Андерш де ла Моте
Играта (11)

11. Name of the Game

„Поредният ден адска жега! Глобалното затопляне явно работи извънредно, ако се съди по продължителността на горещата вълна“, помисли си той и с два пръста отлепи потната тениска от гърдите си.

Влак на север за две станции, после автобус.

Но какво щеше да стане после?

Имаше името на спирката, написано на бяло листче, слез и чакай, звучаха инструкциите. На майната си в пустошта. Мястото беше трудно откриваемо дори с „Гугъл мапс“. HP въздъхна и разтърка влажния си врат.

На пича, с когото щеше да се срещне, му хлопаха някои дъски, но от друга страна, това беше най-добрият, а и единственият шанс на HP да продължи напред и да разплете проклетата бъркотия.

Слезе от влака и огледа внимателно перона. Още трима пътници бяха направили като него. Възрастна двойка и петнайсетгодишен келеш с шапка с обърната назад козирка и смъкнати панталони. Седна на една пейка и изчака да се махнат и едва когато остана съвсем сам, се запъти бавно към спирката за автобуси.

Внимателно застана на грешно място, видя автобусът да идва и чак когато потегляше, HP се втурна през улицата и принуди сърдития шофьор да закове на място и да го качи. Ако някой го следеше, то въпросният вече го беше изгубил или тук, или когато направи номера с пероните на гара „Сьодер“ преди около половин час. И въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават.

Трийсет и пет минути път с автобус и той беше на място. Но макар че преброи спирките и за всеки случай попита шофьора, пак не беше сигурен дали е слязъл на правилното място. Защото това наистина беше in the middle of fucking nowhere! Самотна спирка на междуградски път с ограничение 70 км/ч, голи полета във всички посоки и нито една къща.

Миришеше на суха пръст, слама и още нещо природно, което HP не можеше да определи точно. И естествено, не го посрещна никой…

Запали цигара и се отпусна за малко, но слънцето гореше във врата му и скоро вече влажната му тениска беше цялата мокра на гърба.

Трябваше да запомни да си купи шорти.

Няколко крави мучаха от разстояние, а далеч над хоризонта видя малък жълт спортен самолет да се спуска над върховете на дърветата. След самолета се вееше дълго знаме и HP не се сдържа да не се усмихне.

Не беше виждал такава реклама откакто беше малък. Интернет и кабелната телевизия не бяха ли убили този вид рекламиране? Но от друга страна, тук, в пустошта, сигурно всичко можеше да се очаква.

Събор във Фиердхундра, 28–31 юли, прочете той, когато самолетът се приближи.

Пак се ухили, събор във Фиердхундра! Вероятно банда заблудени типове в гащеризони, които отгатваха колко тежи някоя свиня, преобръщаха крави и сваляха петнайсетгодишните си братовчедки. Banjo solo anyone? Дингелингдингдингдингдингдинг динг…

Не можеше да проумее как, по дяволите, можеш да живееш така, вместо в града като хомо сапиенс.

— Ехо, Фиердхундра! — извика той и помаха на самолета, когато минаваше покрай него. Но въпреки че пилотът трябваше да го е видял, така, както стоеше по средата на пътя между окосените полета, HP не получи никакъв сигнал в отговор. Дори малко поклащане на крилата.

— Да го духаш, лайнар — измърмори той с цигара в устата и премина към други, не толкова приятелски жестове, преди самолетът да изчезне от погледа му.

Когато шумът от двигателя заглъхна, той чу друга, по-сприхава машина да се приближава. Оказа се флакмопед^[1], а човекът, който го караше, беше същинско НЛО!

Дълга светла коса, съответстваща рунтава брада и отгоре на всичко стара кожена пилотска шапка с вградени очила. Син комбинезон, който определено бе имал и по-добри дни, и чифт стари войнишки ботуши допълваха картинката и на HP отново му бе трудно да се сдържи да не се засмее с цяло гърло.

Леко особняк, о, да!

Това направо си беше като скрита камера!

Мотористът спря рязко пред него и превключи на нулева скорост.

— Ти ли си този HP?

— Не, аз съм просто обикновен турист, който обича крави и природа, ти как мислиш — измърмори HP.

— К’во рече? — моторджията се наведе напред.

— Да, аз съм, хубаво местенце, крави, природа — отговори HP, този път достатъчно високо, за да го чуят през шума от двутактовия двигател.

— Ерман — кимна онзи в отговор. — Скачай!

HP се поколеба за миг, но после се качи на платформата, все още засмян. Разбира се, само това му оставаше, малко пътешествие с флакмопед, за да се циментират всичките му предразсъдъци за провинцията. Банджо-дуелът в главата му набра нова скорост и той си тананикаше, уверен, че шофьорът му не може да го чуе през тракането на двигателя.

Ерман следва шосето няколко километра, след което зави право през полетата по един почти невидим чакълен път.

Колкото повече приближаваха края на гората, толкова по-неравен ставаше пътят, но шофьорът не отпусна газта ни най-малко и когато се доклатушкаха до малката къщурка, скрита между смърчовете, цялата хилбили атмосфера почти бе спряла да забавлява HP.

Докато Ерман паркираше мотопеда под малък навес, който едва се виждаше измежду гъсталаците, HP се разтегна и разтри натъртения си задник.

Къде, по дяволите, се беше оказал?

Обиталището беше малко, може би петдесет-шейсет квадрата, така че не бе много по-голямо от вилата на леля Берит. Фасадата някога ще да е била червена, но сега повечето дъски бяха сиви, може би с леки намеци за розово на местата, до които слънцето и дъждът не се бяха добрали. Поддаващият азбестов покрив беше позеленял от мъх и лишеи, а около ъглите растеше еднометрова коприва. Цялото място изглеждаше сякаш може да се срути всеки момент.

— Айде, влизай — смотолеви Ерман и кимна към вратата, докато затваряше вратата на малкия навес. HP послуша поканата му и откри, че вътрешността на съборетината изглежда значително по-добре, отколкото бе очаквал.

Кухнята и малката всекидневна бяха чисти и спретнати, миришеше на течен сапун, а в единия край стара желязна печка пращеше уютно. Въпреки това в къщата беше хладно, вероятно защото лежеше в сянката на високите смърчове наоколо.

— Последва ли инструкциите? — попита Ерман, когато няколко секунди по-късно влезе в кухнята.

— Дам — отговори HP. — Не нося мобилен телефон, платих всички билети кеш и освен това направих малка Джеймс Бонд каскада, когато хващах влака, така че малкият ти рай е в безопасност.

Ерман изсумтя и хвърли пилотската шапка на един стол.

За своя изненада HP откри, че домакинът не беше някакъв чичак, както си бе помислил първоначално, ами вероятно само няколко години по-възрастен от него самия.

Ерман му направи знак да седне на кухненския диван, сложи старомодна кафеварка на котлона и извади чаши.

— Значи си алергичен към електричество, как става тая работа? — започна HP пресилено приятелски, но веднага получи изсумтяване в отговор.

— Двайсет и пет години компютри, магнитни полета, радиовълни и всякакви други гадости, които се носят из въздуха. И един ден се събуждаш с обрив и едва дишаш.

Той наля кафе и на двамата и HP отпи бърза вряла глътка. Варено кафе^[2], не беше пил такова, откакто баба му беше жива, отбеляза той, когато успя да преглътне топлата течност, като същевременно разкара с мигане една сълза. Като се изключи температурата, беше доста хубаво.

Порцеланът беше тънък като лист, а дръжката толкова фино изработена, че той трябваше да държи чашата в стил Лидингьо^[3], с изпънати малък и безименен пръст. Сервизът за кафе сигурно беше на годините на къщата, ако не и по-стар.

Той разбърка кафето, духна го и отпи още една внимателна глътчица, докато наблюдаваше домакина си.

— Значи искаш да разбереш повече за един сървър, който съм инсталирал? — каза Ерман и се втренчи подозрително в него през масата. — По принцип не разговарям с хора, които не познавам, или понастоящем с хора изобщо.

„No shit!“, помисли си HP и се засмя с лице в чашата.

— Но един стар приятел каза, че си окей, а му дължа услуга, голяма при това. Ако той гарантира за теб, значи в моите очи си окей. Та какво, значи, искаш да знаеш и защо?

HP беше обмислил стратегията си по време на пътуването и се насили да звучи неутрално.

— Само за кого си го инсталирал и къде се намира. Аз съм арт директор в малко рекламно бюро и на сървъра има доста снимков материал, който ме интересува.

Ерман го изгледа продължително и HP се помъчи да изглежда така, както си представяше, че изглежда един трудолюбив арт директор.

Внезапно домакинът се засмя и разпери ръце.

— Я виж ти, арт директор!

HP се усмихна и кимна.

Вървеше като по релси, идиотът направо кълвеше от ръката му!

— А пък аз да си мисля, че си играч, който е преебал нещата, и отчаяно се опитва да разбере що за тир го е премазал и в тази връзка — защо?

Ерман избухна в бурен смях, а HP бе принуден да се изкашля няколко пъти, за да изкара врялото кафе от кривото си гърло.

* * *

Поредният ден адска жега! Днес щеше да работи вътре в службата, което означаваше няколко часа различни книжни упражнения. Трябваше да чете анализи на оценки за опасност и предварителните програми за следващия период на председателстване на Съвета на ЕС. Имаше достатъчно време да разчисти бюрото си.

Въпреки че беше рано, ризата й вече беше мокра под мишниците. В сградата имаше климатик, но тъй като всяко полицейско преустройване по някаква причина се нуждаеше също така от нови стени и офиси, сега почти всичкият студен въздух се оказваше в няколко стаи в другия край на коридора. За да създаде поне илюзия за хлад, Ребека бе принудена да си купи вентилатор, който сега бавно разбъркваше въздуха в офиса, който делеше с трима колеги охранители. Тя се настани до бюрото си, затвори очи и остави струята въздух да премине по лицето й няколко пъти, докато тя събираше мислите си.

Бе й отнело известно време да изрови номера. Нила я нямаше в телефонния указател, нито беше вписана в „Ениро“.

Беше потайна, разбира се, като деветдесет и пет процента от назначените в полицията, независимо дали беше нужно или не. Но и за това си имаше решение, разбира се. Беше нужен само разговор с едно момиче от отдел личен състав, което познаваше. Невинна лъжа, че тя и Нила ще карат курс заедно, и хоп, имаше график на дежурствата и домашен и мобилен номер. Кой каза, че женската мрежа не работела?

Но тя отново се колебаеше.

Как трябваше да започне и какво всъщност се надяваше да постигне с разговора? Да кажа веднъж завинаги каквото имам да казвам, повтаряше си тя. Да обърна страницата окончателно и да сложа край на проклетите бележки…

Това не бяха лесни цели, ако въобще бяха възможни. Само преди няколко дни би плюла на всичко. Все пак се беше справяла добре повече от десетилетие, без да мисли за миналото. Но след случилото се на „Линдхагенсплан“ лещата се бяха променили.

Да види Крюсе в такова състояние в болницата, с тръби и маркучи навсякъде, макар и значително по-свеж сега, отколкото в началото, я бе накарало да започне да мисли по нов начин. Можеше тя да лежи там. Може би дори трябваше да бъде тя, точно както твърдеше бележката, защото грешката беше нейна.

Така че реши да направи поне един опит, този път наистина. Да проветри, да каже каквото трябваше да каже още отдавна и да стигне до някакъв завършек. Първо със семейството на Даг, но после по някакъв начин също и с Хенке. Да го накара да й прости за това, което бе направила или по-точно казано — не бе направила… Ако нещо такова въобще беше възможно.

Разговорът им онзи ден не й даваше големи надежди. Беше пробвала да му позвъни, но дори новият номер, който й бе дал, беше изключен. Типично в негов стил.

Но какво трябваше да каже?

„Истината!“ прошепна един глас в главата й.

Въпреки жегата, тя изтръпна.

* * *

— Хайде, разкажи какво са те накарали да направиш и не се притеснявай от правило номер едно. В гората никой не може да чуе, че доносничиш!

Ерман отново се разсмя гръмко, докато пълнеше кафените чаши.

— Кой номер беше, като начало?

HP, меко казано, се чувстваше като гръмнат. Пичът го беше изиграл, беше се правил на идиот, въпреки че знаеше точно как стоят нещата. Адски яко. Голям майтап, Yippikayee motherfucker!

Но какво пък, трябваше да го преглътне и да приеме положението.

— Сто двайсет и осми — смотолеви той и малко след това за трети път в рамките само на няколко дни разказа историята си, спестявайки избрани подробности.

Когато приключи, Ерман кимна замислено.

— Аха, определено разбирам защо си тук. Имаш предостатъчно причини да си ядосан, спор няма. Но сега ще ти кажа защо трябва внимателно да си помислиш, преди да се впуснеш във втори рунд срещу Водача, ако това са намеренията ти.

Внезапно той стана от стола и обиколи малката къщурка, като се навеждаше от време на време, за да погледне през ниските прозорци. Видимо успокоен, той се върна до кухненската маса.

— Сега слушай внимателно, защото май не вземаш нещата на сериозно… или просто си малко тъп. Работил съм за Играта, така че знам за тях повече от останалите хора, но затова след малко. Като начало, кои, мислиш, са хората, които пишат на стената ти?

— Амиии, т’ва нали са хора, които са гледали клипчетата?!

HP всъщност не беше мислил много по въпроса. Отговорът беше очевиден.

— Трябва да са разни хора, които се кефят да гледат яки клипчета и са готови да се бръкнат. Иначе Играта нямаше да се движи — добави той с известна несигурност.

Ерман поклати глава.

— И ти наистина вярваш, че има цял куп хора, които си нямат друга работа, освен да гледат хулигански клипчета и им е омръзнало да го правят безплатно по YouTube или MTV?

— Ами… даа? — каза HP, най-вече поради липса на по-разумен отговор.

— А мисиите? Вандалщините, които ти и всички други играчи правите, стават по случайност, защото е яко, или? — Ерман го погледна очаквателно.

— Ох, не съм мислил за това — отговори HP и се почувства все едно са го пратили да се засрами в ъгъла.

Ерман въздъхна.

— Не, за съжаление, изглежда, не си голям мислител, HP. Ти си от тези, които просто следват импулсите си и правят каквото ги устройва, прав ли съм, или да?

— А, това какво ще рече? — HP беше сигурен, че са го засегнали и рязко вкара най-обиденото си изражение.

— Имам предвид, че си човек, който преди всичко гледа себе си и грам не му дреме за другите.

— И какво лошо има to look out for number one? — HP кръстоса ръце на гърдите си и се облегна назад.

Ерман пак въздъхна.

— Няма нищо лошо, по-скоро е хубаво качество, когато става дума за Играта. Не се познаваме, но позволи ми да направя няколко предположения.

Той започна да отброява на пръсти.

— Нямаш постоянна работа, все гледаш да минеш метър и затова фигурираш в полицейския регистър с редица дребни престъпления. Освен това имаш малко или никакви роднини и почти никакви приятели. Спри ме, когато сметнеш, че се отклонявам от истината…

Той погледна набързо HP и продължи да изброява на пръстите на другата ръка.

— Освен това жадуваш за признание и/или страшно ти трябват кинти. Как се справям дотук?

HP беше замръзнал.

Откъде, по дяволите, тоя знаеше всичко това?

Да не го беше проверил по някакъв начин или някой се бе разприказвал?

— Спокойно, приятел — подсмихна се Ерман. — Не съм ясновидец. Чисто и просто качествата, които изредих, се ценят в един играч, тоест в такъв като теб.

Той кимна многозначително, като че HP беше малко бавен, което го раздразни повече от бързия преглед на личността му.

— Нищо в Играта не е съвпадение, запомни това! — продължи Ерман. — Намерил си онзи телефон, защото са искали да го намериш. Вече са те били избрали, защото са сметнали, че притежаваш нужните качества. Първо са ти дали няколко лесни мисии, за да могат всички да видят на какво си способен, горе-долу както разгряват конете в „Сулвала“^[4], и после: Place your bets ladies and gentlemen, Играта започва!

Мислите в главата на HP като че бяха спрели.

— И-имаш предвид, че залагат на мен като на хиподрума? — успя накрая да каже.

— Браво, Айнщайн, най-накрая ти светна! — захили се Ерман. — В основата си играта не е нищо друго, освен по-сложна форма на залагане, само че много по-интересна от „Алсвенскан“^[5] или V75^[6]. Играят от години, много преди да се появи интернет. Тези, които залагат, се наричат Кръга и ги има по цял свят. Има краткотрайни залози, от мисия на мисия, или по-дълга игра, при която се залага на The End Game.

— The end game…? — барабанът в главата на HP изведнъж отново се завъртя.

— Добър въпрос, значи все пак не си толкова тъп!

Ерман се беше изправил и размахваше ръце разпалено.

— Играчите, които преминат определено ниво, участват в по-голям сценарий, където всички мисии водят постепенно към някакъв grande finale. Кръгът може да залага на финалния резултат, The End Game. Дали играчът ще се справи с напрежението, или ще се огъне, чаткаш ли?

HP кимна несигурно. Радарът му за побъркани беше започнал да отчита леки сигнали. Това звучеше нелепо…

— Най-добре е ако играчът не загрее за какво става дума, ами действа съвсем импулсивно, което прави Играта още по-автентична. A true show of character, може да се каже.

Ерман направи още едно бдително кръгче из къщата, преди да се върне до масата.

Погледна HP изпитателно и изглежда се посъветва със себе си, преди да продължи.

— Окей, както вече казах, обикновено не разговарям с други хора, още по-малко за Играта, но отчасти имаш солиден спонсор, който гарантира, че си точен, и отчасти изглеждаш малко тъп, за да играеш двойна игра…

Ерман извади лист и химикалка от един шкаф и започна да рисува пирамида.

— Ето така изглежда организацията. Най-долу има сума ти дребни играчи, които се задоволяват с умерено вълнение и сигурен допълнителен доход, те се наричат Мравки. Мравките се използват за дреболии като да набавят джаджи или информация, да доставят или подготвят оборудване за различни мисии или да снимат. Мравките никога не се целят към върха, не стават истински Играчи, ами го играят на сигурно, ако ме разбираш?

HP кимна бързо. Не беше пропуснат факта, че Ерман за втори път го нарече тъп, но това звучеше адски интересно!

— Вероятно някоя Мравка е оставила телефона във влака, а друга е снимала пробната ти мисия. И пичът с чадъра може като нищо да е принадлежал към Мравуняка или просто е бил под ръка, трудно е да се прецени — продължи Ерман.

— Ами всичко останало, картата за достъп, ключа за ферарито, гранатата, шкафчето в „Сентрален“, ключа под масата…?

— Най-вероятно всичко е било уредено от Мравки! — потвърди Ерман. — Цялата Игра се гради на Мравките. Без тях нищо не би работило и затова постоянно събират нови. Има ги навсякъде: в полицията, застрахователните, Telia, Microsoft, Google, you name it. Така че можеш да си сигурен, че са знаели всичко, което си струва да се знае за теб, много преди да те оставят да намериш телефона.

Ерман нарисува второ ниво в средата на пирамидата.

— Мравките помагат и за набирането на Играчи, такива като теб. Мравката, която те е намерила, получава бонус за всяка мисия, с която се справиш, и колкото повече напредваш, толкова по-богат правиш него или нея.

HP вдигна ръка. Беше принуден да направи кратка пауза, за да смели всичко, което бе чул току-що.

Значи някой е подшушнал на Играта за него?

Може би дори някой, когото познаваше?

Ерман, изглежда, прочете мислите му.

— Може би въобще не познаваш Мравката си. Може да е бил всеки, който е попаднал на данните ти: работодател, лелка от Социалните или чиновник в Бюрото по труда.

По някаква причина, това разяснение не накара HP да се почувства много по-добре.

За него всичко бе било игра, времегубка с extra twist. Но това тук…

— Играчите са в различна категория от Мравките и те се използват за по-квалифицирани и рисковани задачи, разбираш ли разликата?

О, да, HP схващаше. Вратата на апартамента му и опита за палеж на магазина не бяха неща, които да се възложат на Мравка, искаха се значително повече кохонес за целта.

— Всеки Играч получава, както вече знаеш, редица мисии — продължи Ерман, докато рисуваше най-горното ниво на пирамидата. — Всичко е измислено така, че да се разбере доколко можете да бъдете притиснати и, разбира се, Кръгът залага къде е границата. Постепенно повечето отпадат, но Играта, естествено, е предвидила това. В крайна сметка Играчите са просто недълготрайни продукти и едва малцина имат качествата да стигнат до върха. Когато си се разприказвал пред онова ченге, истинско или не, в кибер пространството е имало доволна групичка, заложила, че ще се пречупиш, и няколко други, които страшно си разочаровал. Но можеш да си сигурен, че някой друг вече е заел мястото ти в светлината на прожектора.

Той нарисува стрелка през цялата пирамида.

— Играта винаги продължава — you are always playing the game, схващаш ли?

— Ами класирането, клипчетата и всичко това? Нали бях first Runner-up, това трябва да означава нещо?

Самият HP усети колко отчаяно звучи, но не положи усилия да го скрие.

Ерман бавно се засмя.

— HP, HP, HP… Ти все още не разбираш… Нищо от преживяното не е било наистина. Всичко е просто игра, телефонно приложение, което безпроблемно интегрира реалност и илюзия толкова добре, че постепенно става невъзможно да знаеш къде е границата. Потърси значението на думата Game и ще схванеш какво имам предвид.

Неразбиращият поглед на HP накара Ерман да въздъхне за пореден път.

— Окей, така стоят нещата на прост език: те те лъжат, HP! Играта показва неща, които са реални, както и такива, които са нагласени специално за теб. Мотивацията е различна за всеки играч. Някои се надъхват от спорт — други от мацки или музика. Ти, от друга страна, очевидно обичаш филми и компютърни игри — така че Играта ти е дала главна роля, заедно с фен клуб и всичко останало…

Ерман изпи последната глътка кафе, преди да продължи.

— Изведнъж се оказваш главен герой, вместо наблюдател. От Nobody до VIP само за няколко дни. Феновете в кибер пространството сякаш не могат да ти се наситят, а скоро и ти на тях. И всичко, което Играта иска в замяна за страхотното преживяване, са няколко нищо и никакви мисии…

Той се втренчи в HP, който беше пребледнял.

— Принципът е като с всеки друг порок — продължи той. — Наркотици, игри и, както в твоя случай, внимание и признание. В главата цъкат същите механизми. С нарастването на зависимостта мозъкът постепенно губи способността за критичен анализ. Чисто и просто си се превърнал в recognition junky! Всичко, което не помага или подсилва твоя buzz, се отстранява и мозъкът ти запълва празнините. Вярваш, защото искаш да вярваш и по този начин помагаш на Играта да скрие шевовете в приложението. Истина или лъжа, правилно или грешно играят все по-малка роля. По-големи, по-дълги и повече kick-ове са единственото, което има значение. Но всичко е просто игра — it’s all a fucking Game, схващаш ли?!

Той погледна подканващо към HP.

— Така че да се върнем на въпроса ти, приятелю. Класирането, което са ти показали, може и да е било истинско, но със същия успех може да е било нещо, което са съчинили само за теб. Защото такива неща те надъхват. Играят си с теб, HP, точно както ти си играеш с нещастниците от другата страна на мисиите. Което ни отвежда до по-неприятната част от Играта.

По-неприятната!, помисли си HP. Как, по дяволите, това беше възможно?

Внезапно се почувства като кръгъл идиот, кукла на конци, с която са се гаврили просто за забавление. Подръпвали са конците му, за да видят какво ще стане и после са залагали на резултата.

Дами и господа, отгатнете какво ще се случи, ако дръпнем въже номер четири. Ще се справи ли 128 с напрежението? Ще хвърли ли камък върху колата на сестра си заради малко признание, тя ще оживее ли, and will he break under pressure и ще захленчи ли като малко момиче? Ladies and gentlemen place your bets and stay tuned…

Барабанът в главата му се въртеше с пълна скорост и му трябваха няколко секунди, преди да се усети, че Ерман е продължил с изложението си.

— … мисията идва всъщност? Залагането е само един от източниците на приходи в Играта. Както сигурно разбираш, струва цяло състояние, за да се движи машината. Играе се на няколко континента едновременно, така че финансирането е ужасно важно.

Той спря за момент, за да напълни отново чашите им и да обиколи къщата за трети път. След като отново се увери, че всичко е спокойно, той се върна в кухнята.

— Разбираш ли… — започна Ерман с нисък глас и се наведе към HP толкова близо, че той усети таниновия коктейл в дъха му — … ето тук всичко става настина nasty!

* * *

Другите играеха флорбол и в коридора бе празно, така че тя се възползва от възможността. Беше се извинила, че още има болки в тялото след катастрофата и тъй като те все пак бяха събрали два пълни отбора, не се бяха опитвали да я разубедят.

Според графика Нила не беше на работа днес, така че започна с домашния номер. Два сигнала, после трети и четвърти. Включи се телефонният секретар и тя тъкмо щеше да затвори, когато чу някой да шумоли със слушалката.

— Ало, Нила е!

Гласът звучеше горе-долу както си го спомняше.

Вдиша дълбоко.

— Здравей, Нила, обажда се Ребека Нор… ъм, Петершон. Имаш ли няколко минути да поговорим? Наистина бих го оценила.

Още шумолене, после:

— Извинявай, трябваше да изключа секретаря. Как каза, че се казваш?

— Ребека, Ребека Петершон.

Слушалката затихна.

Сърцето на Ребека биеше толкова силно, че й се струваше, че вижда как ризата й се мести в такт над гръдния кош.