Андерш де ла Моте
Играта (12)

12. Being Game

— Така стоят нещата, приятелю. Играта изисква цял куп пари, за да функционира.

Ерман изброи бързо на пръсти.

— Мравките, телефоните, сървърите ферми и — не на последно място, служителите, тези, които са назначени да се грижат за цялата организация. Освен това ги има и всички пари, които непрестанно се плащат на играчите, както и възнагражденията за ония, които са се справили изключително добре. Получават се редица постоянни разходи всеки месец, но съм го изчислявал и всичко това се покрива от приходите от залозите. Но големият паричен поток, златната гъска, която осигурява печалба на собствениците, идва от възложителите.

HP кимна, сякаш разбира, но истината бе, че се чувстваше напълно изгубен.

— Различни възложители се обръщат към Играта, за да им свърши това-онова, следиш ли мисълта ми?

Ерман продължи почти маниакално:

— Неща, които не могат да се свършат по друг начин.

HP все още изглеждаше равнодушно.

— Illegal stuff, схващаш ли!

Той забарабани нетърпеливо с показалец по масата.

Аха, HP май започваше да разбира…

— Искаш да кажеш, че човек може да позвъни и да си поръча нещо и Играта го урежда? — попита той очаквателно.

— Нещо такова — кимна Ерман разпалено. — Тази част е Top-Secret и е поверена единствено на най-вътрешното обкръжение на Водача. Не знам всички подробности, но мисля, че нещата стоят горе-долу така: Възложителят иска нещо да бъде уредено, но без каквито и да е било следи, които да водят към него. Може да става дума за информация, фирмени тайни или нещо по-средновековно, като да се разправят с някого, на когото има зъб. Играта разполага с капацитета да се справя с такива задачи, естествено срещу тлъста пачка. Може би има Мравка, която може да се докопа до нужното, или пък пращат някой Играч да свърши работата, ако е по-рискована. Играта може да се използва за абсолютно всичко.

Лицето на HP почервеняваше все повече и някъде дълбоко в главата му зазвъня предупредително звънче.

— Като например онзи адвокат, за когото разказа. Вероятно доста е ядосал някого, но вместо този човек да се оплаче в адвокатската колегия, той се е свързал с Играта. Водачът веднага е изнамерил инструмента, както и играч, жаден за респект, и който мрази Стуреплански адвокати. Възложителят е получил отмъщението си, документирано на видео, и в случай, че се беше издънил и те бяха хванали, а освен това беше достатъчно глупав да нарушиш правило номер едно, нямаше да има много за разказване — или поне не и нещо, на което ченгетата да повярват. Точно както казва Дърдоркото в Обичайните заподозрени.

The greatest trick the devil ever pulled was convincing the world he didn’t exist. Ти си просто обикновен nobody, без никаква връзка с реалния възложител. Лий Харви шибаният Осуалд, разбираш ли? Трябва да се съгласиш, че е измислено гениално, но същевременно е отвратително!

Ерман изхвърча от стола и започна нетърпеливо да кръстосва из малката кухня.

— Ооо… разбира се! — съгласи се HP, докато се опитваше да наблъска най-новата информация във вече претоварения си мозък. Тази работа звучеше несериозно, което вероятно беше the understatement of the year…

— Значи имаш предвид…? — започна той, най-вече от учтивост.

Ерман го погледна нетърпеливо и отново се настани до масата. Видимо не беше особено доволен от бавния отговор на HP.

— Проблемът очевидно е, че няма граници, чат ли си? Действително, Водачът никога не може да принуди даден играч да направи нещо, това е един от стълбовете на Играта. Играчът винаги трябва да има избор, това и сам го знаеш. Червено или синьо, вярно или грешно, в крайна сметка вие, играчите, го решавате и така трябва да бъде. Макар и Играта естествено да предпочита определен изход, трябва все пак да има алтернатива, вероятност за нещо изненадващо или неочаквано. В противен случай нямаше да има на какво да се играе и изобщо нямаше да има Игра!

Гласът на Ерман изби във фалцет.

— Това, което прави Играта, е през цялото време да разширява границата на това докъде е готов да стигне играчът. Виж само как е станало с теб! Говорим за нападения, палежи, саботаж, дори убийство! Трябва само да отвориш вестника и ще видиш, че се случва всеки ден!

Ерман се изправи и възобнови нервното си обикаляне.

HP се убеждаваше все повече, че подозрението му е било вярно, че Ерман на път да превърти. Достатъчно бе да видиш цвета на лицето му, за да осъзнаеш, че Ейяфятлайокутл скоро щеше да изригне.

Да не говорим за зловещия му втренчен поглед…

— Провери която новинарска медия искаш и ще видиш Играта в действие. Трябва единствено да внимаваш за думи като „необяснимо“, „неизвестна причина“ или „без ясен мотив“. Тогава значи си се натъкнал на някаква Игра…

Ерман внезапно скочи към един от прозорците и огледа неспокойно дърветата, сякаш бе чул някой да се приближава.

След като, изглежда, не откри никого, той се върна обратно до масата с две бързи крачки и се наведе към HP.

— Стига да можеш да си платиш, биха приели почти всяка задача! — изсъска той в лицето на HP и разкри отблизо гледка към ред пожълтели зъби. — Винаги има някой глупак, който ще се навие. Някоя подходяща балама, която вече е преминала всички граници. Случва се постоянно, на куп места по целия свят. Провери сам, ако не ми вярваш!

Гласът на Ерман отново се промени и HP въздъхна разочаровано. Мамка му, а беше започнало толкова обещаващо… Допреди пет минути пичът все пак изглеждаше донякъде адекватен. Малко ексцентричен може би, но кой не би станал такъв тук, в ничията земя? Обаче сега бе прекрачил границата big time!

Значи това беше: злата организация, световната конспирация, която лежи зад всички гадости по света. ЦРУ Опус Деи, ЦОП^[1] или Масоните, зависи само коя откачалка попиташ. Картонен лозунг на гърдите и запазено място на „Мюнториет“^[2].

Единствено аз прозрях истината! Yippikayee mothafucker! Game over, благодаря за кафето, време е да се чупя…

— Благодаря, Ерман, много полезна информация е това, но трябва… — смотолеви той и се изправи.

— Пауза за пушене, няма проблеми, но трябва да излезем навън. Ще взема една от твоите — измърмори домакинът смутено, като че коментарът бе прекъснал хода на мислите му и той бе изпуснал нишката.

Преди обърканият HP да успее да възрази, Ерман тръгна пред него към прага на верандата.

„Във всеки случай е хубаво да се излезе на чист въздух“, помисли си той и извади пакета цигари.

Предложи една на Ерман, след което запали и своята и неговата със старата си, вярна Зипо. Пое две дълбоки дръпки и опита да усмири бушуващите си мисли.

Окей, от една страна, на Ерман му хлопаше дъската, но от друга, той очевидно разполагаше с много полезна информация за Играта, Макар и казаното да променяше значително собствените му представи, не можеше да се отрече, че много от информацията всъщност звучи разумно, ако не дори логично, ако думата въобще можеше да се използва в този случай.

Но теорията за всеобхватната световна Конспирация отиваше твърде далеч, за да я преглътне. Чиста булевардна кримка, липсваха само няколко серийни убийци и пенсиониран полицай, за да е пълна чалнатата картинка.

Стояха мълчаливо известно време и пушеха, докато HP постепенно се опитваше да измисли следващия си ход.

В действителност беше доста изкушен да се разкара, втренченият поглед в светналите очи на Ерман преди малко го беше поизплашил и той изведнъж си припомни, че са съвсем сами в пустошта, без никаква възможност да повика помощ.

Но Ерман, изглежда, отново беше на себе си. Налудничавият поглед беше изчезнал и частите от лицето му, които можеха да се различат зад брадата, бяха възвърнали нормалния си цвят, така че май беше безопасно да остане още известно време.

Все пак имаше още неща, които трябваше да разбере.

— Иии, ти как се забърка във всичко това, Ерман? — започна HP внимателно.

Ерман направи дълга последна дръпка и после хвърли фаса в копривата.

— Аз инсталирах фермата им тук, на север.

Той хвърли бърз поглед към HP и видя, че той отново изглежда объркан.

— Сървърната ферма — поясни той бавно, като че говореше на дете. — Играта има общо пет такива или поне бяха толкова, когато аз се махнах.

Той отново заизрежда на пръсти:

— Северна Америка, Южна Америка, Африка, Азия и Европа/Близкия изток. Големи, проклети мегаферми, които обработват цялата информация в Играта. Сървърите вътре управляват всички телефони, обработват видеофайловете, изпращат мисиите, събират и съхраняват информацията и следят паричния поток. Освен това отговарят за цялата комуникация между играчите. Водача и Кръга. Без фермите няма Игра, схващаш ли?

HP кимна ентусиазирано, това го схващаше и по-важното — това беше useful information!

— Значи ти си инсталирал тази в Европа?

— Европа и Близкия изток — поправи го Ерман.

— В такъв случай трябва да е някаква зверска ферма?

HP се постара да звучи впечатлен. Явно подейства, защото пичът се поразведри.

— На практика ме оставиха да действам свободно, осигуриха ми тлъста банкова сметка и основно оборудване, после оставаше само to make it happen. Почти шестмесечен труд, шейсет часа седмично. Използвах най-новите технологии, както и някои неща, които още не бяха излезли на пазара, а може и никога да не излязат. НАСА, схващаш ли? Играта можеше да намери всичко и имам предвид ВСИЧКО! Трябваше само да им кажа какво ми трябва и те го доставяха.

Той си пое дъх доволно.

— Звучи страшно добре! — подмаза се HP. — Но как те откриха? В смисъл… защо точно теб?

— Защото бях най-добрият, не схващаш ли? — Ерман го погледна още веднъж като че беше идиот, но HP си замълча.

— Не разбра ли какво ти разказах преди малко? Играта си пише домашните, имат информатори навсякъде и вероятно не им е отнело много време да съставят списък с хората, които биха могли да направят това, което им трябва.

Той направи жест с два пръста към HP, който веднага довърши цигарата си, извади пакета и запали две нови марлборо за себе си и за домакина.

— Първо анонимен имейл, за да проверят дали се интересувам, подправен с достатъчно въпроси и предизвикателства, за да ме надъхат. Горе-долу както при теб и първата ти мисия. Мина известно време, преди да се усетя, че не се шегуват, че наистина искат да създадат такава сграда тук, горе, а не говорят просто хипотетично. Когато все пак схванах, че говорят сериозно, не можех да им откажа. Беше once in a lifetime проект, какъвто повечето хора от бранша само си мечтаят да осъществят. Проблемът беше, че така и не получих никакво признание за него.

Той прочисти гърло и се изхрачи в копривата.

— Докараха някакви костюмари и трябваше да подпиша цял куп документи, но всички бяха просто различни варианти на правило номер едно: Никога не говори за Играта! Когато бях готов, дойдоха да инспектират и щом одобриха свършената работа, оставаше само да им върна ключовете, картата за достъп, всичко. Благодаря, ние поемаме оттук. Предложих им да остана на работа, да бъде системен администратор на фермата. Не исках почти никакво заплащане, само да продължа да работя с всичко — както сървърите, така и това, което бях видял от Играта, звучеше толкова примамливо…

— Но…?

— Благодаря, но не, имаме си наши хора. И това беше! Просто се отърваха от мен след всичките ми усилия. Картата ми сигурно е била блокирана още преди да напусна сградата, а след това бях забравен. Няколко пъти опитах да се включа в системата от разстояние, но всички вратички бяха затворени. После получих малък поздрав от Водача и за съжаление, точно като теб, не бях достатъчно умен да се вслушам…

Той дръпна дълбоко и после бавно издиша дима докато клатеше глава.

— Беше ми трудно да зарежа всичко, това беше моят Магнум Опус. Най-великото ми постижение, нещо, с което само шепа хора по света биха могли да се справят сами и то за толкова кратко време. Но не получих никакво признание, просто благодаря за кафето и край. Какъвто си бях глупав, продължих да пробвам да вляза в системата. Може би вярвах, че ако намеря проблеми, неща, които са се объркали и аз мога да ги поправя и всичко да заработи още по-добре, те ще осъзнаят, че се нуждаят от мен и щяха ме пуснат обратно. Ще осъзнаят, че съм сила, с която да се съобразяват! Но не можеш да направиш comeback. Оставят ли те навън, никога повече не те пускат обратно!

HP преглътна.

Това не беше точно съобщението, на което се бе надявал.

— И какво се случи? — попита той, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът.

— Внезапно започнаха да се появяват проблеми. Инсталации, които бях правил на други места, крашваха, програми се оказваха заразени с вируси и клиентите ми полудяха. Освен това банковите ми сметки бяха блокирани, телефонът и интернетът бяха спрени без предупреждение, случваха ми се всякакви неприятности. Работех денонощно, за да оправя нещата, но след някоя и друга година бизнесът ми беше смачкан. Същото важеше и за мен, горе-долу по това време се разболях.

Ерман внезапно започна да звучи уморено.

— Така че плюх на всичко и се изтрих от картата. Няма да ме намериш в никакви регистри, никъде — добави той доволно. — На практика не съществувам. Нямам граждански номер, банкови сметки, карта за ICA^[3] или абонамент за телефон, електричество или вода. Напълно извън полезрението на Големия брат!

— Но как ти се получава, имам предвид, все пак ти трябват пари?

— За всичко си има решение, ако човек има желание. Иска се планиране и труд, но е възможно. Спомни си, че не толкова отдавна интернет беше чиста научна фантастика! Карам го old school, само кеш и low tech. Всъщност работи по-добре, отколкото би повярвал човек!

HP поклати глава със съмнение. Той по-скоро би вдишал дълбоко няколко пъти от ауспуха на колата, отколкото да изживее остатъка от живота си така. Без телевизия, без интернет, даже без електричество! Съвсем сам, на тъмно в пущинака. Като се има предвид и това, на което го бе подложила Играта, нямаше нищо чудно, че Ерман беше на ръба да превърти.

— Тази ферма — каза той внимателно. — Къде точно се намира?

Ерман изсумтя.

— Ти къде, по дяволите, мислиш? Къде може да се направи сървърна ферма с такава големина? Къде има най-добра връзка с интернет, най-стабилен трафик и най-добра среда за пренос на данни? Помисли малко! Къде се намират всички големи риби тук, горе? Собствената Силициева долина на Северна Европа?

Минаха няколко секунди докато претовареният мозък на HP направи връзката.

— Шиста^[4] — прошепна той почти с преклонение.

— Бинго! — отговори Ерман и се засмя. — Въпреки всичко не си съвсем изостанал!

* * *

— Нила, има нещо, което искам да си изясним, нещо важно, и бих оценила, ако отделиш няколко минути да поговорим.

Добра реплика, съвсем според планирания сценарий.

Все още цареше тишина, но Нила поне не беше затворила. Ребека я чуваше да диша от другата страна на слушалката. Тежко дишане, като че беше тичала, за да успее да вдигне. Ребека изтълкува тишината като вид насърчаване.

— Бих искала да ти обясня какво стана онази вечер и защо. Как всичко се случи така, както се случи. Но най-добре да не е по телефона. Мислиш ли, че може да се срещнем някъде и да поговорим?

Тя се напрегна максимално, за да звучи спокойно и овладяно. Сякаш това, което искаше, не беше голяма работа, просто разговор между двама възрастни, за да изяснят това-онова.

— Мисля, че бях достатъчно ясна в писмото, Ребека.

Гласът на Нила беше леден.

— Нито аз, нито някой друг в семейството ми има нещо да ти каже. Бъди добра и не ми звъни повече!

— Н-но… — започна тя, преди да открие, че разговорът е прекъснат.

* * *

— Представи си, че си мен, относително lowtech пич, който иска да свие номер на Играта и Водача. Да им достави малко payback за всички гадости, на които са ни подложили. Какво би направил тогава?

Ерман кимна замислено.

— Интересен въпрос, всъщност, хмм…

Стана тихо за няколко секунди, докато той размишляваше.

— Ясно е, че най-добре би било да вдигна всичко във въздуха, но това може би е малко пресилено…

— Нее, не думай! — изпусна се HP, но Ерман изглежда не забеляза.

— В такъв случай бих се насочил към парите — продължи той.

— Какво имаш предвид?

— Ами, вече знаеш как стават всички възнаграждения, чуждестранна кредитна карта, вързана към анонимна банкова сметка. Горе-долу като предплатен ваучер за телефон. Трябва само да изтеглиш мангизите, невъзможно е да се проследи кой коя карта е използвал.

HP кимна нетърпеливо. Говори по същество, mofo!

— Всички плащания принципно стават по един начин. Заплатите на служителите, Мравките и подизпълнителите, всичко става с такива карти, а те, от своя страна, се захранват от анонимна номерирана сметка някъде на Карибите. Основната сметка винаги е заредена, за да се движи Играта. Ако наистина исках да свия номер на Водача, щях да опитам да се добера до номера на сметката и да направя малко теглене. Това би парализирало Играта за седмици, може би дори месеци, а ти самият ще получиш достатъчно пари, за да се скриеш доста добре на някое далечно, но приятно място.

— Това може ли да стане наистина?

— Ами да, може — Ерман сви рамене. — Работата е там, че понеже Играта е адски внимателна да държи всичко анонимно, то сметката не е обвързана с никого. Всичко, което ти трябва, е номерът, който се използва в случая. Предполагам, че сменят цифрите постоянно, така че трябва да си както хитър, така и бърз. Аз лично така и не видях никакви цифри, просто нагласих setup. След това техните хора въведоха нужната информация. Но всичко го има във фермата. В това съм сигурен.

— Може ли да бъде хакната?

— Не, както казах, пробвах и щом аз, който построих всичко, не мога да се справя, гарантирано и никой друг няма да успее. Говорим за ИТ-сигурност, която сигурно с по-добра от тази на Пентагона и НАСА, взети заедно…

„Сигурно“, помисли си HP скептично, „но така или иначе хакването явно не е опция.“

— И какво може да се направи, за да се добере човек до номера на сметката?

Той вече предполагаше какъв ще е отговорът.

— Трябва да влезеш във фермата физически. Има контролна стая и озовеш ли се вътре, можеш да намериш каквото ти трябва, стига да знаеш къде да търсиш. Но трябва да си много внимателен. Ако дори само заподозрат, че номерът е разкрит, ще сменят цифрите веднага.

HP кимна, докато гасеше цигарата в подметката си.

Това звучеше направо като Мисията невъзможна.

Но какво пък, не беше пътувал чак до тук, за да се върне с празни ръце. Твърде много информация беше по-добре от твърде малко.

— Можеш ли да поясниш какво трябва да направя? — каза той и изстреля фаса към най-близкия смърч.

Ерман се засмя.

— Разбира се, 007, няма проблем!

Той се обърна кръгом и влезе обратно в къщата.

HP запали още една цигара. Цялата тази история беше като проклет блокбъстър. Отдели няколко минути в размисли на кой филм приличаше най-много. „Теория на конспирация“ може би, или „Обществен враг“? Беше като смесица от всичко, a fucking tribute. Дръпна дълбоко няколко пъти. Високо над себе си чу познато бръмчене.

„Фиердхундра Еърлайнс, следобеден полет“, засмя се той на себе си.

Ерман се върна на верандата със сгънато листче в ръката.

— Тук има всичко, което ти трябва: адресът на фермата и няколко стари потребителски имена, които може би ще проработят. Написах и интернет страницата на банката, в случай, че някога стигнеш дотам. Остава само да измислиш как да се промъкнеш вътре, но с това, за съжаление, не мога да ти помогна.

HP хвана листчето, но Ерман не го пусна.

— Обещай ми нещо, HP.

— Какво?

— Видя как живея, какво е направила Играта с мен — втренченият му поглед отново накара HP да настръхне. — Обещай ми, че ще използваш тази информация, за да им смачкаш шибаните топки, обещай!

Цветът на лицето му отново бе започнал да потъмнява.

— Разбира се, приятел, няма проблеми, спокойно — смотолеви HP притеснено и дръпна листчето.

Беше получил каквото му трябваше и ставаше крайно време да си маха оттук.

Адресът беше единственото, от което всъщност имаше някаква полза, останалото на практика беше безсмислено. Независимо какво беше обещал на горското същество, едва ли щеше да влезе с взлом във фермата, единственото, което му трябваше, беше връзка с Водача и най-накрая я беше получил. Пощенски адрес при това. Трябваше просто да отиде до там и да позвъни, ако все още имаше желание за това след всичко, което чу току-що.

Бръмченето над тях се завърна и Ерман се стресна. Огледа се неспокойно между смърчовете, за да опита да види самолета.

— Спокойно, Ерман, просто малката авиокомпания на Фиердхундра прави обиколката си за деня — ухили се HP нервно. — Нищо толкова страшно.

— К’во каза! — Ерман се обърна към него и HP откри, че налудничавият поглед е направил грандиозно завръщане.

— Ами казах, че това е просто самолет, който рекламира скапан селски събор във Фиердхундра следващата седмица. Няма защо да се притесняваш.

Умишлено говореше бавно, точно както Ерман бе говорил на самия него преди половин час, но сам чуваше колко сплашено звучи.

— Виждал ли си самолета по-рано?

Ерман беше пребледнял.

— Д-да, мина покрай мен тъкмо преди да ме вземеш със селската си лимузина, успокой се, мамка му!

Ерман, изглежда, не го чуваше. Няколко секунди не каза абсолютно нищо.

— Махай се! — процеди накрая между стиснатите си устни.

— А? — HP нищо не разбираше.

— Махай се, изчезвай, върви по дяволите, тъп ли си!

Ерман размаха ръце и направи няколко крачки към HP.

Той отстъпи инстинктивно и вдигна ръце пред себе си.

— Окей, окей, само се успокой, тръгвам, тръгвам! Исусе, очевидно тоя пич окончателно бе превъртял.

— Това е просто скапан самолет, Ерман, няма нужда да се палиш толкова!

* * *

Дотук с брилянтния план.

Нила все още я мразеше, това поне го беше разбрала. Всъщност нямаше нищо странно, все пак нейният обожествяван брат бе паднал през балконския парапет.

Нила и Даг винаги бяха били близки и тя така и не прие заключението на разследването, че всичко е било донякъде злополука. От фирмата, която хазяинът бе наел за реставриране на фасадата, бяха работили немарливо, когато са възстановявали балконите, и няколко от болтовете на парапета липсваха.

„Злощастно стечение на обстоятелствата“, както гласеше присъдата.

За Хенке това означаваше десет месеца за убийство по непредпазливост, вместо за непредумишлено^[5]. Ако парапетът беше правилно монтиран и всички болтове си бяха на мястото, Даг вероятно щеше да се отърве.

Но беше трудно да се установи със сигурност. Ударът беше тежък, може би дори достатъчно тежък, за да се прекатури над парапета? Във всеки случай този вариант не можеше да се изключи напълно или поне така смяташе съдът.

Но самата тя силно се съмняваше в това заключение. Даг беше едър и тежък, поне деветдесет килограма мускули и имаше добър баланс. Ако парапетът не беше поддал, той нямаше да падне и животът им щеше да изглежда коренно различно. Хенке нямаше да бъде задържан, а тя нямаше да бъде избавена. Неговото затваряне и нейната свобода — едното беше предпоставка за другото.

Проблемът беше само, че не трябваше да бъде така. Това искаше да разкаже на Нила. Какво всъщност се случи онази вечер. И защо…

* * *

— Просто самолет? Просто самолет?!!! — малки пръски слюнка заседнаха в жълтеникавата брада около устата на Ерман. — Ти нищо не разбираш, глупак такъв! Те имат уши навсякъде, абсолютно на-шибано-всякъде. Не схвана ли това, което ти казах за Мравките? С кого разговаря на идване, с шофьора на автобуса, с някоя учтива лелка във влака? Спомена ли на някой приятел по телефона къде отиваш или си бил достатъчно тъп да запишеш описанието в компютъра?

Гласът му отново премина във фалцет.

— Нищо такова, заклевам се…

HP отстъпи бавно към следите от гуми, които водеха обратно към цивилизацията. Това си беше адски плашещо. Трябваше да се разкара далеч от тоя психар и то на мига. Кой знае какво би могло да стане иначе. В гората никой не може да чуе, че викаш.

Ерман направи още две крачки напред, сви юмруци, а после от единия щръкна обвинителен показалец.

— „Гугъл“! — изплю той. — Проверил си адреса в „Гугъл мапс“, признай си!

— Не, не — отвърна HP инстинктивно, но в същия момент осъзна, че бе направил точно това.

Ерман трябва да бе забелязал промяната в изражението му, или просто предположи, че HP лъже.

Във всеки случай, той направи няколко широки крачки към него.

— Глупак мръсен! — изрева Ерман. — Дадох ти едно просто указание. Не говори с никого, не използвай електроника. А ти ме гугълмапваш! Със същия успех можеше да работиш директно за Водача, заслужаваш да те убия на място!

— Сори! — изплъзна се от устата на HP, който вече бе твърде ужасѐн, за да лъже като хората.

За секунда си представи как го закопават между туфите като някакъв проклет Бокстенски човек^[6] и го изравят двеста години по-късно, за да изложат маринования му задник в стъклен буркан в местния музей във Фиердхундра. От мисълта за малко да се насере в гащите!

Ерман направи още няколко крачки напред, след което внезапно спря.

Остана така няколко секунди и, изглежда, обмисляше нещо. Без да каже и дума, се обърна и изтича обратно в къщата.

HP не изчака да види дали ще се върне с ловджийска пушка. Вместо това се обърна и се втурна по пътеката към шосето толкова бързо, колкото можеше. Над него продължаваше да се чува бръмченето на самолета. Изглежда, кръжеше.

След няколкостотин метра стигна до края на гората. Оставаше му около километър чакълен път през полето, преди да достигне относителната сигурност на шосето. Огледа се неспокойно през рамо. Мамка му, трябваше, разбира се, да свие мотопеда или поне да откачи запалителния кабел или нещо такова. Тук щеше да е открита мишена.

Е, късно беше да мисли за това.

Не чуваше шум от мотопед, но това се дължеше най-вече на проклетия самолет, който все още кръжеше около него. Той забеляза, че рекламният банер го няма. Какво правеше всъщност този идиот?

Той напусна мрака на гората и се затича по пътя. Приблизително на всеки десет метра хвърляше поглед през рамо. Все още нищо. Постепенно започна да овладява страха си. Ама че отявлен психопат се беше оказал онзи. Толкова страшно много благодаря, Манге, за хубавата насока!

Още един поглед назад. Нито следа от Ерман. Чудно!

Едва когато преполови пътя през полето, забеляза, че звукът от двигателя на самолета се е променил. Преди беше най-вече монотонно бръмчене, един тон по-високо или по-ниско, в зависимост от това къде се намира самолетът. Но изведнъж шумът се беше засилил, както по сила, така и по височина, и минаха няколко секунди, докато HP разбере причината. Защото внезапно, когато се обърна за пореден път, за да провери дали Ерман не го преследва, той вместо това откри, че самолетът се спуска право към него, все едно беше шибаният Кари Грант^[7]! Направо не можеше да повярва на очите си!

Приближаваше се все повече и повече, но чак когато самолетът изпълни цялото му полезрение, HP се осъзна и се изплаши наистина. Бученето на приближаващия двигател и шумът от вятъра в крилата удавиха всичките му мисли. Той видя въртящата се перка най-отпред и килнатия отдолу стоманен прът между колесниците, които връхлитаха към него, но все още му беше трудно да възприеме какво беше на път да се случи.

„Shit!“, беше единственото, с което мозъкът му допринесе, след което той се препъна в собствените си крака и се строполи на земята.

Усети порива на вятъра и свистенето на колесника, който се размина с главата му само на няколко дециметра, преди да налапа чакъла.

Шумът от двигателя започна да утихва и HP внимателно надигна ожуленото си лице, за да види как самолетът се изкачва за бавен ляв завой. Отне му малко време, докато се усети, че пилотът набира височина за втори опит.

„По дяволите!“, помисли си той паникьосано, изправи се на колене и принуди парализираните си крака да се раздвижат. Заряза чакъления път и вместо това сви през полето в посоката, в която знаеше, че се намира спирката. Прах и пръст се завихряха около краката му, а стърнището режеше крачолите му.

Рич-пам-рич-пам-рич-пам.

HP тичаше, както със сигурност не бе тичал друг път.

Оставаха поне петстотин метра до пътя, до спасението. Самолетът скоро щеше да е описал половината кръг. Сърцето му биеше така силно в гърдите, че той почти си помисли, че ще се пръсне. В устата си усещаше вкус на кръв, пулсът му биеше в тъпанчетата.

Той отново чу как шумът се засилва, когато самолетът се спусна към него в стил Алфред Хичкок и този път звукът бе дори по-оглушителен, ако това бе възможно. Тичаше панически, опита да се движи на зигзаг, за да бъде по-трудна мишена, точно както се правеше в „Counter-Strike“. Но това беше IRL, а не шибана компютърна игра! Самолетът се приближаваше все повече и, изглежда, нищо не можеше да го отклони от курса му.

Изведнъж той мерна нещо в стърнището на няколко метра пред себе си. Изглеждаше като някакъв вид пластмасов кол, приблизително два метра дълъг.

Не знаеше как точно му дойде идеята, но точно преди самолетът да го застигне, той се хвърли към кола, грабна го с две ръце и с единия му край под мишницата, горе-долу като рицарско копие, той легна по гръб.

Самолетът изпълни целия му свят, тътенът беше оглушителен. В същия миг, в който въздушната струя му изкара въздуха, той усети колът да среща нещо твърдо, след което бе изтръгнат от ръцете му.

И самолетът го подмина. HP отново се обърна по корем. Остатъците от разтрошения кол лежаха на няколко метра от него.

„Трябва да е ударил перката“, помисли си той, докато се изправяше на крака.

Самолетът бе възобновил изкачването си. Но този път двигателят не звучеше толкова разярено. Шумът се усилваше и спадаше, сякаш двигателят работеше неравномерно и HP можеше ясно да различи свистящ звук, който вероятно идваше от повредената перка.

Пилотът очевидно имаше проблеми, но HP не изчака да види дали ще ги разреши.

Вместо това се затича с пълна скорост към автобусната спирка, която вече се мяркаше отпред. Докато се приближаваше, видя да минава автобус и HP промени курса си, за да опита да пресече пътя му. Можеше и да проработи…

С периферното си зрение откри, че пилотът е решил да смени тактиката си. Вместо да се спуска от няколкостотин метра височина, сега се движеше ниско, пухтейки над полето, и HP видя как колесниците почти докосват стърнището.

Този път залягането нямаше да помогне, главата му щеше да бъде разбита или от колелата, или от стоманения прът между тях.

Ужасѐн, той увеличи скоростта още повече. Тичаше към пътя, видя автобус да се приближава и хвърли всичките си усилия, за да стигне преди него. Шумът от самолета се приближаваше все повече.

Единият му крак попадна в канавката, от което загуби равновесие, но тичаше толкова бързо, че залитайки, продължи напред по шосето, право пред връхлитащия автобус.

Последва скърцане на спирачки, нищене на гуми и ревът от двигателя на самолета, който бучеше над него.

 

 

— Абе, човек, какво стана?!

Гласът дойде отдалеч и HP се надигна рязко. За няколко панически секунди помисли, че е ослепял, че е получил мозъчно увреждане или нещо такова и сега е осъден на живот пън вечен мрак. Но постепенно функциите на тялото му се възобновиха и той успя да отвори очи.

— Окей ли си, човек? — младо момче в твърде широка униформа се беше надвесило над него, а наоколо имаше и две притеснени лица на лелки.

— Човек, ти изскочи от нищото, едва успях да спра, но мисля, че само леко те бутнах.

HP не отговори, ами опита внимателно да се изправи.

Шоферът — имигрант на около трийсет, му подаде ръка, за да помогне.

HP направи бърза проверка на различните функции на тялото си и те издържаха теста.

— Трябва да викнем линейка — измънка една от лелките, които вероятно се бяха возили в автобуса.

— … и полицията — добави другата. — Онзи самолет…

— Никаква линейка! — прекъсна ги HP. — Добре съм.

Така си и беше. Освен ожулванията по лицето и ръцете, както и факта, че си бе изкарал въздуха, когато автобусът го събори на земята, той се чувстваше съвсем добре. Последното, от което имаше нужда сега, бяха куп любопитни ченгета.

— Сори — измърмори той на шофьора. — Не прецених добре, моя грешка, my bad! — успя да каже, когато си възвърна напълно способността да говори. — Чувствам се добре!

— Чудесно! — на шофера му олекна. — Значи може да продължим?

Той кимна подканващо към двете дами, които чакаха неспокойно в края на пътя.

— Няма ранени, така че без линейка. Всички в автобуса!

После изтръска праха от гърба на HP, докато му прошепвате:

— Човек, нали не смяташ да подадеш оплакване? Вече имам наказание за превишена скорост, а тази работа ми трябва, разбираш ли?

— No worries! — отговори HP, който все повече си възвръщаше самообладанието. — Споко, само ме пусни да се возя гратис и всичко е забравено.

— Нямаш проблеми, приятел! — шофьорът се усмихна облекчено и направи приканващ жест към вратата на автобуса.

— Даже ще успееш за влака, дори и да е в последната минута.

HP само кимна, след което се стовари на най-близката седалка.

— Видя ли самолета, между другото? Триста дяволи, колко ниско летеше!