Андерш де ла Моте
Играта (5)

5. Playing the game

Понякога, най-вече когато сънуваше, тя все още можеше да види лицето му пред себе си, така както бе изглеждало последния път, когато погледите им се бяха срещнали. Първо яростта, после учудването и накрая ужасът в очите му, когато той осъзна какво щеше се случи — че щеше да умре!

Тя винаги изживяваше целия момент като на филм, като движенията се забавяха все повече и повече. Как той висеше във въздуха, почти безтегловен, между небето и земята, между живота и смъртта, докато ръцете му бавно описваха кръгове, търсещи първо равновесие, после спасение. За кратък миг физиката сякаш бе направила изключение, оставяйки го да балансира на ръба, въпреки че вече трябваше да е паднал. Като че гравитацията го бе задържала там достатъчно дълго, за да успее Ребека да види ужаса и обвиненията в погледа му. Тя беше на пода, само на метър от краката му, достатъчно близо, за да може да се протегне, да му подаде ръка и да го спаси.

Както много пъти преди, цялата случка се забави, докато всичко застина неподвижно, почти като че някой бе натиснал пауза. И за една-единствена напрегната секунда наистина имаше възможността да протегне ръка и да опита да поправи случилото се. Да го спаси. Стига да искаше.

Но въпреки че опитваше да се убеди сама, че го обича, че съжалява и че последното, което иска е да му навреди, това не помагаше. Защото дълбоко в себе си, на място, до което разумът не можеше да се добере, тя все още искаше — макар че бяха минали тринайсет години от онази вечер — само и единствено той да падне. Лицето му да се размаже до неузнаваемост, ръцете и краката му да се счупят като клечки за зъби, а дланите му, онези меки длани, които бе обичала и от които се бе бояла повече от всичко на света, да се разбият на кървави парченца на паважа, далеч долу.

И в същия миг, в който омразата в нея се отприщи, някой натисна play и желанията й се сбъднаха.

Често се будеше точно тогава, в момента, в който той изчезваше от погледа й, и не й се налагаше отново да преживява глухия звук, когато тялото се удря в земята пет етажа по-надолу.

Но невинаги.

Не днес.

Глухият, тъп звук все още кънтеше в ушите й, докато поглъщаше бързата си закуска до мивката. Заглуши се донякъде от шума от трафика, докато с висока скорост се движеше с колелото по „Роламбсвеген“, все още отекваше леко в тила й, когато прескачаше бордюрите по „Дротнингхолмсвеген“ и още не бе заглъхнал изцяло дори когато, останала без дъх, намали при караулката пред входа на тунела към Круноберг, който минаваше под парка.

Тя спря пред портата и показа значката си на пазача, който само й махна с ръка да продължава, очевидно по-заинтересован от мобилния телефон, с който се занимаваше, отколкото от това да си върши работата.

„Още един некомпетентен идиот“, помисли си тя ядосано, преди да тръгне по тунела към Круноберг и хладният му мрак да я изолира от външния свят и всичките му звуци.

— Хайде отново, удряйте, по дяволите! Това да не ви е гимнастика за домакини!

Потта се лееше от шестимата охранители. Петима мъже, една жена. Долу на земята, десет лицеви опори, веднага пак на крака, вдигнат гард, ритник, удар, удар, после пак долу. Двайсет коремни преси от седнало положение, после пак гардът горе. И така десет пъти, после смяна със спаринг-партньора. Хващаш здраво щита за тренировки, ритник, удар, удар.

Партньорът й беше силен и ударите се усещаха през подплатения щит в ръцете на Ребека.

Бам, бам, бам.

Още три пъти, после пак смяна.

Инструкторът по самозащита днес оправдаваше името си. Петер Пейн определено не бе получил прякора си, защото беше англичанин.

Първо физическо упражнение за зайците в Алфа. Очевидно Вахтола бе поръчала стабилна тренировка, за да тества новобранците в групата си. Ребека можеше да види как шефката ги наблюдава от стъкления коридор над залата за самоотбрана.

Бяха минали около четиридесет и пет минути и засега темпото беше желязно. Въпреки че всички бяха добре тренирани, неколцина вече бяха започнали да оклюмват.

— Окей, спрете, съберете се тук.

Петер Пейн ги подкани с жест да се приближат. Чу се колективна въздишка на облекчение и за свое удоволствие Ребека забеляза, че не един и двама от колегите й се подпряха на колене, за да си поемат дъх. Тя беше изморена, но не чак толкова, колкото големите момчета.

„Това е предимството на по-малките мускули, момчета, нужен е по-малко кислород, като ги напрягаш“ засмя се тя наум, преди новите разпореждания на Пейн да я прекъснат.

— Задържане-освобождаване, групи по трима, двама държат, един се измъква. Въпроси? Окей, започвайте и искам да видя бързи действия! Go-go-go!

Тя се падна с двама, които познаваше слабо от по-рано. Стефан и Деян. Първият бе мускулест мъж, около метър и деветдесет, вторият не се различаваше много, само не беше толкова висок.

— Започвам — каза Деян кратко и направи знак на Ребека да му направи хват откъм гърба, а Стефан същевременно зае позиция, за да заключи ръцете на Деян от другата страна.

— Киаай…! — Деян се измъкна със сложно движение от някакво бойно изкуство, като в същото време нададе силен вик.

— Браво, Савич, само разкарай „Карате Кид“ виковете — изкоментира инструкторът, който стоеше отстрани на тренировъчната постелка.

— Хайде пак! Нормѐн, Викстрьом, за бога, трябва да го затрудните малко!

Ребека погледна нагоре към стъкления коридор. Вахтола все още стоеше там и изглежда наблюдаваше тъкмо тяхната тройка.

— Киаай! — Деян отново се измъкна, този път още по-лесно.

Мамка му, беше изгубила концентрация и Пейн нямаше да остави нещата така.

— Стегни се, Нормѐн! Ако искаш да си част от елита, трябва да си по-надъхана!

Трети опит и тя вече знаеше как приблизително става движението. Деян правеше бърза стъпка встрани, преди да се измъкне, така че какво щеше да стане, ако го спънеше през сгъвката на коляното, докато правеше крачката?

Отговорът беше, че той падна назад в ръцете й и със Стефан лесно успяха да го завъртят и повалят върху постелката.

— Добра работа, Нормѐн, това искам да виждам! — Пейн изръкопляска и Ребека не можа да не хвърли срамежлив поглед към коридора. Изражението на Вахтола не трепна.

— Смяна — каза Деян решително. Беше почервенял и очевидно не беше доволен, че се е огънал пред погледа на новия шеф.

— Аз поемам отзад.

Преди Ребека да успее да реагира, той застана зад нея и й направи някакъв ключ. Кръстосана хватка около врата й, дясна ръка пред трахеята, хванала другата при сгъвката, а самата лява стегната назад около врата й.

Беше като в менгеме!

Бързо опита да се добере до ръката, която блокираше дишането й, но Викстрьом, който стоеше пред нея, я улови за китките. Тя се бореше и се въртеше, за да се измъкне, но беше ясно, че Деян няма намерение да остави това да се случи.

Беше payback time и вместо да отпусне малко и да й даде шанс, той стегна хватката още по-здраво. Краката й почти се отделиха от земята.

— Хайде, Нормѐн — изсъска той в ухото й. — Покажи какво можеш!

Ребека усети как й причернява пред очите. Хватката беше толкова здрава, че притокът както на въздух, така и на кръв беше на път да прекъсне. Тя наново опита да се освободи, този път с повече ярост, но Викстрьом изглежда не бе забелязал, че нещата излизаха извън контрол и продължаваше да я държи за китките.

Зрителното й поле се стесни и тя усети паниката да се надига. Беше задържана, не можеше да диша, да се движи. Приклещена, оставена на милостта на друг човек, някой, който й мислеше зло. Изоставена. Безпомощна. И изведнъж вече не се намираше в зала за тренировки в Круноберг, ами в апартамент в южно предградие, а мъжът, който я държеше, не беше колега с наранена гордост.

— Ще те убия, малка курво! — прошепна той в ухото й и тя разбра от интонацията, от тембъра, който така я плашеше, че наистина има предвид всяка дума. Този път тя наистина щеше да умре!

Паниката, която тя по принцип държеше здраво под контрол, сега внезапно се измъкна и изпълни главата й, напомпа адреналин в поддаващите й мускули и пое командването над тялото й. И тя веднага се съживи.

Остави се да падне като чувал надолу и щом хватката се разхлаби с няколко милиметра, тя опря двата си крака в пода и се изстреля назад и нагоре с такава сила, че тримата почти се преобърнаха.

Ребека усети тила си да се удря в нещо твърдо, чу изпукване, а когато замахна напред с крака, за да нанесе удар и в тази посока, силата на ритника най-накрая наруши точката на равновесие и те се строполиха на земята.

За няколко секунди всичко почерня, след което зрението й постепенно се възвърна.

Беше на пода, с гръб към нокаутирания Деян, чиито крака бяха от двете й страни. На метър пред нея беше приклекнал Стефан, който се държеше за корема. Тя светкавично скочи на крака и се обърна към Деян, който още лежеше долу. Държеше носа си с две ръце, но ако се съдеше по струйките между пръстите, това не бе достатъчно, за да спре кървенето.

— По дя’олите ти с’ луда, Номѐн — изписка той, докато я зяпаше, в равна степен недоверчиво и обвинително.

Тя не знаеше какво точно да каже.

— Аз… — започна тя несигурно, но Петер Пейн я прекъсна.

— Страшно добре, Нормѐн, така се прави! Савич, ти си го изпроси, тичай веднага при сестрата да те бинтова. Векстрьом, ако имаш нужда, върви с него.

Стефан махна с ръка и тежко се изправи.

— Просто си изкарах въздуха. Добър удар, Нормѐн — той кимна към нея.

Ребека се изчерви, едновременно гузна и доволна. Това с носа на Деян не се получи добре, но от друга страна, той си го търсеше с проклетото си мачо поведение.

Тя си беше свършила работата, измъкна се сама и не остана беззащитна жертва.

Не както тогава.

Въобще не както тогава!

Сега беше различна, по-силна, по-добра и по-смела. Съвсем друг човек.

Когато постепенно се престраши да хвърли поглед към Вахтола, видя, че другата жена се усмихва леко.

* * *

„Биркагатан“ 32, бъди там в 18:00 часа.

Не особено сложна инструкция, но във всеки случай този път се беше подготвил по-добре. Въпреки горещината, той бе изровил едно армейско яке, което някой, не си спомняше кой, бе забравил в апартамента му след едно афтър парти преди много време. Якето имаше куп джобове, които той бе напълнил с различни помощни средства, а освен това имаше и катарами на гърдите, които пасваха перфектно с телефона.

Клипът на двайсет и седми му бе помогнал постепенно да разбере как трябва да стои камерата, за да бъдат снимките възможно най-добри. Без повече скапани, подскачащи кадри от средна височина като във влака и НК, отсега нататък само headshots.

Зрителите, или феновете, както все по-често ги наричаше, много бяха харесали мисията в НК.

Макар че не знаеше кои са, все повече чувстваше, че са his kind of people, стабилни пичове, с които с удоволствие би пил по една ледена, ако му се отдадеше случай.

Всъщност се бе опитал да намери начин да влезе в обществото. Беше потърсил начална страница, където да се регистрира като потребител, така че да може хем да играе, хем да вижда феновете и дори да си чати с тях. Да разбере кои са и защо харесват точно него.

Само че бе претърпял неуспех. Думите, които използва при търсенето, не дадоха желаните резултати, така че членството явно ставаше само с покана. Малко кофти, щеше да е адски готино, ако можеше да гледа клиповете на другите играчи, да не говорим за прекия контакт с феновете, но нямаше какво да се направи.

Така играта бе по-справедлива, призна той неохотно.

След втората си мисия умишлено се бе разходил бавно по „Шепсбрун“, като поне през половината път бе вървял заднишком, за да наблюдава делото си възможно най-дълго. Когато стигна до апартамента си на „Мария Трап“, Играта вече бе качила професионален монтаж. Започваше с неговото нестабилно видео вътре в сградата и се редуваше с външни кадри на часовника. После разделен екран с брояч в средата. От едната страна копчетата и ръката му, от другата въртящите се стрелки на часовника. Три, две, едно, щрак и времето над Стокхолм спира.

Петстотин точки, лично съобщение с поздравления от Водача и куп нови коментари, а освен това се бе изкачил с няколко места в класирането.

„Яко“ беше меко казано! Наложи му се да си набие не една, а две чекии, за да заспи.

Навън от метростанцията при „Св. Ерик“, направо по „Томтебугатан“ и надясно зад ъгъла. Докато постепенно наближаваше адреса, усетя как пулсът му се учестява. Реши да пресече „Биркагатан“, за да може да огледа целта на спокойствие от един вход отсреща и в същото време да изпуши една заслужена цигара.

Във всеки случай на адреса нямаше нищо странно.

Съвсем обикновена кооперация, построена някъде в началото на двайсети век, предположи той. Четирите реда прозорци плюс капандурите на покрива правеха всичко на всичко пет етажа. Както изглеждаше, на първия етаж имаше главно магазини и офиси, а най-горе — вероятно луксозен мезонет.

И какво сега?

Той свали телефона от катарамата до лявото рамо, където след известни терзания бе решил да го постави, засне с него фасадата, увеличи при входа, после отново върна в общ план. Тъкмо когато приключи, видя, че малката, червена лампичка е започнала да мига.

Зад телефонната кутия до „Консум“.

бе всичко, което пишеше на екрана и HP сбърчи вежди разочаровано, когато няколко минути по-късно извади найлоновата торбичка, напъхана зад сивата разпределителна кутия от другата страна на улицата.

Беше отишъл чак до Биркастан само за да вземе някакъв жалък пакет?

Що за скапана мисия беше това?

Но още преди да успее да надникне в торбата, лампата отново светна и минута по-късно, когато бе прочел внимателно третото съобщение за вечерта, той отново усети сърцето си да бие от вълнение.

This was more like it!

Той провери дали камерата работа и постави телефона на място.

Въведе кода, който току-що му бяха изпратили на вратата и чу бръмченето на ключалката.

„Lights, camera, action!“ помисли си той надъхано, като отвори вратата и се шмугна вътре.

* * *

Първата мишена се обърна светкавично!

„Малко вдясно“, отчете главният й мозък, докато гръбначният вършеше останалото. Тя бръкна с дясна ръка под сакото, извади пистолета от кобура и в мига, в който цевта се освободи, го вдигна нагоре.

Оръжието срещна лявата й ръка, тя хвана затвора, продължавайки движението нагоре, което накара механизма да вкара патрон в цевта. Веднага щом дясната й ръка се изпъна, а лявата вече подпираше три пръста на дръжката, тя стреля бързо два пъти в средата на мишената.

Цялото движение не отне повече от секунда.

Ребека отстъпи бавно, зигзауерът все още в готовност, и се огледа наляво и надясно, задържайки погледа си над цевта. Когато бе изминала заднишком десетина метра от блиндажа, изведнъж изскочи следващата мишена, този път далеч вляво.

Тя бързо извъртя тяло и без да мисли, направи нови два изстрела още в движение.

Бам, бам!

Още пет метра отстъпление, после се показа следващата цел, ниско в средата, не по-голяма от човешка глава. Половин секунда по-късно тази мишена също се сдоби с две спретнати, деветмилиметрови дупки близо до центъра.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието.

— Прекрати огъня, изпразни оръжието — повтори тя заповедите на инструктора по стрелба, спусна ударника, извади пълнителя, а след това и седмия патрон, който лежеше готов в цевта.

Когато всичко бе готово, тя прибра оръжието в кобура, свали антифоните и очилата за стрелба и зачака присъдата.

— Добра стрелба, Нормѐн! Искаше се малко по-добро темпо в първата серия и по-малко припряност във втората, но като цяло, както казах, добра стрелба! — съобщи инструкторът й.

Ребека кимна в съгласие с критиката, беше се засуетила малко със сакото и така бе изгубила някоя и друга стотна от секундата, и после бе бързала твърде много, за да навакса във втората серия.

„Прегърни спусъка, не стискай“, припомни си тя, докато залепяше обозначителни листчета над дупките на втората мишена, десетина сантиметра по-високо, отколкото си ги бе представяла.

Стрелбата й беше трудна, докато учеше за полицай. Оръжието и преди всичко изстрелите я плашеха и в началото беше мижала, преди да натисне спусъка. За щастие имаше допълнителен курс за тези, които не са свикнали да боравят с оръжие, и след няколко вечери интензивно изглаждане на проблемите страхът й бе преминал в нещо съвсем различно. Щом бе преодоляла вътрешната си съпротива и бе овладяла основната техника, пистолетът започна да я кара да се чувства сигурно. Сякаш никой в целия свят не можеше да се добере до нея, стига да държеше зига в ръка. Големината и силата на противника изведнъж спираха да играят каквато и да е роля за този, който имаше огнестрелно оръжие.

А ако и двамата бяхте въоръжени, въпросът бе да стреляш пръв и да стреляш по-добре. Така че тя бе тренирала истински на стрелбището, но също толкова и вкъщи с автентичната реплика на служебното си оръжие, която бе купила от магазин за любители.

Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.

Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.

Петдесет пъти всяка сутрин, още толкова всяка вечер.

Прегърни спусъка, не стискай. Отново и отново, докато всичко се запамети в гръбначния й мозък и в класа, и дори целия випуск, нямаше по-бърз от нея. Досега бе износила два изкуствени пистолета, но си беше струвало!

Дори в сегашната си група бе една от най-бързите и когато инструкторът изброи резултатите за деня, както за точност на попаденията, така и за време, тя завърши втора, победена само от едно момче от Вестерурт.

Малко след това позвъни на телефонния си секретар, за да си припомни да засили тренировките още същата вечер.

* * *

Стълбището беше широко, направено от сив мрамор, донякъде износен от има-няма стогодишно ползване. Парапетът беше от лакиран тик, а в средата на стълбите бе приклещен малък асансьор от по-късно време, който побирате най-много двама души.

Той внимателно проучи стълбището, преди да тръгне нагоре. Трябваше да стигне до третия етаж. Кооперацията очевидно разполагаше и с вътрешна постройка, защото на всяка междинна площадка имаше врата, насочени към двора. „Единични врати на апартаментите, които гледат навътре, двойни — на тези към улицата“, отбеляза той докато се качваше към третия етаж.

Четири врати, всичките със спретнати месингови табелки и една от тях, втората отляво, бе с правилното име. Дотук добре. Сърцето му вече блъскаше здраво в гърдите и то не заради изкачването.

Огледа стълбището за последно, преди да започне.

Първо нахлузи на главата си една стара, синя плетена шапка, на която бе изрязал дупки за очите и устата — стил двайсет и седми. След това извади предметите, които се намираха в торбата. Първият, малък гумен клин, мушна под вратата, която бе негова цел, и го ритна няколко пъти, докато се заклещи стабилно. След това си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. В същия миг, щом дръжката се натисна отвътре, той вдигна флакона с червен спрей, който, заедно с клина, съставяше съдържанието на торбата, и започна със задачата си.

Изминаха няколко секунди, докато мъжът от другата страна загря какво се случва и HP почти бе преполовил текста, преди онзи да опита сериозно да отвори вратата.

Но хаотичното натискане на дръжката изведнъж спря и вместо това в следващия миг се разтресе цялата врата, сякаш мъжът вътре й удари едно здраво рамо. За свой ужас, HP откри, че клинът се е плъзнал малко по хлъзгавия каменен под и между двете крила на вратата се е отворила пролука от около един сантиметър. Той мерна почервеняло лице и чу мъжът вътре да му крещи, но вече бе твърде късно да спре. Вместо това нанесе силен ритник на клина с надеждата, че това ще го накара да издържи още няколко секунди, достатъчно дълго, за да завърши мисията си.

— Ще те пипна, мамицата тиии, ще те хвана, страхливец малък! — врещеше мъжът отвътре, докато блъскаше вратата отново и отново.

Пролуката ставаше все по-голяма и HP усети, че паниката се надига. Но не можеше да спре сега, оставаха му само две букви. Nobody loves a fucking quitter, гарантирано не и феновете.

Изведнъж той чу вдясно да се отваря врата и щом се обърна, видя момиче на около двайсет да наднича навън. Веднага щом погледите им се срещнаха, тя затвори вратата изплашено и той чу дрънченето на веригата от другата страна.

Вярно бе, почти беше забравил, че е с балаклава на главата!

Още един удар разтресе вратата и този път HP видя как клинът се плъзва назад по каменния под. Оставаше само мъжът вътре да дръпне вратата и тя щеше да се освободи. През пролуката HP мярна мускулеста, татуирана ръка и бръсната глава и светкавично го осени вдъхновение. Той вдигна флакона и пръсна цветен душ в побеснялото лице — в отговор получи рев преди следващото дръпване.

Директно попадение!

С две бързи движения той завърши произведението си и тъкмо се бе обърнал към стълбите, когато чу силно блъскане зад себе си. Без да се обръща, той се хвърли надолу по стъпалата.

Взе първата секция с две крачки и когато се приземи на междинната площадка, чу как мъжът горе, врещейки, започна да го преследва. Още две дълги крачки и бе на втория етаж, още две до следващата площадка и после само един ред стълби до свободата. Чуваше трополене и пуфтене зад себе си, но не толкова близо, че да не успее. Но щом зави зад ъгъла към последните стъпала, които оставаха до изхода, той откри, че пътят му за бягство е препречен. Една жена тъкмо се канеше да напъха грамаданска детска количка през входната врата и нямаше начин просто да свие покрай нея. Горилата зад него изглежда схвана положението, защото нададе триумфален рев.

— Сега те пипнах, келеш такъв!

Паниката закипя вътре в него, но вместо да скочи напред и да се окаже като в капан за плъхове пред количката, HP заобиколи асансьора и продължи към задната врата за вътрешния двор.

Втурна се в оградения със стена двор и без да забавя крачка, се насочи към лоста за килими в единия край. Горилата тръгна след него, буквално му дишаше във врата, беше толкова близо, че той чуваше пухтенето му.

HP скочи върху лоста, а от там към върха на стената, високо горе. Хвана се за ръба и замаха диво с крака срещу стената, за да прехвърли тялото си.

Получи се!

Той с усилие се пребори със стената и прехвърли единия си крак през ламаринения ръб. Но в същия миг, когато опита да изтегли и другия крак, усети как го хващат за крачола и се оказа яхнал стената, опитвайки се с все сила да се задържи и да се спаси.

С периферното си зрение видя преследвача и усети как той търси по-добър захват около глезена му.

HP ритна панически с левия си крак, за да опита да се измъкне. Внезапно кракът му срещна нещо твърдо, той чу изгрухтяване и без предупреждение хватката около глезена му се отпусна. Всичко се случи толкова изненадващо, че HP изгуби равновесие и се строполи право в лехата от другата страна на стената.

Падна леко напред по лице и устата му се напълни с пръст.

Когато няколко секунди по-късно се отправи залитайки към близката порта, която предположи, че води към улица „Санкт Ериксгатан“, виковете на горилата от другата страна още се чуваха.

Веднъж озовал се на улицата, той се отказа от най-близката метростанция и вместо това спринтира по „Карлбергсвеген“ към станцията при „Оденплан“. След като четири минути по-късно стигна до входа и намали скоростта, той установи, че цялото му тяло трепери.

Поздравления, HP!

приветства го екрана, когато седна във вагона и овладя треперещите си ръце.

Успешно завърши третата си мисия на стойност 700 точки.

Освен това реших да те възнаградя със 100 допълнителни точки заради стойностното ти представяне.

Видеото ти ще бъде готово след 23 минути.

Поздрави!

Водачът

С друга думи, щеше да стигне до апартамента си тъкмо за да види всичко на повторение и да попие любовта на феновете. По дяволите, ама че яко!

* * *

Когато външната врата се затвори зад нея, Ребека бе толкова уморена, че едва бе в състояние да продължи с новата си рутина. За миг си поигра с мисълта, че този път може всъщност да пропусне, че и така всичко е наред. Но след това безпокойството я обзе и тя отдели почти три минути да заключва, отключва и после пак заключва всички четири резета и ключалки по вратата.

Щом най-накрая бе доволна и бе достатъчно убедена, че всичко работа и апартаментът е обезопасен, тя хвърли подгизналите си тренировъчни дрехи в малката пералня, запъти се несигурно към всекидневната и рухна върху дивана.

— Здрасти! — каза тя по посока на спалнята, но никой не отговори.

Отдавна не бе имало никой там.

И все пак трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да не се чувства толкова самотна.

— Здрасти… — отговори внезапно някакъв глас и сърцето й прескочи, преди да чуе продължението и да осъзнае, че чува собствените си думи.

— … позвънили сте на Ребека. В момента не съм у дома, но оставете съобщение и ще ви се обадя.

Тя се хвърли към телефона и успя да вдигне слушалката, преди сигнала на телефонния секретар, но който и да бе звънял, вече беше затворил.

Да го вземат дяволите! Беше пуснала безшумния режим на телефона, докато правеше йога упражнения предната вечер, и явно бе забравила да пусне звука обратно.

Е, ще звъннат пак, ако е важно.

Имаше голям шанс обаждането да е било от службата и да става дума за извънредна работа, нещо, за което тя, необичайно, точно сега нямаше настроение.

Интензивните тренировки през последните дни я бяха изцедили и тази вечер искаше единствено да спи. Може би кратка тренировка утре сутринта, но останалата част от свободния си ден мислеше за разнообразие да прекара в почивка, от каквато силно се нуждаеше.

Тя прегледа списъка с разговорите. Съобщенията бяха напомняния от нея самата.

„Ребека, не забравяй да си запазиш час в пералнята и да платиш сметката за «Неспресо», срокът е до двайсет и пети.“

„Засили тренировките със зига, Нормѐн.“

„Довечера ще дават документалния филм за серийните убийци, който трябва да гледаш. «Дискавъри», от осем.“

Тя се усмихна накриво на собствените си заповеди, докато триеше съобщенията. Странно колко различен звучеше гласът й, когато го слушаше на запис. Сякаш на лентата бе записан друг човек. Далечен роднина с някои общи черти, но по-строг и хладен. Но от друга страна, качеството на звука не беше най-доброто. В действителност смяташе, че е доста глупав навик да използва така телефонния секретар. Може би беше време да си вземе нов мобилен телефон? Тогава би могла да си записва напомнянията, вместо да продължава с безкрайното звънене. Ето малък проект за следващия път, когато има повече свободно време.

Тя взе телефона, пусна обратно звука и се възпротиви на внезапния импулс да се обади на Хенке. Всъщност й липсваше повече, отколкото й се искаше да признае. Но щеше да остави това за утре сутринта, или във всеки случай някой от близките дни, обеща си тя, преди да остави телефона и да пусне телевизора.

Няколко минути по-късно бе потънала в дълбок сън без сънища.

* * *

Клипът надминаваше всичките му очаквания! Изглежда някой бе монтирал статична камера на стълбите, защото той не забелязваше никакво движение или поклащане, което да намеква, че има човешка ръка зад кадрите, които бяха качени в профила му, освен неговите собствени. Въпреки че случката бе отпреди има-няма час, всичко бе дори по-драматично, отколкото си го спомняше.

Вратата, тресяща се от ударите на горилата, уплашеното момиче, което си бе подало фейса иззад вратата и не на последно място, неговата собствена маскирана фигура, която хладнокръвно тагваше^[1] вратата. Изглеждаше поне толкова готино, колкото и двайсет и седми, когато бе подредил таратайката на куките!

Освен това текстът на вратата се виждаше адски добре:

REMEMBER RULE NUMBER ONE!

Плямпалото никога нямаше да забрави това съобщение, гаранция. Чисто и просто малко напомняне от Водача чии правила са важни. Думите са сребро…

Мамка му, онзи трябва да е бил културист или нещо такова, защото изглеждаше страшно напомпан, когато се втурна по стълбите.

И видеото от двора беше почти толкова добро. Тъй като бе лежал на стената само с дясната половина на тялото си, камерата бе сочила в правилната посока и сега можеше да огледа ефекта от ритника си по-отблизо.

Виждаха се голяма предмишница и част от побесняло лице, които влизаха и излизаха от кадър, а след това как собственият му „Найк“ четиридесет и трети номер се приземява право във фейса на разплямпалата се горила, преди всичко да стане мешаница от небе и земя, когато той се строполи от другата страна.

Оркът явно е бил твърде нагрухан, за да се метне през оградата.

Too bad sucker!

Време е да намалиш анаболите.

Усмихна се широко и отново натисна бутона за повторение.

На феновете им харесваше, когато доносниците го отнасяха. Коментарите вече се трупаха, а средната му оценка се изкачи до близо четири звезди. С малко късмет още до сутринта можеше да прекрачи стабилно границата „много добър“.

И защо не? На практика беше роден за това. Хитмен на служба при Водача!

Якето беше гениален ход, новите снимки бяха много по-добри от старите. Изгледа даже спринта си по „Карлбергсвеген“, без да го хване морска болест и той отбеляза на себе си, че следващия път трябва да си свали маската по-бързо. Едва когато няколко вещици се бяха разпишели уплашено при „Хелсингегатан“, той бе осъзнал, че все още носи смъкната пред лицето си шапка.

Щеше да има подобрения следващия път.

Защото определено щеше да има следващ път!