра и си мислеше, че и на нея й е приятно. Дъщеря му си говореше с приятелките си Джули и Ема, а той я убеди да хапне хамбургер и малко салата. Луси твърдеше, че е наложително да наблюдават как се храни дъщеря им, защото Абра вече е на възраст, когато момичетата започват да държат на външността си и се ужасяват от наднорменото тегло и когато анорексията или булимията започват да показват измършавелите си лица.

Дейвид обаче не забеляза нещо, което щеше да направи впечатление на съпругата му, ако беше тук — че макар приятелките й да се смееха почти непрестанно, Абра не се усмихна нито веднъж. А след като хапна малко (съвсем мъничко) сладолед, тя попита баща си може ли да се върне у дома и да си довърши домашното по математика.

— Добре, обаче първо благодари на любезните ни домакини.

Абра щеше да го стори и без той да я подсети, но не започна да се обяснява, а само кимна.

— Ние ти благодарим, че дойде, Аби — каза госпожа Ренфру, чиито очи блестяха неестествено, след като беше изпила три чаши бяло вино. — Страхотен купон се получи, нали? Де да можеше по-често да има земетресения! Въпреки че Вики Фентън — знаеш ги семейство Фентън от Понд Стрийт, нали? — та Вики каза, че нищичко не са усетили. Къщата им е само на една пряка от тук, а не са почувствали земетресението. Не е ли странно?

— Да — съгласи се Абра и си помисли, че ако става въпрос за странности, госпожа Ренфру не знае и половината.

12.

Довърши си домашното и когато майка й се обади, двамата с Дейвид вече гледаха телевизия в дневната. Абра поговори с нея, после подаде слушалката на баща си. Луси каза нещо и малката разбра какво е още преди баща й да я погледне и да отговори:

— Да, добре е, но е преуморена от домашните. Не знам защо толкова ги натоварват в училище. Спомена ли ти, че тук имаше леко земетресение?

— Отивам си в стаята, татко — промърмори Абра и Дейвид разсеяно й помаха.

Тя седна зад бюрото, включи компютъра, после го изключи. Не й се играеше на „Плодова нинджа“, нито пък й се чатеше с някого. Наложително беше да измисли какво да предприеме, защото не можеше да остави нещата така.

Прибра си учебниците в раничката, а когато вдигна поглед, жената от супермаркета я гледаше през прозореца. Беше невъзможно, защото стаята беше на втория етаж, но така или иначе непознатата беше там: красавица с гладка, млечнобяла кожа, с високи скули и с тъмни, раздалечени и леко дръпнати очи. Абра си помисли, че никога не е виждала толкова прелестна жена. Внезапно я осени прозрение, в което нито за миг не се усъмни — непознатата беше луда. Разкошната й черна коса обрамчваше съвършеното й, малко арогантно лице и се разпиляваше по раменете й. На тила й (един господ знаеше как се задържаше там) кокетно беше накривен опърпан кадифен цилиндър.

Не е нито там, нито в главата ми. Не знам по какъв начин я виждам, но наистина е така, а тя май не подози…

Лудата в притъмняващия прозорец се ухили и когато устните й се разтегнаха, Абра видя, че на горната й челюст има само един зъб — чудовищна пожълтяла бивна. Разбра, че тази бивна е последното, което е зърнал горкият Брадли Тревър, и закрещя, закрещя колкото й глас държи… но крещеше само вътрешният й глас, защото гърлото й беше пресъхнало и гласните струни сякаш бяха парализирани.

Тя стисна клепачи. След малко отвори очи — ухилената белолика жена си беше отишла.

Няма я вече. Само че може да се върне. Знае за мен и може да се върне.

В този миг осъзна нещо, за което трябваше да се досети още щом видя изоставената фабрика. Само на един човек можеше да разчита, само той можеше да й се притече на помощ. Отново затвори очи, ала не да се скрие от ужасното видение на прозореца, а за да повика помощ.

(ТОНИ, ТЪРСЯ БАЩА ТИ! МОЛЯ ТЕ, ТОНИ, ПОМОГНИ МИ!)

Остана със стиснати клепачи, макар да чувстваше как по страните й се стичат горещи сълзи, и прошепна:

— Помогни ми, Тони. Страх ме е.