Андерш де ла Моте
Играта (3)

3. Are you really sure you want to enter?

Когато звънецът в горещия малък магазин засвири интрото от „Междузвездни войни“, Магнус Сандстрьом, или Фарук Ал-Хасан, както понастоящем се наричаше самият той, не показа и с най-малък жест, че го е чул. Продължи спокойно да чете смачкания брой на „Метро“^[1], който бе разгърнал на щанда пред себе си, и не удостои посетителя дори с поглед.

— Салам алейкум, братко HP — измърмори той с половин уста.

— Здрасти, Манге — засмя се HP и се отправи спокойно към щанда. — Пише ли нещо интересно във вестника днес? Нека позная, кризата се влошава, Байен^[2] са паднали и някакви ненормални са взривили нещо някъде, вероятно в Багдад, Бомбай или може би в Намайнатаси?

— Португалия — въздъхна Манге и погледна неохотно нагоре.

— А?

— Въпросните ненормални са взривили нещо в Лисабон, по-конкретно празна луксозна яхта. Изглежда никой не може да разбере защо. Но позна две от три. Проклетите Байен пак са се огънали, както винаги.

Той сгъна вестника и се изправи с унил поглед.

— Освен това знаеш много добре, че искам да ме наричат Фарук добави той обезсърчено.

— Разбира се, че знам, Манге, малкият ми! Ако непременно искаш да се превърнеш във второкласен продавач на килими, това си зависи от теб.

Той кимна многозначително към облеклото на Фарук — шалвари, копринена жилетка и риза до глезените.

— Но не очаквай, че ще се вържа на тея простотии. Ти беше Манге в основното училище, беше Манге, когато се криехме зад „Консум“^[3] да пушим от цигарите на майката ти, както и когато загуби девствеността си с оная дебела финландка в палатката, като бяхме на „Хултсфред“^[4]. Така че за мен си Манге, независимо какво ти, жена ти или новият ти бог мислите по въпроса. Окей?

Манге/Фарук въздъхна отново. Нямаше смисъл да се спори с HP, когато беше в такова настроение, това го знаеше отдавна. Най-добре изцяло да смени темата, тази тактика обикновено действаше. HP лесно се разсейваше.

— С какво съм заслужил тази почит, млади падуане? — каза той вместо това и направи пресилен жест с ръка към претъпкания под. — Посещението ти е чест за скромния ми магазин.

Ставаше дума за около трийсет квадратни метра похабена кафява коркова настилка, плюс още два квадрата, които съставляваха малкия бокс, скрит зад овехтялата завеса на ресни зад щанда. Общо взето всяка мислима, а и немислима повърхност по пода, стените и дори тавана, беше отрупана с джаджи, главно компютри или части и периферия за такива. Калъфи, харддискове, кабели, касети за принтери и различни USB джунджурии съжителстваха с плакати на компютърни игри или купчини най-различни продукти, отдавна излезли от производство. Малък климатик над входната врата хриптейки водеше неравна борба както с лятната жега навън, така и с топлината, която създаваха безбройните машини вътре.

Във вътрешната част бръмчаха два настолни компютъра, които вероятно бяха замислени с демонстрационна цел, но основно служеха за уеб-кафе, както прилежно бе написано на хартиената табелка, която висеше над зацапаната кафеварка. Същата кафеварка, според друга табела, предлагаше на евентуалните клиенти безплатен достъп до горчивото си съдържание, но такива в случая не се мяркаха.

Светлината в магазина, както обикновено, беше приглушена и идваше главно от разните монитори, разпръснати из помещението. Те, заедно със слабата флуоресцентна лампа над щанда, бяха единственото противодействие срещу листовете картон, залепени върху снабдената с решетка витрина, които успешно държаха слънчевата светлина навън.

HP извади мобилния телефон от вътрешния си джоб и с триумфиращ жест го удари в щанда пред Манге.

Game over, mothafucker!

Но вместо веднага да се пречупи и да си признае, Манге само нагласи очилата си с тъмни рамки и се наведе заинтригуван напред.

— Нов телефон, готин модел. Не съм виждал такъв. Находка или покупка? — обобщи той наблюденията си.

— You tell me, Манге — ухили се HP, но нито коментарът, нито усмивката се получиха достатъчно вкиснати.

Увереността, която изпитваше преди малко, като показа телефона, изведнъж беше изчезнала. Не се получи както си го беше мислил. Манге никога не бе бил от хората, които могат да се преструват — дори за дребни неща. Когато бяха по-млади, HP и останалите неведнъж ги бяха прибирали тъкмо заради Манге, така че сега очакваше от него или моментално признание, или може би жалък опит да отрече. Но не се случи нищо такова и набързо импровизираният му план Б — да втренчи ядосан поглед в Мангелито, даваше слаби резултати.

Никаква реакция, дори не примигна и не завъртя очи, нещо толкова типично за малък гийк^[5] като него, когато нагази в дълбокото. Гласът му също издържа теста…

— А, за какво говориш, братко?

HP наклони глава и направи последен вял опит.

— Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за малкия номер, който някой ми спретна във влака от Мерща преди половин час?

— Нищичко, not a clue, честна скаутска — Манге вдигна два пръста към мястото, където някога бе линията на косата му.

— Желаеш ли да ме посветиш в тайните на влака от Мерща на чаша Джава^[6]? — попита той, след като отново се загледа в телефона, явно горящ от желание да го разгледа по-подробно.

— Добре — измърмори HP.

Какво, по дяволите, ставаше всъщност?

* * *

— Добре тогава, ако нямаш въпроси, значи приключихме?

Ребека поклати глава и бе на крака, преди психологът да успее да се изправи.

Знаеше, че дебрифингът е важен, а освен това беше част от стандартните процедури при инциденти като този, който тя бе преживяла, но това не означаваше, че трябва да й харесва.

Не обичаше да споделя интимности с чужди хора, беше й се случвало предостатъчно през детството. Въпреки че не можеше да е била на повече от шест-седем години, когато започна, не й трябваше много време при лелката от социалните, за да схване какви бяха „правилните“ отговори. Широко отворени очи, детинска усмивка, умерено количество откровеност, така че лъжата да прозвучи искрено. Работеше добре още тогава и — учудващо, — но и сега като възрастна нямаше нужда да изглажда представлението твърде много, за да подейства.

„Благодаря, доктор Андерберг, разбира се, не ми е съвсем леко, но като цяло съм добре“ и още няколко стандартни клишета от подобен калибър. Същата скосена усмивка и плах контакт с очите, това обикновено вършеше работа. Но точно днес й се струваше необикновено трудно. Говореше леко гърлено и думите звучаха малко фалшиво, така че представлението не се получи така достоверно, както обикновено.

Хладнокръвното усещане, което бе имала при Рунеберг, внезапно бе изчезнало безследно.

Мислите й блуждаеха през цялото време и й беше трудно да се съсредоточи. Звуците още подскачаха из главата й. Веднага щом ги отприщи, пулсът й се ускори и всичко се повтори като на запис. Ревовете на връхлитащите мъже, викът за тревога, плясъкът на балона с кръв. После писъкът на Лесмарк… Паникьосаният му фалцет впоследствие се бе изкривил в съзнанието й. По-детски, по-остър. Като нещо, което бе чувала и преди. Усещаше устата си като пустиня и преглътна сухо два пъти, опитвайки се да я овлажни. „Концентрирай се, Нормѐн!“

Беше хвърлила няколко скришни погледа към Андерберг и бе опитала да надникне в записките му, но и да беше забелязал нещо, във всеки случай психологът не го показа. Беше се придържал към стандартния формуляр, зададе очакваните въпроси и по задължение направи няколко опита да задълбочи дискусията, но за щастие доста бързо се отказа от опитите си за обширни анализи и прие кратките й отговори. Представлението й, въпреки недостатъците си, изглежда и този път бе задоволително. И разговорът най-накрая приключи.

Стиснаха ръце и едва след като си сложи раницата и тръгна през двора на управлението към гаража, забеляза, че блузата й е плувнала в пот.

 

 

Андерберг стоеше до прозореца и я наблюдаваше как върви.

Той пое дълбоко дъх, задържа го няколко секунди и изпусна продължителна въздишка.

„Полицейски инспектор Ребека Нормѐн, на трийсет и четири години, тринайсет от тях в полицията“, обобщи той тихо на себе си. Стъпките в кариерата й бяха общо взето нормалните. Няколко години по патрулките директно след полицейското училище, возене на пияници, вписване на джебчии, разправяне с вандализъм. После завой към Криминалния чрез аварийната служба на ареста. Наблюдение, разследване и отмятане на обичайните домашни насилници, взломаджии и обирджии, докато събере достатъчно опит за СЕПО и Охраната. Добри препоръки, без да са изключителни. Нямаше украсени препоръки за преместване, които се срещаха доста често в полицията, когато някой искаше да се отърве от тегав колега.

В интерес на истината сигурно би могла да се прехвърли в Охраната две години по-рано. След убийството на министъра на външните работи отделът се бе разширил значително и особено женски попълнения се намираха трудно, затова бяха повече от добре дошли.

Но Ребека Нормѐн не бързаше. Изглежда бе избрала да довърши работата си в полицията и да запълни графата с опит достатъчно добре, преди да замени реалността с потайностите на СЕПО. Той самият й бе дал оценка „много подходяща“, втората най-висока по четирибалната система, която се прилагаше при набирането на охранители.

„Хладнокръвна, целеустремена и съсредоточена, вероятно малко сдържана“, така я бе описал накратко в бележките си онзи път и не намираше причина да променя оценката след днешния разговор.

„Освен това вероятно може да се смята за много привлекателна“, добави той за себе си, малко гузно, тъй като бе наясно колко непрофесионален бе коментарът. Стига, за разлика от него самия, човек да си падаше по високия, спортен тип — добави той, за да замаже професионалното си кривване.

Ребека Нормѐн имаше тъмни очи, изразени скули и малко по-остър от необходимото нос, което по негово мнение правеше лицето й по-скоро интересно, отколкото директно красиво. Острите й черти се подчертаваха допълнително от факта, че тя винаги решеше косата си назад и я събираше в малка, строга опашка.

Но иначе полицейски инспектор Нормѐн не беше от хората, които обичат да изтъкват външния вид или личността си. При нея важаха малкото или никакъв грим, късите нокти и строгото професионално облекло, с изключение на днешния ден, тъй като носеше спортни дрехи, което вероятно имаше общо с инцидента отпреди няколко часа.

Въпреки че очевидно се стараеше да изглежда любезна и услужлива, маниерите й бяха сдържани, почти отчуждени и не предразполагаха към личен разговор. Ако се съдеше по личното й досие, тя не изпъкваше в екипа, вършеше си работата и стоеше настрана от блатото на работните романси, които бяха твърде широко разпространени в полицията. Повече от половината от колегите й мъже сигурно смятаха, че е лесбийка, а останалите, които разбираха по-добре, имаха достатъчно здрав разум да не прекрачват границата между личен живот и професионални задължения, която Нормѐн така ясно бе поставила.

Той се съмняваше, че някой полицай някога е бил близък с инспекторката. Умен ход, ако искаш да се изкачиш в кариерата, а Ребека Нормѐн беше както умна, така и амбициозна. Това, че не искаше да споделя личните си мисли или тайни с психолога, далеч не я правеше уникална сред полицаите, по-скоро обратното.

Но въпреки това в нея имаше нещо, което го притесняваше. Имаше слабо усещане, което не можеше точно да определи. Сякаш имаше нещо, което тя крие зад строгата, изчистена повърхност и което в никакъв случай не искаше да покаже.

Не беше открил нищо, когато я вербуваха, така че или сега се долавяше по-ясно, или той чисто и просто бе по-наблюдателен, отколкото преди една година. Но му се струваше, че долавя малък дисонанс в иначе така увереното и професионално впечатление, което тя създаваше.

Не можеше да се отърси от чувството, че всичко е просто фасада, някаква игра, при която опаковката не съвпада напълно със съдържанието. Но от друга страна, можеше да греши. Психологията съвсем не беше точна наука.

Наля си чаша кафе и седна пред компютъра. Фактите бяха, че Ребека Нормѐн бе показала повече от ясно, че е способна да се справи с всички фази на една критична ситуация, така че всъщност какво друго имаше да се каже?

Точно сега беше галеничката на шефовете и щеше да е необходимо нещо повече от слабите му подозрения, за да променят те отношението си. Ако не можеше да подкрепи усещането си с факти, то засега цялата работа трябваше да остане на заден план. Все пак си играеше с кариерата на един човек, а той трябваше най-добре да знае, че в полицията вътрешните усещания бяха далеч назад в списъка с приоритети.

„Всички имаха своите тайни, защо Ребека Нормѐн да е различна?“ помисли си той, преди да започне доклада си.

* * *

Добре дошъл в Играта, HP!

На тази страница ще се информираш за някои основополагащи условия и правила за участниците.

Препоръчвам да ги прочетеш внимателно и да помислиш известно време, преди да решиш дали искаш да продължиш.

Разбираш ли?

ДА

НЕ

Да, да, схващаше, условия, правила, бла-бла и, много по-важно, още информация.

Точно каквото му трябваше!

Когато се прибра в малкия си двустаен на „Мария Трап“, той отвори широко всички прозорци в безрезултатен опит да раздвижи застоялия въздух вътре. Горчивото кафе от компютърния магазин още бълбукаше в стомаха му и той осъзна, че всъщност не е хапвал нищо след пиянския бургер снощи. Освен това дяволски му се пушеше. Половин смачкан пакет „Марлборо“, който след известно ровичкане намери под дивана, реши втория проблем и той блажено направи две дълбоки дръпки. Sweet!

След това, с цигарата в уста и без големи надежди, той щурмува хладилника. С изключение на две кенчета бира, резултатът беше плачевен, но за негова изненада заледената камера всъщност успя да предостави една замръзнала пирожка.

След като бе бомбардирал деликатеса с микровълни, сега седеше до кухненската маса и си играеше с телефона, като същевременно се опитваше да не си изгори езика с разтопеното сирене.

Беше лесно да се ориентира. Въпреки сравнително големия сензорен екран, на него имаше само пет икони. Телефон, календар, електронна поща, интернет и тази, която търсеше, Играта.

Натисна ДА и веднага се появи нов текст.

Добре дошъл в едно ново игрално измерение, един свят, където реалността е игра, а Играта — реалност.

Добре дошъл в най-интензивното преживяване на света!

Добре дошъл в Играта!

Той се подсмихна на бомбастичния тон на представянето и скролна с пръст към продължението.

Дефиниции

Участниците, които се състезават в Играта, се наричат

Играчи.

Избирани са след внимателен процес на подбор.

Всеки Играч получава различни Мисии от Водача, който ръководи Играта.

Мисиите, ако бъдат изпълнени правилно, носят определен брой Точки и освен това съответстващо количество американски долари, които се внасят в сметка, до която Играчът има свободен достъп.

Всички Мисии се документират от самия Играч с помощта на телефона, а в определени случаи и от предварително поставени Служители или други Играчи.

Всички видеоматериали са изключителна собственост на Играта и обработени клипове от тези материали се представят периодично, заедно с резултатите, в Страницата с класирането.

В края на всяка игрова сесия се определя Победител, който получава Възнаграждение.

HP сви вежди. Ако това беше шега, то тогава беше доста детайлно замислена.

Значи е бил избран за някакъв вид как-се-казваше… лайв игра? Това не беше ли от онези неща, с които се занимават разни бълнуващи готландци^[7] със саморъчно направени ризници? Тийнейджърчета с вампирски зъби от куку-магазина, които си играят на Дракула в Блакан^[8]? Как, по дяволите, се беше забъркал в нещо такова?

На страницата имаше два линка. Той отвори първия, озаглавен „Правила на играта“:

„Правила на играта“

За да се гарантира на всички успешно игрално преживяване, трябва, както при всички игри, да съществува набор от Правила. Правилата са безусловни и не бива да се прекрачват при никакви обстоятелства.

Първо правило: Никога не говори за Играта с хора извън Игралната общност.

Второ правило: Водачът ръководи Играта, разпределя мисиите, възнагражденията и в определени случаи дори наказанията. Властта на Водача е абсолютна, всички негови решения трябва да бъдат изпълнявани и не могат да се обжалват.

Последствия

Нарушаване или неподчинение на Правилата води незабавно до Дисквалифициране и Отлъчване.

HP въздъхна, извади още една „Марлборо“, запали я и дръпна дълбоко. Дотук не беше разбрал много повече, отколкото знаеше в началото. Очевидно бе поканен да играе някакъв вид игра, която, учудващо, се разиграваше измежду обикновени хора. Но защо точно той?

Не че не обичаше игри, имаше „Counter-Strike“ и „World of Warcraft“ на компютъра и, разбира се, Guitar Hero за „PlayStation“. Но там не се налагаше да търчиш из града като проклето „Дюрасел“ зайче. От друга страна пишеше нещо за пари и възнаграждения…

Да ти плащат да играеш игри — определено би живял така. Всъщност в миналото бе опитвал да се занимава с професионален гейминг. Но откъде, по дяволите, знаеха за това?

Той отвори втория линк. Точно според описанието, той съдържаше нещо, което наподобяваше класиране. В лявото поле бяха изброени редица числа, които вероятно представляваха различни играчи. Най-горе, на първо място, се намираше някой, който се наричаше „58“ и който, изпълнявайки седем мисии, явно бе успял да събере пет хиляди точки. Ако всяка точка отговаряше на един долар, както правилата намекваха, значи петдесети и осми бе натрупал около четиридесет хиляди крони, предполагаемо освободени от данък, само от играене на игри. Не беше зле, всъщност въобще не беше зле! Интересът му определено се събуди.

Значи какво трябваше да направи, за да получи своя дял от кинтите? Скролна надолу през класирането и там, почти най-долу, заобиколен от няколко други стоточковци, намери номер едно-две-осем. Същият номер като този на телефона му. Той кликна на малката икона, която се намираше до номера, и представляваше филмова клапа. Отвори се нов прозорец, в който се появи разклатена филмова сцена и той чу собствения си глас да пращи през малкия говорител:

— Предай на Манге… още… прокле… лиже килимчета!

Картината подскачаше нагоре и надолу. Вратите на вагона, асфалт, после клатещи се кадри от стълбището и малко от „Рьорщрандстаган“. Последва повторение на целия сценарий, но този път сниман отстрани, със значително по-добър фокус и по-малко клатене и той отново се видя как свива чадъра и скача от вагона. Ако се съдеше по ъгъла, камерата държеше или мацката със спортното облекло или някой от мъжете на трийсет плюс. Той натисна бутона за повторение и всичко започна отначало.

Първо собственото му клипче, после това на непознатия оператор. Беше почти като да преживее всичко наново, само че този път всички детайли се виждаха добре. Учудените погледи на кифлите, пияндето, което се стресна, когато HP започна да вика, шокираното изражение на онзи със светлото палто, което намекваше, че той наистина не е имал представа какво се случва. Беше страшно яко, направо на макс!

И преди беше крал разни неща, не беше това… Но наистина беше адското да види всичко наново, дори и самият той да не изглеждаше чак толкова готин, колкото си беше представял. Беше като повторение на прилива на адреналин, само че този път имаше достатъчно време, за да може да се наслади на всичките му деликатни нюанси.

След малко пробва някакъв бутон „микс“ и за свое удоволствие видя клиповете един до друг на екрана, неговият беше отляво, другият отдясно, перфектно синхронизирани — цялата случка, сега от два ракурса.

След като изгледа филмчето петдесетина пъти, откри, че сърцето му бие от вълнение.