Андерш де ла Моте
Играта (8)

8. Hardball

Синя светлина, това си спомняше. Море от синя светлина. Но това беше почти всичко.

Имаше единствено откъслечни спомени от самата спасителна операция. Беше пропуснала почти изцяло първата част, когато пожарникарите бяха обърнали колата и изрязали покрива, за да ги извадят. Имаше само отделни проблясъци от пътуване с линейка, вероятно към Санкт Йоран. Кислородна маска върху носа и устата, пластмасова шина около врата. Болка в главата, гърдите и лицето. Мъже в бели и зелени униформи. Тичащи стъпки и бързи команди. От време на време й се струваше, че чува познати гласове измежду всичките чужди, но не беше съвсем сигурна. Напрягаше се да чуе какво говорят, но колкото и да се концентрираше, думите се смесваха в едно-единствено монотонно мърморене. Светът започна постепенно да се прояснява едва когато я откараха в стая в болницата, която и да беше, и лекарят започна да я преглежда.

„Късмет“, беше една от първите думи, които осъзна ясно.

— Имала си късмет, Ребека.

Тя не разбра какво точно има предвид той.

Защо късмет?

Някой беше разбил предното им стъкло и единствено благодарение на решителността на Крюсе не се бяха сблъскали с колата на министъра и нещата не бяха отишли директно по дяволите.

После бяха направили салто през мантинелата и колата бе станала на скрап до такава степен, че трябваше да ги извадят през отрязания покрив.

Така че какво точно имаше предвид този идиот, като казваше, че е имала късмет?

— Сътресение на мозъка, леко, две-три дребни прорезни рани по скалпа и лицето, които се нуждаят от няколко шева, а освен това и няколко спукани ребра. Но това е общо взето всичко. Като се има предвид какво можеше да ти се случи, си имала късмет — обобщи той и същевременно отговори на въпроса й.

— Ами колегата? — успя да попита, въпреки че главата и устата й сякаш бяха пълни с памук. — Какво стана с Крюсе?

— За съжаление той не е бил такъв късметлия. Понякога не е толкова добре да си голям и тежък и катастрофите са точно такива случаи.

Лекарят намести очилата си и я погледна поучително. Изведнъж се почувства така, сякаш главата й ще се пръсне, и за кратко се изкуши да измъкне Зига от колана си и да го попита отново, този път далеч не толкова учтиво. Но вместо това прехапа език и зачака търпеливо отговора.

Той прегледа документите.

— Наранявания по главата, счупена ръка и ребра, това сме констатирали до момента. Колегата ти още е в интензивното. Изглежда, покривът се е огънал най-вече откъм неговата страна.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Както казах, имала си…

— Късмет — отсече тя и се пребори с още един импулс да извади служебното си оръжие, този път за да му пръсне мозъка.

* * *

Сини светлини, белезници, после задната седалка на цивилна полицейска кола. Трябва да са били съвсем наблизо.

Изведнъж се сети, че много ченгета често пиеха кафе на бензиностанцията „Шел“ недалеч от мястото.

Типичният му лош късмет!

И двамата цивилни полицаи бяха едри мъже с бръснати глави и широки вратове. Единият седеше до него, другият зад волана.

— Ти, значи, си такъв, дето хвърля камъни по полицейски коли — каза горила номер едно веднага щом потеглиха.

HP не отговори. Ако беше важно да си държиш езика зад зъбите, то това беше в такива ситуации. Главата го болеше и беше готов да повърне. Ръцете му бяха закопчани зад гърба, което далеч не облекчаваше болката в предмишницата.

Куките се ухилиха и си размениха многозначителни погледи в огледалото. Отклониха се от пътя и продължиха към „Кунгсхолмен“. Следваща спирка: полицейско управление Круноберг.

Мамка му!

Всичко отиде по дяволите! Беше проявил небрежност и не се беше огледал достатъчно. Не беше видял проклетия идиот, който го блъсна. Що за тъпотия?

Преглътна няколко пъти, за да овладее пристъпите на гадене. Сега трябваше да си трае и възможно най-бързо да поиска адвокат. Знаеше процедурата. Нямаше смисъл да говори с орките в колата, те бяха просто превозвачи.

— Да не си глътна езика? — попита горила номер едно с дразнещ тон, който по някаква причина влоши още повече настроението на HP.

Придържаше се към стратегията си и не каза нищо.

— Окей, няма проблеми — подсмихна се ушевият и хвърли още един поглед към колегата си на шофьорското място.

Ударът дойде от нищото, трябваше да е било ляво кроше, и той нямаше шанс да се предпази. Фрас, право в ченето и главата му се удари в страничното стъкло.

— К’во прав…? — успя да каже, преди да се стовари следващият тупаник. Десен прав, този път в лицето, и той усети как носът му изхрущя.

„Това не е истина, такива неща стават само по филмите!“, помисли си той точно преди третият удар да превърне зрителното му поле в мъгла.

Когато се свести, бяха вече в гаража и го пуснаха от колата. Метална врата, асансьор, две сини униформи профучаха покрай тях, после дълъг, осветен коридор с бежов под. Врати, гласове, суетня и накрая малка стая за разпит.

Разкараха белезниците и изсипаха на масата вещите му, които бяха събрали, когато го хванаха. Ключове от апартамента, лична карта и няколко смачкани двайсетачки, както и телефонът, разбира се.

Носът му кървеше и едната от горилите му подхвърли носна кърпичка, преди да седне на стола срещу него.

HP успя да се посъвземе и да възвърне малко от накърненото си самочувствие.

— Искам адвокат — каза той, но последната дума прозвуча като „абокат“ през подутия му нос.

Горилата се ухили.

— Глух ли си, искам адвокат — повтори HP, този път не толкова носово, докато разтриваше червените следи по китките си.

Горилата се изправи рязко и HP неволно подскочи в стола си. Ченгето видя уплахата му и се засмя. Протегна дебелия си, космат показалец към него.

— Затваряй си устата, приятелче — каза той пресилено бавно и човек не можеше да сбърка скритата заплаха.

HP реши да се подчини на заповедта и да се върне към първоначалния си план. Така и така скоро трябваше да се появи този, който ще води разпита, и тогава край с глупостите.

Съвсем вярно, вратата се отвори след две минути и вътре влезе друг мъж, също цивилно облечен. Този беше по-нисък, носеше очила и беше доста по-крехък от двете горили, но веднага си личеше кой взема решенията.

Той погледна подутото лице на HP, хвърли разочарован поглед към косматата маймуна.

— Свободен си, Викландер, с Молнар, вярвам, имате да докладвате.

Горилата измрънка нещо, но бързо-бързо се повлече навън, след като погледна злобно HP.

Той кимна одобрително. Това беше човек повече по негов вкус.

Очилатият подаде ръка:

— Булин, от дежурния екип — каза той кратко, докато се здрависваха. — Ти си Хенрик Петершон, наричан HP, нали така?

Той кимна още веднъж.

— Сега смятам да включа магнетофона и ще повторим представянето, но този път искам да отговаряш на глас, разбра ли?

HP сви рамене. Така и така смяташе да каже само едно изречение.

Булин пусна магнетофона, който стоеше пред тях на масата.

— Разпит с Хенрик HP Петершон, във връзка с подозрение в опит за убийство или нанасяне на тежка телесна повреда на длъжностно лице на кръстовището „Дротнингхолмсвеген“ — „Есингеледен“. Разпитът води криминален инспектор Булин, начало 23:12 часа. И така, Хенрик, ще ми кажеш ли каква е позицията ти относно тези подозрения?

HP си отдъхна. След като разкараха маймуните, редът беше възстановен и той беше като у дома си. В главата му почна да се прояснява, а острата болка в предмишницата беше преминала в тъпо дразнене.

— Невинен съм и искам да присъства адвокат — каза той колкото се може по-ясно и за всеки случай се наведе напред, така че магнетофонът да не пропусне нито сричка. — Значи, искам адвокат и освен това искам да се оплача, че бях малтретиран от онази горила, Викландер, така ли се казваше?

Той разтърка демонстративно подутия си нос, в едната му ноздра още имаше хартиен тампон. Булин не показа по никакъв начин, че е разбрал молбата му.

— Адвокат казвам — разясни още веднъж HP, защото думите му изглежда не бяха възприети. Всички ченгета ли загряваха еднакво бавно?

Цайсатият Булин продължаваше просто да го зяпа от другия край на масата. После полицаят бавно се усмихна и нещо във влечугоподобната усмивка го изплаши много повече, отколкото двата трола в колата. Внезапно се сети за един документален филм за отровни змии, който беше гледал по „Дискавъри“. Как понякога, след като са нанесли удар, остават да чакат отстрани, съвсем хладнокръвно, докато жертвата им хаби последните си сили в безсмислен опит за бягство.

HP изтръпна. Булин се наведе бавно напред и изключи магнетофона.

— Слушай внимателно, Петершон — каза той с нисък глас. — Явно не схващаш колко зле си се насадил този път, затова нека ти разясня. Карал си скутер до „Линдхагенсплан“, застанал си на моста над „Дротнингхолмсвеген“ и от мешка, грижливо надписана с твоето име, си извадил камък, който си хвърлил през предното стъкло на полицейски автомобил, който е минавал отдолу. И двамата полицаи лежат в Санкт Йоран, като единият е много зле, така че с малко късмет ще се квалифицираш като убиец на полицай още преди да е дошъл краят на нощта — завърши той с още една от онези неприятни змийски усмивки.

Лицето на HP бе изгубило цвета си, но той продължи да мълчи.

Ами да, беше загрял, че е потрошил полицейска кола, сините светлини го бяха показали още преди да хвърли камъка, те какво, за тъп ли го имаха? От друга страна, не беше мислил много за последствия, но so what?

Ако си ченге, трябва да живееш с рисковете, това го пишеше дори и по вестниците. Не беше негова вината, че се бяха засилили толкова много. Ограничението там не беше ли седемдесет? Волвото се беше движило поне със сто, така че в известен смисъл ченгетата си бяха виновни, че катастрофираха толкова зле, нали? Той погледна към телефона, който стоеше пред него на масата. Екранът беше обърнат нагоре, но той знаеше какво пише на гърба. Номер сто двайсет и осем, един от избраните, това беше той и правило номер едно важеше, независимо в кой свят се намираш.

Но какво беше казал Цайса за мешката, между другото, почти го бе пропуснал. Неговото име? Булин, изглежда, прочете мислите му, защото измъкна от раираната торба от нищото и я хвърли на масата.

Няколко секунди HP просто се взираше в нея, но накрая любопитството взе превес. Той отвори мешката. Беше празна, с изключение на малко камъчета и пясък.

Изведнъж усети как настръхва. От вътрешната страна на ръба имаш етикет, за който почти беше забравил. Парче плат, което майка му беше пришила там през краткия период от живота му, когато тя действително беше била негова майка, а не просто пациентката и пияницата Май-Брит. Лентичка с напечатани букви, която можеше да се поръча от някаква фирма чрез училището, и каквато всички добросъвестни майки бяха пришили към вещите на децата си, за да не изчезнат. Всички майки, освен неговата, защото майка му все по-често биваше заменяна от Май-Брит, така че цялата работа приключи само с мешката, която той сам бе направил по трудово.

Принадлежи на Хенрик Петершон, 08-6636615, гласеше текстът със сини букви.

Побиха го тръпки. Последния път, когато бе видял мешката, тя висеше на вратата на гардероба в спалнята, в това беше сигурен.

— С други думи, ти не си от най-умните атентатори, с които съм се занимавал — обобщи Булин и прекъсна мислите му. — Освен това разполагаме с камъка, по който има два перфектни отпечатъка с двутактово масло, които съм сигурен, че ще съвпаднат с твоите.

Той се наведе напред към пребледнелия HP.

— Така, както го виждам, затънал си и с двата крака, Хенрик, малкия. Ти какво имаш да кажеш по въпроса? — завърши той и отново пусна магнетофона.

В главата на HP беше каша.

Кой, по дяволите, беше влизал в апартамента му?

Защо някой беше задигнал мешката и я беше окачил на моста?

Колата, която го блъсна от нищото, сякаш беше чакала в засада зад завоя. И беше ударила само дотолкова, че да го хванат куките.

Но кой би искал да го натопи толкова сериозно? Разбира се, имаше неприятели, но не от такава класа. Така че кой можеше да бъде? Петдесет и осми?

Ами ако мистър пет-осем също беше швед и бе открил кой му диша във врата в класирането? И умишлено бе саботирал цялата мисия?

Не, звучеше твърде невероятно…

Главата му щеше да се пръсне от катастрофата, ударите в лицето и всичко, което се въртеше вътре. Не можеше да разплете цялата бъркотия, поне не и сега.

Отново погледна към телефона и реши да се придържа към правило номер едно — да си трае.

— Нямам коментар и както току-що съобщих, искам адвокат — повтори той, по този път интонацията му не прозвуча толкова самоуверено.

Булин въздъхна и отново изключи магнетофона.

— Както искаш, Петершон, това, разбира се, е твое право. Ето го телефона, а до него е указателят. Връщам се след десет минути.

Той махна към една малка масичка с телефон в единия ъгъл на стаята, изправи се и тръгна навън.

— Адски късмет извади, че колегата Нормѐн се отърва леко — добави той, когато вече беше при вратата. — Единственото, което ченгетата мразим повече от убийци на полицаи, са които убиват колеги жени.

Изведнъж нещо му присветна и HP усети как кръвта в главата му закипя.

— Ч-чакай! — викна той на Булин, който вече затваряше вратата. — Как каза, че се е казвала полицайката? Т-тази, която е ранена?

— Нормѐн — отвърна Булин сухо. — Ребека Нормѐн.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“, крещеше малко гласче в главата на HP.

* * *

Станаха общо дванайсет шева. Четири на едната рана, пет на другата и няколко отделни по лицето.

Ребека се огледа в малкото огледало над мивката в стаята за прегледи. На главата и имаше две бели превръзки. Лепенки навсякъде, лека синина над едната буза и кървавочервени очи заради прахта, която се бе отделила от въздушната възглавница.

Като се добавят и гаденето, главоболието и тъпата болка в гърдите, картината на щетите беше пълна.

Положението при Крюсе беше по-лошо, той още беше в интензивното. Според Вахтола, която бе минала за малко преди известно време, щяха да докарат съпругата му на следващия ден.

И всичко това заради нея. Тя бе стояла на пътническото място, тя трябваше да вдигне тревога. Трябваше да послуша инстинктите си, да спре кортежа незабавно и да нареди да обърнат. Но вместо това се бе поколебала. Бе изгубила две жизненоважни секунди в тревога да не направи грешка, вместо да се фокусира върху това да направи нужното. Крюсе определено ги спаси с маневрата си, но се наложи да плати цената за нейната грешка.

Ребека събра нещата си, които й бяха взели, преди да я сложат на носилката, синята бронежилетка, която вероятно бе спасила ребрата й, палката, както и полицейската радиостанция.

Отвън я чакаше патрулка, за да я откара до тях. Рунеберг беше решил, че дебрифингът може да почака до утре. Това я устройваше перфектно. Искаше да се прибере, да вземе две от нокаутиращите хапчета, които носеше със себе си от болницата, и да спи едно денонощие.

Тъкмо докато оглеждаше стаята, за да провери дали е взела всичко, телефонът й иззвъня. Скрит номер, отбеляза тя и се намръщи.

— Ребека на телефона — каза тя, вече поставила ръка на дръжката на вратата.

— Бека? — отвърна гласът от другата страна и тя се спря. — Бека, аз съм…

— Не мога да говоря точно сега — каза тя ненужно сухо. — Става ли да ти звънна утре сутринта? — опита да изглади ситуацията с малко по-приятелски тон.

— Ааами, разбира се, исках само да проверя дали си… окей?

— Защо? — попита тя и нещо в интонацията му накара малка сигнална лампичка вътре в нея да светне.

— Амии… — за миг настъпи тишина, но тя реши да не го прекъсва. — … не знам как точно да го кажа…

— Но? — отсече тя, докато лошото й предчувствие се усилваше все повече.

— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!

Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката й повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.

— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се опитваше да смели думите му.

— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.

— Игра, казваш.

Гласът й звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева й.

— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.

— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?

Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.

— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.

Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.

— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!

Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.

— Окей, във всеки случай сега знаеш, че съм се отървала. Ти къде си?

Въпросът в действителност беше ненужен. Тя вече знаеше отговора. Защо иначе щеше да й звъни?

Приказките за това как се чувствала бяха просто една от неговите обичайни димни завеси. Спасителният екип на помощ, само че на нея повече й се искаше да изтръгне тъпата му, незряла, проклета глава.

— В Круноберг — измънка той.

Бяха й нужни няколко секунди, за да се овладее, след което въздъхна:

— Окей, ще направим така…

* * *

Булин се появи точно след десет минути.

— Е, ще идва ли адвокат?

HP поклати глава.

— Обмислих нещата, не ми трябват шарлатани — измърмори той, забил поглед в масата.

— Чудесно — кимна Булин доволно и пусна магнетофона.

— Разпитът се подновява в 23:43, след като Петершон отказа адвокатска защита. Така ли е, Петершон?

HP измрънка някакво съгласие, но Булин го принуди да повтори.

— Да, така е.

— Добре тогава, Петершон, какво ще кажеш да разкажеш всичко от начало.

HP пое дълбоко дъх и погледна към мобилния телефон.

„Разкажи всичко“, беше му казала Бека, а тя винаги имаше право. Той в повечето случаи я слушаше, поне когато ставаше дума за важни неща, и тя винаги го бе предпазвала. Беше му пазила гърба…

Значи майната му на правило номер едно. Все пак кръвта вода не става.

— Всичко започна, когато намерих един мобилен телефон във влака…

* * *

— Круноберг, дежурният офицер слуша.

— Здравей, обажда се полицейски инспектор Ребека Нормѐн. Аз и колегата Крюсе бяхме тези, които катастрофираха на „Дротнингхолмсвеген“ по-рано днес — каза тя възможно най-сдържано.

— Ама инспектор Нормѐн, радвам се да чуя гласа ти. Разтревожихме се за теб, да знаеш. Добре ли се чувстваш?

Ребека се усмихна. Първоначално не бе разпознала гласа по телефона, но сега нямаше съмнение. Старият й полеви командир беше на смяна в Круноберг тази вечер, това поне беше добра новина.

— Здрасти, Муле, благодаря, малко синини и силно главоболие, май това е всичко. За жалост при Крюсе положението е по-лошо.

— Да, чух, имахме три коли на мястото, когато пожарникарите отрязаха покрива и момчетата казаха, че нещата не изглеждали добре — отговори той със значително по-сериозен тон. — Засега остава да му стискаме палци да се оправи. Нещо конкретно ли искаш да питаш, или звъниш само за да успокоиш стария си командир?

— Не, Муле, трябва ми помощ за една работа, и то доста деликатна.

— Казвай! — отвърна той окуражително и тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Момчето, което сте хванали, Хенрик Петершон… Това е малкият ми брат.

* * *

Той направи точно както тя му каза. Разказа всичко. Или поне почти всичко…

По разбираеми причини реши да спести инцидента със зашеметяващата граната M84 при „Кунгстредгорден“, но с изключение на това си каза всичко, дори за вратата на „Биркагатан“.

Всъщност мина доста добре.

Булин главно беше кимал, от време на време бе вмъквал някой и друг въпрос, но основно си беше мълчал.

Когато приключиха, вече минаваше един през нощта.

Булин съобщи часа на магнетофона, след което го изключи.

— Страшна история, Петершон — обобщи той, след като се изправи. — Ще проверим някои неща и утре сутринта пак ще поговорим. Скоро ще дойде някой да те отведе до килията.

HP само кимна в отговор. Една нощ в ареста можеше да издържи без проблем.

Been there, done that…

Но вече бяха минали петнайсет минути, откакто Булин се чупи и HP започваше да губи търпение.

Къде, по дяволите, се губеше пазачът?

Беше уморен, главата и носът го боляха, а освен това устата му отново пресъхваше.

Още две минути, после смяташе да се покаже в коридора и да ги накара да му обърнат внимание.

Почти по между другото забеляза, че телефонът му все още лежи на масата, заедно с другите вещи.

Малката LED-лампа мигаше в червено.

* * *

— Сега ме изгуби малко, Нормѐн, казваш, че са хванали малкия ти брат?

— За жалост да, Муле. Хенке е добро момче, но адски незряло, а освен това е и магнит за неприятности, ако ме разбираш?

Той се подсмихна в отговор.

— Значи черната овца на семейството?

— Именно — излъга тя.

— Знаеш ли за какво са го прибрали, тази вечер имаме няколко недозрели магнити за неприятности, от които можеш да избереш.

— Казва се Хенрик Петершон и е арестуван за хвърлянето на камъка по мен и колегата.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Съжалявам, Нормѐн, но доколкото знам, никой не е задържан за атаката. Всички патрулни автомобили в района са навън и търсят мръсника. Издирването все още продължава на шестнайсети канал, това го чух със сигурност. Нито пък имаме някой Петершон според регистъра, така че се опасявам, че брат ти нещо се е пошегувал с теб.

Внезапно всичко застина в главата й, след което усети яростта да се надига.

Какво, по дяволите, го беше прихванало Хенке?!

* * *

Диодът продължаваше да му мига ядно и по някаква причина, може би съвсем автоматично, той взе телефона и останалите си вещи, когато тръгна към вратата.

Натисна дръжката.

Вратата беше отключена.

Той я отвори и за свое учудване се озова в празния коридор, взирайки се в мрака.

— Ехо — извика той колебливо. — Има ли някой?

Никакъв отговор.

Изведнъж се изплаши. Значително повече, отколкото когато горилите го налагаха в колата или когато Булин му приложи усмивката си на влечуго пред няколко часа. Защото това си беше fucking Twilight Zone!

Коридорът беше съвсем пуст, никъде не се чуваше и звук и всичко, което виждаше, беше редица затворени врати, същите като тази, от която току-що бе излязъл. Далеч в другия край табелка за изход мигаше неравномерно в зелено и бяло. Мигането му напомни за телефона. Той го вдигна и докосна екрана и въпреки че някак си вече подозираше какво гласи съобщението, коремът му се сви от ужас.

Играч 128,

ти наруши Правило номер едно и незабавно си изключен от Играта!

От този момент си лишен от точките си, както и оставащите средства в сметката.

Моля да оставиш телефона на място и за в бъдеще се въздържай да говориш с някого за Играта.

Последвали нарушения на Правило номер едно ще доведат до сериозни последствия!

Водачът

С шумно щракване светлината в стаята зад гърба му изгасна.

* * *

Вкъщи, мислеше си тя.

Искаше просто да се прибере вкъщи. Да се съблече и да си пусне бърз душ, който да отмие лепкавия слой пот и кръв. После шепа хапчета и сън, чудесен сън.

Но се оказа, че това не е толкова просто. Естествено, вината беше на Хенке.

Тя пробва да звънне на домашния му номер, но абонаментът беше прекратен. Същата работа и с последните два мобилни номера, които й беше дал. Идиотът, когото имаше за брат, не можеше да бъде открит, което само разпали гнева й.

Какво всъщност й беше казал той?

Опита се да си спомни точните думи, но беше почти невъзможно. Във всеки случай беше признал, че той е хвърлил камъка. Но откъде, по дяволите, знаеше, че именно тя е била в колата? Да не беше някакъв заплетен и закъснял начин да й отмъсти?

Не, това беше глупава мисъл. Осъзна го още в същия миг, в който й хрумна. Каквото и да не беше наред във взаимоотношенията им, той никога не би я наранил съзнателно. Така че за какво беше всичко това?

Защо беше хвърлил камък по колата им, или поне твърдеше, че го е направил?

„В Круноберг“, беше казал, но се оказа, че това не е вярно. За всеки случай беше позвънила и в Сьодермалм и Вестерурт, но никъде нямаше задържан Хенрик HP Петершон.

Значеше ли това, че я е излъгал?

Съвсем спокойно можеше да го е направил, в миналото го беше правил твърде много пъти. Но имаше нещо в гласа му, нещо… тя осъзна, че звучеше глупаво изобщо да се използва тази дума, когато ставаше дума за Хенке, но все пак. Нещо… искрено. Като че ли той наистина вярваше, че е задържан. Тя разбра, че нито един от въпросите няма да намери своя отговор, преди да е намерила малкия си брат.

Въпросът беше само къде се намира той?

* * *

Той тичаше. Първо от чиста паника. През тъмния коридор, към вратата — за десетки от секундата изпадна в див ужас, че тя ще се окаже затворена. Последва успокоение, когато тя се отвори и пред него се появи стълбище.

Каменни стъпала надолу към мрака, още коридори със загасени светлини по пътя. Стъпките му отекваха между бетонните стени. Най-накрая изходът се показа.

Удари го стена от влажен нощен въздух, когато излетя навън и пресече улицата, за да избяга колкото се може по-далеч от онзи коридор. Бърз поглед назад, после още един, за всеки случай.

Внезапно усети мека трева под краката си и минаха няколко секунди, преди да се ориентира. Над него големи, черни дървета се разпростираха към нощното небе, а напред и встрани имаше стоманен покрив и няколко порутени надгробни камъка.

Паркът при Круноберг, близо до еврейското гробище. Само на една пресечка от мястото, където отначало си мислеше, че се намира.

Краката му продължаваха от само себе си. Нагоре по хълма, през парка и накрая по „Полхемсгатан“. Пред него беше най-западната от сградите на полицейското управление. В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да продължи надолу към входа откъм „Кунгсхолмсгатан“, да почука на вратата и да се предаде. Но преди да успее да вземе решение, краката му вече го бяха отвели до „Флеминггатан“ и надясно към ситито.

В главата му беше каша, краката му барабаняха по асфалта.

Туп-туп-туп.

Монотонният звук го успокои малко. Водовъртежът в главата му се забави и постепенно паниката отпусна желязната хватка в гърдите му.

Туп-туп-туп.

Нагласено!

Туп-туп-туп.

Всичко беше нагласено!

Туп-туп-туп.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясно разбираше, че всичко е било предварително планирано. Самият той беше сметнал, че три хиляди точки са малко много само за да хвърли някакъв тъп камък по кола, дори да ставаше дума за полицейско возило.

И беше имал право!

Камъкът, колата, ченгетата — всичко това е било второстепенно, един вид въведение. Мисията, същинската мисия, се е отнасяла до него самия. Един вид оценка, така да се каже.

Или изпит…

Едва малцина са квалифицирани за това ниво…

Бяха проверили дали има нужните качества. Дали може да се справи с предизвикателствата, които го очакват на върха.

И резултатът, ladies and gentlemen?

He had fucked up.

Big time!