Андерш де ла Моте
Играта (18)

18. Are you really sure you want to re-enter?

Списъкът беше кратък.

Черни дрехи — check.

Маска — check.

Логин данни — check.

Ексцентричен експерт — също check — за жалост…

Часът тъкмо минаваше десет вечерта, а те все още киснеха в колата.

„Торшхамнсгатан“ 142, на около сто метра надолу по улицата.

HP всъщност искаше да изчакат до сутринта, но според новия му приятел късната вечер беше за предпочитане, ако искаха да избегнат проблеми с полицията. Каза нещо за графика на смените и че по това време били заети с обикновения Свенсон, който катастрофира, боксира се у дома или в пиянството си изгубва ключовете на колата.

Докато рано сутрин ченгетата били нащрек, в по-голяма готовност да обикалят из индустриални райони в търсене на крадци.

Статистически погледнато.

Само ако получаваше пет крони всеки път, когато новият му partner in crime използваше тоя израз…

На практика всичките му страхове се бяха потвърдили горе-долу в мига, в който той взе Рехиман от влака.

Дебели очила, коса на път през средата и чанта за рамо „Пума“ от началото на седемдесетте. Носеше панталони, които му бяха къси с няколко сантиметра, овехтял чифт „Стан Смит“^[1], а черешката на тортата беше яркочервеното яке. За момент HP си помисли, че някой се ебава с него. Че Манге е помолил пича да се облече като паляк само за да се изгаври.

Но къде такъв късмет…

Освен размяната на поздрави и статистическото експозе, Рехиман не беше обелил и дума и въобще не отвръщаше на опитите на HP да облекчи атмосферата и да завърже разговор. Пичът просто си стоеше с ужасното яке на колене и зяпаше през прозореца.

Вече бяха висели тук час и половина и HP щеше да пукне. Той отново забарабани фрустрирано по волана с надеждата да предизвика някаква реакция откъм съседната седалка.

— Еее, Рехиман… Манге… искам да кажа Фарук, казва, че работиш с такива неща ежедневно — каза той и след като не получи отговор добави: — Инсталираш системи за сигурност и такова…? Чувал съм, че в тоя бранш има доста хляб?

Все още никакъв отговор, нито дори поглед.

Специален, беше казал Манге, много благодаря. Тоя беше пълен кукумицин, that’s for sure. HP въздъхна. Работата щеше да отиде по дяволите.

За късмет той имаше отворен самолетен билет. Можеше да се чупи още утре, ако се наложеше.

Auf wiedersehen, suckers!

Напомпаният пазач излезе през вратата на минутата, точно един час след последната си обиколка. Огледа улицата и в двете посоки и след като това, което видя, го удовлетвори, той измъкна голям фенер от колана си, зави наляво и се скри зад ъгъла. След две минути щеше да се появи от срещуположния край на сградата, да влезе през входа за персонала и предполагаемо да продължи обиколката си вътре.

HP тъкмо щеше да изпусне още една уморена въздишка, когато видя, че Рехиман внезапно се размърда. Беше измъкнал тънък лаптоп от чантата си и бе пъхнал модем в един от USB-портовете. Екранът светна и пръстите на Рехиман започнаха да танцуват светкавично по клавиатурата, произвеждайки ритмично тракане.

HP също беше сръчен с клавиатурата, но това тук…

„Като дъжд по пластмасов покрив“, успя да си помисли впечатлен, преди любопитството да надделее.

— Какво правиш, Рехиман?

Опита се да звучи искрено заинтересован.

— Нагласям камерите.

— Как така?

HP се втренчи в спътника си.

Никакъв отговор.

Още тракане, после дъждът над източен Свеаланд изведнъж спря.

Рехиман завъртя лаптопа, така че HP да може да види екрана.

На него имаше отворен прозорец с нещо, което приличаше на образ от камера.

В далечния край се виждаше паркирана кола, вероятно сааб. Отне му няколко секунди да разбере, че това беше изгледът от една от камерите по фасадата на няколкостотин метра от тях.

— Как по дяволите…?

— IP камери — отговори Рехиман монотонно. — Всички камери използват интернет, за да комуникират със сървъра. Много по-добро и евтино е от аналоговите кабели. Стига да знаеш IP-адреса, е лесно да влезеш в системата. Трябва ти само интернет връзка и уеб браузър.

Той написа няколко команди и премести курсора на мишката.

— Иии какво се случва сега?

HP се чувстваше съвсем изгубен.

— Всяка камера има собствена флаш памет. Най-често записването става директно на сървъра, но камерата също има възможност да запази видео материал.

— И?

— Казвам на камерата да запише малък откъс и после да го пусне да се върти, вместо да праща жива картина на сървъра. Горе-долу като в старите филми, където някой слага полароидна снимка пред обектива на камерата.

— И какво, сървърът не разбира ли, че получава запис, а не истински кадри?

За няколко секунди Рехиман погледна HP, като че той беше някаква необикновена жаба, която е на път да дисектира.

— Не — отвърна той безизразно и продължи с тракането.

Пазачът мина покрай ъгъла, продължи към страничния вход и долепи ръката си до четеца. Няколко секунди по-късно вече беше изчезнал вътре в сградата.

Рехиман отвори вратата на колата и без да каже и дума, закрачи бързо натам.

HP беше принуден почти да тича, за да го настигне. Тоя пич очевидно не го слушаше много главата, но същевременно очевидно го правеше.

— И какво ще правим сега? — прошепна HP, когато застанаха пред страничния вход.

На стената се намираше биометричният четец, метална кутия със стъкло отпред, до която пазачът преди малко бе допрял ръката си, за да бъде пуснат.

Без да отговаря, Рехиман извади флакон спрей от чантата и бързо окъпа стъклената плоскост. После взе малък стоманен термос, от който извади малко прозрачна глина за моделиране и я разстла по четеца.

Стъклената плоскост се пробуди и започна да свети.

HP вече не можеше да си мълчи.

— Какво, по дяволите, правиш?!

Рехиман му хвърли още един изследователски поглед.

HP реши да перифразира въпроса.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш, Рехиман?

— Спреят кара отпечатъците на пазача да изпъкнат, след което покривам четеца с балистично желе, което има същата консистенция и температура като човешката кожа. Четецът улавя топлината, текстурата и отпечатъка на обекта, който се допре до него и ако те съвпадат с базата данни, то вратата се отваря.

Същият безчувствен тон, без ни най-малка следа от вълнение или напрежение. Този съвсем беше изперкал! Това никога нямаше да проработи!

Отчетливо щракване откъм ключалката рязко промени мнението му.

— Д’еба, ти си гений, Рейнман! — ухили се HP, когато влязоха вътре.

Към тях мигаше още една камера и HP вдигна въпросително вежди към съучастника си. Естествено, геният не схвана такъв прост жест, но той реши да не пита. Сигурно и тази камера вървеше на плейбек. Пращаше стари кадри на празно стълбище, отново и отново.

Кой каквото ще да говори — Рейнман може и никакъв да го нямаше в социалната игра, но щом ставаше дума за техника, той очевидно беше шибаният Хари Потър.

* * *

Когато наближиха „Линдхагенсплан“, тя усети как пулсът й се ускорява. Този път виповете бяха кацнали на Брома, така че пътят беше като дежа вю.

Или не…

Още при „Транебергсбрун“ тя беше започнала да оглежда виадуктите от другата страна на пролива. Взирайки се в далечината, тя се опита да види дали някой чака горе. Но разстоянието и тъмнината правеха невъзможно да се установи дали ги дебне опасност.

И когато се приближиха, тя го видя. Самотна фигура, горе на същия мост, където бе стоял Хенке.

И внезапно сърцето й заби панически.

— Има някой на моста — каза тя с учудващо спокоен глас.

— Ммм… — съгласи се Викстрьом, който беше нейният шофьор, и намали скоростта.

— Алфа 101, забавяме темпото. На моста стои човек — каза тя в микрофона.

Все още беше изненадана, че гласът й може да звучи толкова спокойно. Вътре в нея беше хаос. Искаше да изкрещи на Викстрьом, че не може да диша, че той трябва да спре и да я пусне навън. Незабавно!

— Алфа 102, разбрано — отговориха от ВИП-колата зад тях и увеличиха разстоянието. — Внимавайте, 101.

Мостовете се приближаваха все повече.

Фигурата продължаваше да стои до мантинелата, напълно неподвижна. Сега, когато бяха по-близо, тя можеше да види повече подробности. Изглеждаше като че човекът държи нещо в ръцете си.

* * *

Подминаха още една врата и нова камера и изведнъж се озоваха в дълъг коридор. Всичко, което ги посрещна, беше сив линолеум и няколко слаби флуоресцентни лампи. Нямаше пищящи аларми, мигащи крушки или трополене на стъпки от охранителен отряд. Всичко вървеше като по релси! HP не можа да не надникне през една от еднотипните, кафяви врати, които опасваха стените на коридора. Само един sneak peak!

* * *

Фигурата горе протегна ръка през парапета, пръстите му бяха сплетени около тъмния предмет.

„Оръжие!“ помисли си тя почти истерично и сложи ръка на дръжката на пистолета, закрепен за дясното й бедро.

Разстоянието вече беше малко и тя забеляза как Викстрьом хвана волана по-здраво. Ребека все още държеше микрофона в лявата си ръка, кокалчетата й се белееха около черната пластмаса.

„Вземи решение, Нормѐн!“ крещеше глас в главата й.

Но тя беше напълно парализирана.

Точно когато минаваха покрай моста, Викстрьом зави рязко наляво. Тя несъзнателно се сви в същата посока, за да избегне атаката.

Отминаха моста, а две секунди по-късно същото направи и колата, която ги следваше и която бе повторила маневрата им.

Нищо не се бе случило.

И внезапно Ребека осъзна какво държеше в ръце човекът горе. Мобилен телефон.

* * *

Стаята беше празна, без абсолютно никакви мебели. Ако се съдеше по слоя прах по перваза на прозореца, никой не беше чистил от месеци, може би дори години. Бърза проверка на още няколко врати даде същия резултат.

Целият етаж изглеждаше изоставен, нямаше дори един кашон или чувал за боклук със зарязани вещи. Единственото, което говореше, че мястото поне в даден момент е било населено, беше неясен постер, който той намери закачен на една стена в последния офис.

Мотивът му изглеждаше познат, мъж с черно палто и бомбе, с лице скрито от зелена ябълка. Зад мъжа хоризонтът се изпълваше бавно с мрачни облаци, като че се задаваше буря.

По някаква причина картината го накара да изтръпне.

Това място всъщност беше адски creepy!

Рехиман беше застанал до вратата в дъното на коридора и отново бе извадил лаптопа си. Той го облегна на стената и със свободната си ръка набра още няколко команди.

— Рецепцията е от другата страна на това стълбище — каза той на HP, докато той внимателно затваряше вратата на офиса зад себе си. — Пазачът всеки момент ще приключи с обиколката си, така че трябва да се качим горе, преди да се е върнал пред монитора. Системата показва кои четци се активират и от кого. С малко късмет няма да провери внимателно, когато се върне от обиколката си, а и да го направи, ще изглежда, като че той отворил една и съща врата два пъти. А това би могло да значи чисто и просто, че системата си прави майтап с него, понякога се случват такива неща. Но ако се върне, преди да сме влезли, край. Колкото и да е смотан, все ще схване, че не може едновременно да стои в будката и да отваря врати в другия край на сградата. Разбираш ли?

HP кимна и в същото време се опита да се отърси от обзелото го неприятно чувство. Трябваше да се размърдат!

* * *

Оставиха виповете в Гранд без проблеми. Бързо спиране, разтоварване и после обратно в полицейското управление.

Но въпреки това тениската, която носеше под бронежилетката, беше вир-вода. Паниката още не я беше напуснала, къкреше под повърхността и тя трябваше да се напряга до край, за да не й позволи да избие навън.

Защо, по дяволите, му беше на някого да стои на моста и да снима ей така през нощта? Точно там, на същото място, на което беше стоял Хенке?

За един обезумял миг тя си помисли, че наистина той стоеше там горе. Че по някаква идиотска причина беше продължил с онази Игра и му бяха наредили да повтори мисията.

След това, когато установи, че не Хенке се беше провесил над парапета, изнервеният й мозък започна да мисли в други посоки. Ами ако Играта беше продължила без него и вместо това сега те си играеха с нея?

Ами ако Мике беше замесен по някакъв начин?

И онова с бележките и обажданията… Всички тези въпроси без отговор щяха да я побъркат.

Всичко беше откачено, нереално, болно!

* * *

След няколко бързи крачки нагоре по каменното стълбище и още един надхитрен четец, те се намериха в нов коридор. По протежение на лявата страна имаше същата редица анонимни, кафяви врати като на долния етаж, но дясната страна изглеждаше напълно различна. Като начало беше значително по-нова от съседката си отсреща, освен това имаше само една врата. И то каква — сигурно беше и звукоизолирана, и огнеупорна.

Четецът също изглеждаше по съвсем друг начин. Имаше нещо като малка шпионка, горе-долу на височината на главата.

— Скенер на ретина — отбеляза Рехиман. — Разчита вените по ретината с помощта на лазер — поясни той. — Много по-сигурно от отпечатъците от пръсти и длани. На практика не може да се излъже.

— Какво, не може да се излъже? — изсъска HP. — Да не стигнахме чак дотук само за да се откажем?

Той се втренчи в Рехиман, който съвсем спокойно ровеше из чантата си. След няколко секунди той извади оттам нещо, което приличаше чифт очила с извънредно дебели лещи и страшно тънки рамки. Той си ги сложи и пъхна глава на предназначеното място.

HP видя как вътре започна да мига лампичка.

Той затаи дъх и усети пулса си да бие в тъпанчетата му. Рехиман очевидно нямаше акъл дори да се изплаши. Просто извади чифт очила от ку-ку магазина и хоп — главата в четеца. Как, за бога, геният щеше да се оправи с това?

* * *

Бележката беше това, от което най-накрая й падна пердето. Тя знаеше със сигурност, че я беше откъснала, смачкала и хвърлила на дъното на шкафа преди началото на смяната. Но ето че сега тя отново стоеше там.

Вдигната, изгладена и закрепена обратно, тя крещеше посланието си и внезапно тя се почувства като че всичко около нея се сгромолясва. Достатъчно вече с всички тия простотии, беше единствената оформена мисъл, която успя да различи из хаоса в главата си.

Достатъчно вече!

Тя затръшна обратно вратата на шкафчето и излезе от съблекалнята с няколко бързи крачки. Когато се беше отдалечила достатъчно по дългия коридор, тя извади мобилния си телефон и намери номера.

Отговори телефонният секретар.

— Трябва да престанеш! — изкрещя тя на машината от другата страна. — Да, аз съм малка курва и убийца, права си! Аз бутнах Даг. Аз, не Хенке! Той пое вината, жертва се за мен. Но аз го убих! Ако не бях аз, сега Даг щеше да е жив. Може би можех дори да го спася. Имаше шанс, малка възможност. Но аз не опитах и ти знаеш защо! Защото иначе никога нямаше да бъда свободна! Той ме държеше здраво в ръцете си. Докато смъртта ни раздели.

Тя спря за миг и се окопити малко, преди да продължи.

— Той винаги плачеше впоследствие, това може би беше най-лошото. Казваше през сълзи, че съжалява и колко много ме обича. Че любовта между нас била толкова силна, че понякога не успявал да се справи. И че затова излизал извън контрол. Сякаш любовта имаше нещо общо…! Но аз му прощавах, въпреки че понякога бях толкова насинена, че едва можех да си стоя на краката. Успокоявах го и обещавах никога повече да не го ядосвам толкова. Точно като че всичко бе по моя вина… Ама че жалка история…! Обичах го и същевременно се мразех заради това. За това, че го оставях да ми причинява такива неща!

Тя отново бе принудена да направи пауза, за да си възвърне контрола над речта.

— Той ме променяше, преобразяваше ме — в нещо, което все по-малко разпознавах. Като че тя, годеницата му, вече не бях аз, а някоя съвсем друга. Непозната, без собствена воля или контрол. Проклета, пасивна жертва!

Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх, стисна очи и след това се отпусна.

— Тази вечер беше най-лошата в живота ми — каза тя бавно. — Но също така и най-хубавата. Даг не беше единственият, който падна от ръба, поне аз така гледам на нещата. Той взе старата Ребека със себе си. И аз ги оставих да паднат. И двамата! Самозащита, неизбежна отбрана, наречи го както искаш. Те умряха там, долу — за да мога аз да оцелея! Така че как, по дяволите, се осмеляваш да се появиш сега и да ме измъчваш?

* * *

Внезапно червената лампа изгасна, Рехиман дръпна обратно главата си и в следващата секунда моторът на автоматичната ключалка започна да бръмчи.

— К-как по дяволите го направи? — попита HP задъхано.

— Нищо сложно, ако знаеш как е съставена базата данни. Трябва ти пластмасов 3D модел на нечия чужда ретина, такъв можеш да си поръчаш по интернет. После вземаш чифт евтини рамки за очила и всичко е готово.

Рехиман натисна дръжката и вратата се отвори безшумно.

— Ама ч-чакай малко!

HP напразно се опитваше да подреди парченцата от пъзела в главата си. Просто не се връзваше, нещо липсваше.

— Откъде, по дяволите, знаеш чии очи ги има в базата, в смисъл… Как можеш да знаеш чия ретина трябва да копираш? — поясни той бавно, така че особнякът да го разбере.

— Просто е — отвърна Рехиман, свивайки рамене. — Просто копирах базата данни, когато инсталирах системата.

Преди HP да дойде на себе си, той отвори вратата.