Андерш де ла Моте
Играта (9)

9. I lost the Game

— Добре, Ребека, вече обсъдихме подробностите няколко пъти, но можеш ли да ми разкажеш малко повече за това как се чувстваш?

Трябваше да се въздържи да не вдигне поглед нагоре от раздразнение.

„… как се чувстваше?!“

Стандартни психологически дрънканици, каквито беше чувала толкова пъти преди и които никога не бяха довели до нещо позитивно.

Наистина ли искаше да чуе истината?

Че се чувства ужасно?

И дори да беше абсолютно откровена и да разкажеше цялата си история, ако изложеше от горе до долу чувствата, мислите и размишленията си — щеше ли това да помогне? Да върне миналото и да оправи всичко? Едва ли, така че оставаше да се придържа към изпитаното притворство.

— Благодаря, съвсем добре, всъщност — насили се да каже, извивайки устните си в нещо, което трябваше да представлява сговорчива усмивка.

Погледна часовника, вече бяха минали двайсетина минути от дебрифинга, но тя нямаше да се отърве с по-малко от половин час.

Ребека сама беше настояла да се срещне с Андерберг още в осем часа. Искаше да приключи с този разговор и да отиде до Трапгренд, преди малкият сънливец да е отворил сините си…

Андерберг изхъмка и запрелиства листата пред себе си.

— Имаше ли възможност да поговориш с някого другиго за случилото се? Приятели, семейство, колеги може би?

Той я погледна над тънките си очила за четене.

— Не — отряза тя прекалено накратко, незабавно осъзна грешката си и се опита да я поправи. — Не, още не съм говорила с никого, все пак се случи едва снощи и исках първо да поговоря с теб.

Лека усмивка в добавка към лъжата трябва да свърши работа, нали?

„Добре се измъкна!“, помисли си Андерберг.

Умно момиче е, но не достатъчно, че да го изпързаля, поне не и в деня след едно толкова разтърсващо преживяване като това, което бе имала. Катастрофа с колата, колегата в интензивното, това не бяха неща, от които човек да се отърси със свиване на рамената.

За едва две седмици това беше вторият път, когато се срещаха, и тревогата му за Ребека Нормѐн от предния път не беше намаляла. Доколкото бе разбрал, тя отново бе действала безупречно, но този път далеч не изглеждаше толкова овладяна.

За разлика от предишния им разговор, сега тя звучеше като робот, сякаш беше на автопилот. Това не беше добър знак. Ако този път не я накараше да се открие и да даде малко воля на чувствата си, случаят щеше да придобие нова светлина и щеше да му бъде значително по-лесно да напише доклада си. Беше виждал и по-корави полицаи да се пречупват след тежки случки, за преодоляването на които не е било поработено, и той нямаше желание да добави името на Ребека в тъжния списък.

— Но имаш някого, с когото да поговориш, ако имаш нужда? Понякога може да минат няколко дни след такава случка и изведнъж на повърхността да избият куп неща. Разбира се, имаш дежурния ми номер, но е важно да можеш да поговориш и с други хора, преди всичко семейство и приятели — продължи той.

Тя кимна мълчаливо.

— Значи нямаш проблеми в това отношение?

Той отново я погледна над рамките на очилата си.

Тя пое дълбока глътка въздух и се насили да звучи овладяно.

— Не, нямам.

Андерберг кимна и отново прегледа листовете.

— Посочила си Хенрик Петершон като най-близък. Това партньорът ти ли е?

Тя за малко да скочи от стола! Андерберг не беше глупак, това беше ясно.

Малко безопасни заобикалки и после удар право в слабото й място. Обичайната й защита очевидно куцаше, така че трябваше да подбира думите си…

Още една дълбока въздишка. Успокой се, Нормѐн!

— Хенрик е брат ми. Нормѐн е моминското име на майка ми, приех го след като… — тя неволно прехапа устни. — … тя си отиде — завърши Ребека с нещо, което се надяваше да прилича на тъжна усмивка.

Психологът кимна.

— Значи с брат ти сте близки?

— Вече не — думите й се изплъзнаха.

По дяволите, липсата на сън и главоболието си казваха своето, пък и Андерберг не беше кой да е. Днес й беше необичайно трудно да държи гарда си вдигнат, най-вече защото в мислите си вече звънеше на вратата на Хенке. Трябваше да се прегрупира и да пробва нова тактика.

— Искаш ли да разкажеш малко повече за това?

Андерберг явно беше надушил следа. Трябваше да стъпва внимателно.

Тя сви рамене, за да си осигури няколко допълнителни секунди за размисъл. Какво, по дяволите, да му каже?

Не, скъпи психодокторе, нямам никакво желание да ти разказвам за малкия си брат, престъпника на дребно, който за нищо не става, плюе на всичко и съсипва всяко нещо, до което се докопа, и на когото цял живот ще бъда длъжна.

— Беше ни много трудно у дома — каза тя вместо това, като се надяваше, че малко по-дълбоки, но засега безопасни признания ще го накарат да изгуби следата.

Андерберг кимна окуражително, видимо по-заинтригуван.

— Ами, в началото беше главно татко. Но може да се каже, че с времето той повлече и мама със себе си. Най-вече след като тя се разболя.

Тя пое дъх дълбоко, преди да продължи.

— Татко беше доста специален. Бил е много по-възрастен от нея, когато са се оженили. Апартаментът беше негов и той вече имаше вкоренени навици. Всичко трябваше да става както той искаше, до най-малкия детайл, татко можеше да побеснее заради всякакви дреболии. Ключове на грешно място или петно на огледалото в банята стигаха, за да избухне. Когато си беше вкъщи, трябваше винаги да внимаваме да не го разгневим или разстроим. Хенке, брат ми, е три години по-малък отколкото мен… от мен — поправи се тя. — Когато ни беше тежко, поне бяхме заедно. Аз го защитавах, утешавах го или го извеждах, докато всичко се успокои. Би могло да се каже, че си бяхме опора един на друг в живота.

Тя се усмихна несъзнателно.

— Мъкнех го със себе си навсякъде, където можех, не ми харесваше да остава сам вкъщи с татко. Никога не се знаеше какво може да стане и ако нещо се случеше, по някаква причина татко винаги си го изкарваше на брат ми, може би защото беше най-малък и най-слаб. Баща ни хич не си поплюваше, особено след няколко грога, и дори мама да правеше каквото може, тя така и не смееше да му се опълчи, да застане на наша страна, когато имаше караница. Тя самата си беше патила от темперамента му… Мен обаче никога не докосваше. По някакъв начин бях защитена, хората от неговото поколение не удряха малки момичета и може би затова се нагърбих да защитавам Хенке — тя сви рамене и долови окуражителните кимания на Андерберг.

Очевидно беше захапал стръвта. Освен това, за своя изненада тя откри, че всъщност няма нищо против да разказва за това.

— Хенке беше много търпелив, винаги ме следваше и не се оплакваше, въпреки че се налагаше да играе предимно момичешки игри. Понякога беше кукла, а аз и другите момичета в градинката го обличахме. Играехме си на мама, татко, детето… Всичко, което ни липсваше вкъщи.

Тя отново се усмихна леко и се загледа замислено в коленете си.

Психологът не я прекъсна, даже изглеждаше много доволен.

Беше иронично, че всичко, което по-рано се бе борила упорито да скрие, сега се превърна в идеална димна завеса. Нова отбранителна линия, след като старата се беше сринала. Не беше говорила за това сигурно от… да, тринайсет години, и всъщност чувството да освободи малко от напрежението беше хубаво.

Бърза сверка с часовника, бяха минали двайсет и пет минути, оставаше само да завърши по подходящ начин и се мяташе на метрото в южна посока. Отново щеше да е в играта.

— Но като възрастни не се виждате толкова често?

Гласът му беше приятелски, изразяващ по-скоро подкрепа, отколкото въпрос.

Тя кимна в потвърждение.

— Да, за съжаление позагубихме контакт, когато се изнесох. Татко си отиде неочаквано година преди това, Хенке беше на шестнайсет и изглеждаше безопасно да го оставя с мама. Освен това тя беше тежко болна и предимно лежеше в леглото. Бях срещнала едно момче и се преместихме да живеем заедно. Първата любов, знаеш.

Тя сви рамене престорено равнодушно.

— На практика аз се бях грижила за цялата домакинска работа сама, а освен това гледах и мама, така че смятах, че е ред на Хенке да поеме малко повече отговорност, след като татко вече го нямаше… С партньора ми им уредихме апартамент до „Марияториет“. По-малък и по-близо до болницата. Получаваха помощ и от социални грижи, така че всичко да е по-лесно. Бях свежо влюбена и бързах да се изнеса, да не отговарям вече за всичко и всички. Съсредоточих се върху Даг и връзката ни и Хенке сигурно се е чувствал малко изолиран. Сякаш съм го изоставила. Беше свикнал да съм до него, двамата срещу света. Пък и двамата с Даг не се разбираха особено добре, така че…

Тя се спря. Това беше минирана територия, по-добре да не се оплита в ненужни лъжи.

— Във всеки случай любовта ни издържа само две години. А след това мама почина от рак. Хенке още живее в апартамента, но така и не подновихме взаимоотношенията си… Може да се каже, че работим по въпроса… — обобщи тя с овладяно изражение.

Повечето от това, което каза, всъщност беше вярно. Технически погледнато дори не беше лъгала, просто спести определени части. Въпросът беше дали Андерберг щеше да се върже на историята.

Той кимна съчувствено, очевидно доволен от признанията, с които бе успял да се сдобие.

— Значи понякога се чувате с Хенрик?

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна облекчена. — Всъщност ще се срещна с него веднага щом приключим тук.

„… и ще му извия врата!“, добави тя наум на себе си.

* * *

Който и проклетник да звънеше на вратата, то беше много упорит. Беше пробвал да захлупи глава с възглавницата, да се престори, че не е вкъщи, така че глупакът да си отиде. Но не. Идиотът отвън беше по-настоятелен и от свидетел на Йехова. Той или тя натискаше звънеца през досадни, почти мъчителни интервали и го правеше вече от десет минути. HP имаше предостатъчно време да установи продължителността.

Първо десет секунди непрекъснато звънене, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!

После десет секунди пауза.

После пак, ззззззззззъъъъъъъъъъъънннннннннн!

Щеше да се побърка. Накрая нямаше друг избор, освен да стане и да отвори.

С почервеняло лице и облечен само с някакво долнище на анцуг, което докопа от един стол на път към вратата, той отвори ядосано на мръсника, за да му даде да се разбере. И в следващия миг, без изцяло да разбере как, лежеше по гръб върху килима в антрето.

* * *

Андерберг беше налапал новата й защитна тактика заедно с куката, влакното и плувката… Нищо не работеше толкова добре при психиатрите, колкото малка доза разбито детство. Психодокторът не беше на себе си заради неочакваната посока, която пое разговорът. Похвали откровеността й, нарече я силен човек и й позволи да се върне на работа още следващата седмица. Няколко дни почивка я устройваха идеално, щеше да има време да изясни това-онова…

Отне й почти десет минути да го изкара от леглото. Беше достатъчно да повдигне леко капака на пощата и да се заслуша, за да разбере, че той си е вкъщи. Макар че спалнята беше в далечния край на апартамента, разстоянието не беше твърде голямо и хъркането не можеше да се сбърка.

Беше прибегнала до стара, изпитана полицейска тактика. Номерът със звънеца: натискаш десет секунди, десет почивка, после натискаш пак.

Никой не издържаше дълго.

Чу го да идва, трополейки през хола, и се отмести, за да не се вижда през шпионката. Както и предполагаше, той смяташе да отвори вратата широко и тъй като тя вече държеше дръжката от външната страна беше лесно да дръпне^[1] достатъчно силно в точния момент, така че той да полети към стълбището. После, докато брат й още се мъчеше да си върне равновесието, беше необходимо само леко бутане в гърдите, за да го просне на пода в хола.

Влезе бързо вътре и оставаше само да затвори вратата зад себе си.

Основополагаща полицейска тактика, упражнение 1А.

* * *

— Какво, по дяволите, те е прихванало, Бека? — изхленчи той, след като се надигна от пода и видя кой е натрапникът.

— Аз трябва да те питам същото — каза тя и посочи към кухнята. — Имаш ли кафе, или си даваш всичките пари за други растения?

Той не отговори, а вместо това отиде в кухнята и почна да рови между мръсните чинии.

— Нескафе става ли? — измърмори и размаха кафяв стъклен буркан.

— Всъщност не, но окей — отвърна тя и отмести купчина стари броеве на „Метро“ от един от кухненските столове.

Апартаментът беше една голяма бъркотия, установи тя. Дрехи и вещи навсякъде. Стари вестници, препълнени пепелници и неизмити чаши се виждаха почти навсякъде посоки. Стените и тавана бяха жълти и мазни от цигарения дим, а претъпканият с чинии леген в умивалника подсказваше, че е минала поне седмица от последното миене. Беше няколко идеи по-зле дори от последните дни на майка им. Мястото приличаше на абсолютна наркоманска бърлога, с изключение може би на плоския телевизор и компютъра, които мерна във всекидневната.

Как можеше да живее в тази кочина?

— Еее… как е при теб, сестра ми? — попита той вдървено и с далеч по-малко сутрешна язвителност, когато няколко минути по-късно сервира разтворимото кафе в две различни чаши.

— Зависи какво имаш предвид — отвърна тя кратко. — Животът като цяло или здравословното ми състояние?

— Оох… знаеш — той кимна към превързаната й глава.

— Значи след катастрофата.

Тя въздъхна.

— Ами, окей съм, благодаря, че попита. Малко главоболие, синини и няколко дни в болнични, но общо взето това е всичко.

— А колегата ти?

Тя присви очи, но не можеше да не забележи смутения тон на въпроса му. Той безспорно звучеше малко разтревожен, почти наистина.

— По-добре всъщност, звъннах там тази сутрин и казаха, че се е възстановил донякъде. Изглежда ще се оправи.

— Чудесно!

И интонацията, и езикът на тялото му говореха, че наистина го има предвид.

Въпросът бе заради кого беше облекчението. Беше напълно сигурна, че не беше заради Крюсе.

— Е, след като приключихме с любезностите, може би ще бъдеш така добър да ми обясниш какво, по дяволите, се случи вчера. Звънях в три различни ареста заради теб и малко или много станах за смях.

Той извърна поглед почти веднага.

— Нищо — измънка.

— Нищо? — повтори тя толкова остро, колкото можа.

— Просто пиянска история, бях изпил няколко бири в „Кварнен“, а после пуших малко на гости на едни приятели. Видях всичко по новините и чух, че си била ти. Когато другите разбраха, че сестра ми е ченге, ме предизвикаха да ти се обадя и да кажа, че аз съм хвърлил камъка и всичко останало… Мислеха си, че няма да ми стиска и ще откажа, което, разбира се, трябваше да направя. Сори! — добави той и погледна към нея с глупава усмивка. — Страшно глупаво и детинско, знам!

Той махна с ръце, показвайки с жест, че вината е негова.

Вместо да отговори, тя го гледа в продължение на няколко секунди. Хенке винаги го е бивало да разтяга истината, да шикалкави, да увърта или директно да лъже. Първо родителите им, когато бяха малки, предимно татко, разбира се. Не, тате, нямам представа къде си си оставил портфейла. После учителите в даскало, а постепенно и целия свят, с едно изключение. Едва след като излезе от затвора след всичко онова, което се случи, той започна да лъже и нея, което може би не беше толкова странно, като се замисли човек. Обикновено лъжеше добре, толкова добре, че често й бяха нужни дни, за да се усети, че се е хванала на още една от измислиците му. Но не и днес.

Днес нещо липсваше.

Като начало, на тази лъжа й липсваха нужните детайли, беше твърде лесно да се обори с малко факти, като например, че СЕПО никога не биха разкрили името й пред медиите, така че той нямаше как да знае, че тя е била в колата, когато е видял катастрофата по телевизията. Освен това тя силно се съмняваше, че групичка тревомани са седнали да гледат вечерните новини…

Парадоксално, но некадърната му история я разгневи още повече. Той като че се опитваше да я баламоса и да я обяви за идиот едновременно. Но тя осъзна, че подробностите са от второстепенно значение.

Липсваха преди всичко обичайната му убедителна усмивка и блясъкът в очите, който почти винаги я караше да се подлъже. Погледът на малкото братче, както го наричаше тя. Но сега Хенке далеч не беше толкова самоуверен, както обикновено, това се забелязваше ясно. По лицето му се виждаше не само сутрешна умора. Имаше сериозен бушон на окото и лепенка на носа, които тя действително беше забелязала, но им обърна внимание едва когато се вгледа по-отблизо в него.

Удари, констатира полицейската й интуиция, но голямата сестра в нея се надяваше, че е паднал по стълбите, блъснал се е във врата или нещо друго не толкова притеснително. Независимо каква беше причината, Хенке изглеждаше отпаднал, нервен, сякаш наистина нещо го тревожеше, което беше меко казано необичайно, когато ставаше дума за него. Ако не го познаваше толкова добре, почти би сметнала, че той е… изплашен?

— Не ме лъжи, Хенрик — каза тя спокойно и опита да улови блуждаещия му поглед.

— Ама какво, аз не лъжа! — той вдига ръце в защита и приложи привичните си жестове. Но този път въобще не беше толкова убедителен, колкото обикновено.

* * *

Той самият усещаше колко фалшиво звучи всичко. Но какво, по дяволите, да направи? Да разкаже истината?

Вече беше нарушил правило номер едно веднъж, а два пъти в едно денонощие със сигурност нямаше да е добра идея.

Пък и освен това, каква беше вероятността тя да му повярва?

Играх една реалити игра, те ме подложиха на изпитание и аз се провалих. Сори, ако си се оказала на пътя ми, my bad!

Not even!

Между другото, ама че лош късмет, да вкара тийм демидж^[2] точно на нея. От всички проклети полицейски коли той да потроши точно тази на сестрата. Какъв беше шансът това да се случи?

Или…

Маамка му, колко беше тъп! Ама че скапан идиот, да не загрее…! Естествено, че лошият късмет нямаше нищо общо!

Той скочи от стола, хвана я за ръката и се опита да я издърпа към вратата.

— Трябва да тръгваш! — каза той настоятелно, докато тя се съпротивляваше.

— Пусни ме, Хенке, какво те прихвана?!

— Моля те — призова я той, когато видя, че тя е твърде силна и той никога не би успял да я изкара навън насила.

— Моля те, Бека, трябва да си тръгнеш. Веднага!

Тя се отърси от хватката му. Какво, по дяволите, му ставаше? Изглежда изведнъж го прихванаха лудите. Колко пушеше той всъщност или беше почнал с по-тежки неща?

— Моля те, Бека, умолявам те. Трябва да тръгваш. Имам малко неприятности, но всичко ще се оправи, обещавам. Но ако не си тръгнеш… онези хора… Просто трябва да си вървиш и то сега!

Той се чу колко изплашено звучи, но не опита да го прикрие по никакъв начин. Наистина беше смъртно уплашен! Бяха се възползвали от нея, за да го изпитат. Бяха го манипулирали, така че да нарани собствената си сестра, единственият човек, когото… да… за когото го бе грижа.

Просто за забавление!

Колкото повече мислеше за случката, толкова по-ясно му ставаше. Вчера всичко му беше твърде мъгливо, но сега, след като бе успял да поспи, той осъзна за какво става дума. Какво беше той всъщност. Една тухла в Играта, нищо повече или по-малко. Шибана пионка!

Той, който си въобразяваше, че е суперзвезда, всъщност беше просто един от многото. Скапана пешка, която с лекота можеха да жертват, за да продължи Играта. И точно това бяха направили. Клипчето, когато се беше раздрънкал пред престореното ченге Булин, сигурно вече беше качено.

Накарахме идиота почти да убие сестра си, а след това да си признае всичко пред чичко полицай! Какви хладнокръвни копелета!

Какво щяха да направят, ако продължаваше да нарушава правилата? Ако продължеше, въпреки предупреждението, да не се придържа към правило номер едно?

— Моля те, Бека, моля те! Трябва да си вървиш, незабавно! — извика той.

* * *

Окей, сега поне беше искрен, това го разбра, ако не друго. Освен това беше дяволски изплашен, въпросът беше защо? С какви хора се беше забъркал в неприятности? Тя отвори уста, за да разбере, но той я изпревари.

* * *

— Длъжница си ми, Бека — каза той, този път по-овладяно и погледът му внезапно се впи в нея. — Знаеш защо — добави след това, докато сърцето му потъваше като камък през границата, която бе прекрачил.

Няколко секунди по-късно чу външната врата да се затваря. За пръв път от много години беше на път да…

* * *

Да се разреве! Така се чувстваше, сякаш й идваше да се разреве. Тя, която не бе плакала от погребението на майка си.

Проклетият Хенке!

Дори когато всичко онова се бе случило, тя не проля и една сълза, но сега усещаше как зад клепачите й гори и тя стисна здраво очи, за да си възвърне самообладанието. Хич не мислеше да се разплаква, това беше сигурно!

Те никога не бяха говорили за случилото се в „Багармосен“ и двамата винаги бяха заобикаляли внимателно темата, но сега съвсем изневиделица и от нищото, той й го хвърли в лицето. Напомни й за дълга, който по никакъв начин не беше забравен и че тринайсет години определено не са достатъчно време, за да оставят всичко зад себе си.

Как може да е била толкова глупава и да си мисли нещо друго?

В действителност той имаше право, вината беше нейна, но той изтърпя последствията. Беше му длъжна и винаги щеше да е така.

Защото беше малка курва и убийца.

* * *

Въпреки че часът беше близо десет, HP се върна обратно в леглото и зарови глава между възглавниците. Беше уморен, капнал, направо изцеден, но въпреки това не можеше да заспи.

Мислите се въртяха в главата му все едно бяха в барабана на грамадната сушилня долу в пералнята.

Бавни, тежки обороти, пак и пак.

Играта, мисиите, класирането, парите, после „Линдхагенсплан“, фалшивите полицаи, сестрата… и барабанът се беше завъртял веднъж, а HP се намираше там, откъдето започна.

Играта.

Бяха го подмамили, накараха го да вярва, че е някой само за да издърпат килима изпод краката му. Булин и горилите вероятно бяха просто наети актьори, които следваха сценарий. Или може би още по-лошо: други играчи, които бяха получили за задача да пречупят тъкмо него! И се бяха справили адски добре… Мамка му, на какъв шибан stitch up се беше хванал!

Но най-болното беше, че макар да осъзнаваше, че му го бяха набили в гъза царски, че беше собствената, малка затворническа курва на Играта, една мисъл продължаваше да го човърка…

Ами ако можеше да оправи всичко? Да каже съжалявам, make amends и да се върне като номер 128?

Get back in the Game.

Дори когато лампите горе в офиса бяха изгаснали и той едва не се бе напикал, една част от него бе отказала да приеме, че това е краят, че се е осрал окончателно. Сигурно затова не беше оставил телефона.

Нали го беше взел?

Принуден бе да отиде и да провери.

Да, сребристият, малък правоъгълник лежеше на масата в хола, където го бе оставил. LED-лампата беше тъмна, както се очакваше. Той беше персона нон грата.

Fredo Fucking Corleone.

Разрови се раздразнено из джобовете си и накрая намери смачкан пакет „Марлборо“.

Седнал до кухненската маса, той изпуши три една след друга, докато барабанът в главата му продължаваше да се върти.

Какво, по дяволите, щеше да прави сега?

Събуди се от шумолене в отвора за пощата.

Колко беше часът?

Часовникът на радиото върху нощната масичка показваше 15:36. Беше дремал почти цял ден.

Барабанът най-накрая се беше забавил достатъчно, че да може да се върне в леглото и да поспи още няколко крайно необходими часа.

Откъм вратата още се чуваше слабо дрънчене.

Или имаше много сметки, или новият каталог на ИКЕА не се побираше съвсем.

Той се обърна и пъхна глава под възглавницата. Дрънченето продължи още няколко секунди, после настъпи тишина.

Обмисляше дали да не стане, но не се сещаше за добро основание да го прави. Главата и ръката още го боляха след вчерашната обработка, нямаше никакви кинти и понеже Играта беше приключила за него, нямаше никаква причина въобще да опитва да изпълзи от леглото.

Ама че фантастичен живот имаше!

Всичко беше доста жалко, всъщност…

И тогава усети миризмата. Слаб мирис, който обаче не можеше да се сбърка. Нещо гореше. Сигурно печката работеше на сухо. Да не беше забравил котлона, след като стопли вода за нескафето? Нямаше да е за пръв път.

Окей, mothafucker, търсеше си причина да станеш, ето ти!

Изтърколи се неохотно от леглото и се почеса по наболата брада и на още няколко стратегически места, преди да се затири към кухнята. Печката беше празна, нямаше пуснати котлони.

Той сви вежди.

Миризмата се беше засилила, така че какво, по дяволите, гореше?

Няколко секунди по-късно синапсите в мозъка му направиха нужните връзки и той се втурна към хола.

Щом зави зад ъгъла, го удари пелена от лютив пушек.

Изтърканият найлонов килим, върху който се бе проснал преди няколко часа, сега гореше с пълна сила и еднометровите пламъци вече облизваха стените и външната врата. Пареше му на очите и той инстинктивно направи няколко крачки назад.

Махай се!, крещеше мозъкът му.

Има пожар, за бога, махай се оттук, едно-едно-две е лесно да се набере, тичай, идиот такъв!

Но той беше напълно парализиран от пламъците, които ставаха все по-високи, като същевременно подхващаха и паркета.

Въпреки че осъзнаваше опасността, в сцената имаше нещо красиво, почти омагьосващо. Усещането, което създаваха оранжевите пламъци, черният дим и пращенето на огъня, който се разпространяваше по мебелите му, беше почти освобождаващо.

Сякаш желаеше цялото това разрушение.

Внезапно се чу силно блъскане по вратата.

— Гори! — чу той някой да вика от стълбите. — Чуваш ли, там вътре, в апартамента ти гори, по дяволите!

Омайването прекъсна незабавно, мозъкът и тялото му отново заработиха в синхрон.

„Спасявай се, звънни за помощ, гаси!“, нареждаше детски глас в главата му.

Окей, да се спасява отпадаше, нямаше накъде да бяга, освен ако не искаше да скочи от третия етаж върху павираната улица.

Pass!

Да прескочи пламъците беше немислимо, освен това вратата беше заключена и той щеше да се опече, докато се опитва да я отвори.

Pass!

Тогава да сигнализира?

Това също не ставаше, защото нямаше телефон.

Освен…

Той се втурна обратно в кухнята, взе телефона и докосна екрана.

Той веднага се включи.

„Само спешни разговори“, показваше дисплеят.

„Isn’t that the truth!“, изсъска той през зъби и натисна копчетата.

— SOS спешна помощ, какво се е случило?

— Пожар в апартамент, „Мария Трапгренд“ 7, един човек в апартамента — успя той да изстреля, преди разговорът внезапно да прекъсне.

Той свали телефона, за да позвъни отново и забеляза, че LED-лампата отново е почнала да мига.

С треперещи пръсти той натисна екрана и той отново се пробуди.

Remember rule number one, HP!

Водачът

Той зяпна телефона, сякаш му беше трудно да възприеме случващото се.

След няколко секунди изведнъж хвърли телефона настрана, грабна легена с мръсните съдове с две ръце и с няколко бързи крачки се върна обратно в антрето, където го изля срещу огъня.

„Гаси, гаси, гаси“, пееше бодрото гласче в главата му и едноседмичните накиснати чинии се приземиха върху пода с трясък, заедно с няколко литра мръсна вода.

Огънят изпращя и изплю облак бял пушек, но HP не го видя.

Той вече се беше върнал в кухнята и трескаво пълнеше празния леген с вода от чешмата.

Още едно изливане, после още едно и той вече ясно виждаше, че огънят намалява.

Очите му пареха, дробовете му горяха и дишането ставаше все по-тежко, но хич не мислеше да се отказва.

Докато изливаше легена за пети път, външната врата се отвори с трясък и в следващия миг цялата стая бе покрита от облак пяна и бял дим, които го заляха и го принудиха да закрие лицето си с ръце.

Кашляйки бясно, той се олюля обратно към кухнята и мигайки с насълзени очи, успя да отвори един прозорец, преди да се строполи на пода. Бореше се конвулсивно да си поеме дъх, но трахеята му се бе превърнала в сламка.

Причерня му пред очите.

Долу откъм улицата се чуваха сирени и крещене на команди.

— Едно-едно-две е лесно да се набере — изтананика детският глас в главата му, точно преди да припадне.

 

 

— Имал си късмет, Хенрик — каза лекарят, без да подозира, че повтаря почти дословно думите на колегата си от Санкт Йоран от предната вечер.

— Поел си малко пушек и имаш лека рана от изгаряне на лявата ръка, но това е общо взето всичко.

Той кимна мълчаливо от леглото, където лежеше. Беше му значително по-лесно да диша, което сигурно беше заслуга на кислородната маска.

— Ще изплакнем очите ти още веднъж, влязла е доста пяна от пожарогасителите, но няма опасност. Може би ще виждаш малко размазано няколко дни, но ще ти мине.

Той пак кимна.

Нямаше смисъл да се опитва да говори, докато беше с маска, пък и какво да каже?

— Добре тогава! — завърши лекарят, докато се изправяше. — Ако нямаш въпроси, трябва да тръгвам. Дори и да се чувстваш добре, не сваляй маската, докато сестрата не те изплакне. Трябва да поемаш чист кислород, за да се махне въглеродният оксид, който си вдишал. Всичко хубаво, Хенрик!

Той кимна за трети път както за потвърждение, така и за сбогом.

Отново беше сам.

Барабанът набра скорост наново, този път на пълна програма. Но преди да направи цяло завъртане, на вратата се почука и вътре влязоха двама униформени полицаи. Чудно, само това му липсваше точно сега!

Кинг от Кралската конна^[3], Клинг и Кланг^[4] идват да съсипят деня. Мамка му!

Оказа се, че имената им са Паулсон и Вьол и след като той помоли, те прилежно се легитимираха, въпреки че бяха облечени с пълните си униформи. Искаха да му зададат няколко въпроса.

Беше ли възможно да има някакви врагове? Не, господа полицаи, нямаше такива.

Сещаше ли се за друга причина някой да иска да излее керосин през отвора за пощата и да драсне клечката на апартамента му?

О, да, определено се сещаше за причина, но не смяташе да я споделя с някакви си ченгета, или с когото и да е друг, като ставаше дума. Не му трябваха повече напомняния за правилата, които важаха, не благодаря!

— Не, полицай, за съжаление не мога да се сетя — отговори той вместо това с наклонена глава и искрен поглед. Изглежда, никой от двамата не се заблуди, но все тая!

Имаше ли друга информация, освен това, което току-що беше разказал за пожара, която можеше да е от значение за случая?

Отново същият отговор, за трети път: „Мне, грам!“

Ченгетата си размениха многозначителни погледи над бележника, в който единият водеше записки, и след няколко финални мъдрости най-накрая се разкараха.

„Случаят ще се разследва от Сьодермалмската полиция“, да, добре.

Той вече знаеше какъв ще е резултатът. Абсолютно никакъв.

* * *

— Здрасти, аз съм… Мике… — добави той в случай, че не разпознаеше гласа му.

— Здрасти — отвърна тя сухо, но откри, че всъщност се радва, че й се е обадил.

— Как си?

Звучеше леко несигурно, като че ли не знаеше какво точно да каже. Обикновено тя беше тази, която звънеше.

— Съвсем добре, само малко уморена. Работата ми дойде малко много — изплъзна й се и тя сама се изненада от внезапната си откритост.

— Аха, амиии… Тогава може би няма да искаш да се видим?

Тя замълча за няколко секунди. Главата й още не беше минала, ребрата продължаваха да я болят, а последните думи на Хенке все още отекваха в мислите й. Значи не!

— Разбира се, мога да дойда след половин час — отговори тя и за втори път по време на разговора се изненада от себе си.

— Мислех си, че може да излезем… просто да си поговорим малко — продължи той бързо.

„Време да дръпнеш ръчната спирачка“, съветваше я мозъкът й.

„Чукане — да, говорене — не! Нямаме време за такива неща, Нормѐн!“

— Разбира се — отвърна устата й непокорно и след четиридесет и пет минути те седяха в малък тайландски ресторант във Васастан и за свое удивление тя откри, че й е приятно, наистина приятно, просто да си поговорят.