Андерш де ла Моте
Играта (13)

13. Mindgames

Не си спомняше много от пътуването към вкъщи. HP се беше изтощил напълно със спринта през полето, а като се добави и близката среща с автобуса, нямаше нищо чудно, че се чувстваше като смазан. Всъщност се опита да остане буден, за да следи за евентуални преследвачи, но беше невъзможно. Клепачите му се затваряха упорито и се оказа чак в Елвшьо, когато осъзна, че е откъртил и е подминал спирката си.

Чак когато най-накрая успя да се добере до „Слусен“, се почувства достатъчно бодър и успя да направи маневрата „таен агент“, за да се отърси от евентуални преследвачи. Но когато се върна при колониалната вила, изведнъж се разбуди напълно.

Сърцето му препускаше, адреналинът нахлу в тялото му и сякаш изживя всичко наново. Няколко минути вярваше, че е на път да получи инфаркт, че ще гушне букета там в къщурката и изяденият му от мравки труп ще бъде намерен едва когато лелята се появи за да зазими вилата.

Но накрая полуделият му пулс се успокои и мъглата в черепа му се вдигна.

Какво, по дяволите, се беше случило всъщност?

Беше ли се случило в действителност, наистина, или беше сънувал всичко?

Трябваше му само бърза проверка в огледалото, за да отхвърли теорията за съня. Мръсен, целият охлузен, а долните краища на дънките му — превърнати във висящи ивици от стърнището. Страшен късмет, че не беше с шорти!

Онзи в самолета наистина се бе опитал да го затрие, а сигурно щеше и да успее, ако HP не бе настигнал автобуса. Пулсът му отново се ускори, стана му лошо му бяха нужни две-три минути и няколко литра вода от чешмата, за да се овладее.

Мислите му се вихреха бясно в главата, барабанът вътре, изглежда, бе превключил на хиперскорост.

Значи Играта, мисиите, всичко, което му се бе случило, беше просто игра на залози за отегчени богаташи?

Бяха натискали бутоните му, изпробвали границите му, бяха го накарали доволно да играе по свирката им. Наистина ли беше такъв проклет наивник?

Алтернативата беше, естествено, Ерман да е излъгал, да му е напълнил главата с куп глупости.

Определено пичът го биеше сачмата, но едва ли беше лъжец. Горският елф вярваше на сто процента на всичко, което разказа, и повечето съвпадаше със собствените преживявания на HP. Проблемът беше само, че той не можеше да смели всичко това, просто не ставаше!

Но ако разделеше историята на две части, беше по-лесно. Ако преглътнеше горчивката и приемеше, че е бил просто тъпа марионетка, която с готовност се е втурвала напред, когато Водачът дръпне правилната нишка, и ако освен това повярваше на частта със залагането и устройството на Играта…

В такъв случай първата част от историята на Ерман обясняваше всичко, което му се беше случило.

Макар и да го изгаряше мисълта, че е бил един вид шут за някакъв игрален клуб, това обяснение поне беше правдоподобно, за разлика от останалата част от разказа, поне ако си от правилната страна на оградата на лудницата.

Но все още му беше трудно да приеме теорията на конспирацията.

Че Играта е всеобхватна, заема се с всякакви мръсни поръчки и освен това има очи и уши навсякъде — това просто не можеше да го възприеме!

Всъщност самият Ерман беше казал, че това са собственоръчно скалъпените му размишления, а не нещо, което пряко е видял или преживял. Може би резултат от твърде много самотни часове в бараката без контакт с цивилизования свят. Всъщност беше жалко за бедния човек. Макар и да му беше изкарал акъла там, в гората, по някакъв начин HP внезапно се почувства странно свързан с Ерман. Двамата всъщност имаха доста общо. Водачът не беше пожалил никого от тях. Беше ги открил, накарал ги бе да се почувстват специални, а когато Играта вече нямаше нужда от уменията им, просто ги беше захвърлил като вчерашен вестник…

So what, ако на Ерман малко му скърцаше дюшемето? HP всъщност беше страшно благодарен, че бедният отшелник все пак го беше насочил. Беше му отворил очите и дори го бе снабдил с възможен достъп до Играта.

Във всеки случай сега се чувстваше значително по-спокоен. Вече почти не му се повдигаше, даже започваше да огладнява. Печен боб „Хайнц“ беше единственото, което успя да изкопае и той го изяде студен направо от консервата.

Ами самолетът, онзи, който се опита да го очисти, как, по дяволите, да си обясни това?

Никой не можеше да го е проследил, в това беше абсолютно сигурен, така че какво се беше случило всъщност?

Да, по принцип би могло да бъде просто грешка. Ерман беше висок колкото него и цветът и дължината на косите им бяха горе-долу еднакви. От разстояние сигурно човек можеше да ги обърка, а от няколкостотин метра сигурно беше невъзможно да се види разликата.

Откачалката живееше сам и пилотът може би просто бе предположил, че човекът, излязъл от гората, е бил именно Ерман, особено след като описанието съвпадаше.

Разбира се, така трябва да е било!

Който и да бе пилотирал самолета, имаше зъб на Ерман, а не на нето.

Може би някой ядосан съсед или някой роден от кръвосмешение местен, който се е сдърпал с хахото в „Консум“? И е решил да изкара акъла на смахнатия проклетник в стил Алфред Хичкок, когато внезапно му се бе удала възможност. Понякога се случваха такива неща, достатъчно беше да си пуснеш телевизора. Имаше цяла телевизионна поредица за хора, които правят такива неща…!

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-достоверно звучеше. Някаква болна междусъседска война, излязла от контрол. Значително по-лесно за възприемане обяснение от алтернативата.

— Световна конспирация my ass — измърмори той на себе си. — Да бе!

Дори за миг не беше обмислял тази вероятност на сериозно.

Успокоен, той се отпусна обратно на кухненския диван тип пейка и пусна лаптопа. Нищо не му помагаше да забрави проблемите като малко телевизия. Винаги можеше да намери някой идиот, който е по-зле от него и така самият той да се почувства по-добре. Когато всичко се успокоеше щеше да обмисли как да продължи.

Още преди да чуе говорителя, той разбра какво се беше случило. Снимките на подпалената къща, сините светлини и пожарникарските коли, наредени сред копривата, бяха достатъчни, за да зацепи.

Преди няколко часа пожарната потуши свиреп пожар в земеделски имат на север от Сигтюна. Към момента не се знае дали в сградата е имало хора, когато е избухнал пожарът. Имотът е собственост на починал човек и би трябвало да е необитаем, но свидетели твърдят, че въпреки това през последните месеци сградата е служила за обиталище на един или няколко души. Полицията се опитва да установи контакт с мъж на тридесетгодишна възраст, който по-рано през деня е бил замесен в лека катастрофа с междуградски автобус при близка до мястото спирка…

Полусмлян боб по цялата кухненска мивка на леля. HP повръщаше като разпран.

„Мамка му! Мамка му! Мамка му!“, беше единственото, с което мозъкът му успя да помогне.

 

 

Трябваха му няколко дни, за да се възстанови. Сигурно си бе навлякъл някой вирус или друга гадост, имаше силна треска и продължи да драйфа като водопад, докато не остана само кисела жлъчка.

Както обикновено, Манге бе този, който го спаси, появи се, за да провери защо не се обажда и го намери проснат на лелиния диван. Беше доста неприятно, но Манге се бе оказал true friend. Хвърли го до „Ериксдалсбадет“^[1] да се освежи, намери отнякъде малко чисти дрехи и супа от шипки^[2] и дори не пропусна да изчисти мръсната кухня.

Дам, Манге беше true friend, всъщност BFF^[3] Отсега нататък щеше да се държи с него като с такъв. Като начало щеше да го нарича Фарук. Щом името беше важно за Манге, отсега нататък щеше да го използва и нямаше да се бъзика.

Беше сънувал много, докато беше болен, трескави сънища за всичко възможно. По принцип беше свикнал със странните сънища, бяха почти задължителни няколко дни или седмица след хубав трип. Беше чел, че ТНС-то в коза се събира в мастната тъкан на мозъка и от време на време напомня за себе си впоследствие, горе-долу като бомба със закъснител. Често сънуваше психеделични истории в стил „Властелинът на пръстените“, с гигантски пеперуди или говорещи дървета, което беше доста яко.

Но тези сънища бяха различни, много по-мрачни и неприятни от джойнт-фантасмагориите.

Един сън, който си спомняше особено ясно, беше как тича гол през тунел „Клара“. Черният, изгорен труп на Ерман го преследваше с мотопеда, начело на стотици препускащи коне без ездачи. Отворът на тунела към „Свеавеген“ приближаваше, но преследвачите го настигаха. Стъпките му ставаха все по-тежки, защото наклонът се увеличаваше, и той осъзна, че няма да успее. Двигателят на мотопеда ревеше с дрънчащ фалцет, навсякъде тракаха копита.

Те са навсякъде! It’s all a fucking Game!, извика овъглената уста на трупа, но последната дума се разкриви и отекна около него като ехо между стените на тунела.

 

Гейм

 

Гейм

 

Гейм

 

В момента, в който мотопедът срещна свивката на колената му, той се събуди. Сърцето му тътнеше в гърдите.

Но сега се чувстваше по-добре.

Без треска, изкъпан, нахранен и доволен. Може би малко схванат, но това беше временно.

Въпросът беше какво да прави сега?

Не можеше да се върне в апартамента поне още седмица, изглежда, бе станала някаква бъркотия с доставката на новата врата. В известен смисъл това бе добре. Нямаше смисъл да го отрича, той всъщност не гореше от желание да се прибира. Работата беше там, че след случилото се в Сигтюна, той беше… изплашен.

Да, признаваше си. Хенрик HP Петершон, мъжът, митът, легендата — го беше шубе.

Играта в крайна сметка не беше някакъв малък, анархистичен платен YouTube, както бе мислил първоначално, ами нещо съвсем различно и много по-зловещо. Това със залагането беше доста по-ужасно, отколкото му се бе сторило в началото, сега го разбираше. Постепенно да притискаш хората, за да размиеш разбирането им за това какво е приемливо, съзнателно да издирваш хора, които са лесни за манипулиране, и да си играеш с тях само за да видиш докъде са готови да стигнат — всичко това само защото е яко!

По останалото продължаваше да звучи твърде невероятно, за да бъде истина. Че мисиите не са случайно измислени, ами съзнателно съставени, за да задоволят незнайни възложители? Ако това беше вярно, и той наблегна на думата, ако в такъв случай това означаваше, че той и останалите играчи са двойно прецакани.

Не бяха просто jackasses^[4] on speed или пък зажаднели за интернет-внимание курви, готови на всичко само за още няколко посещения на страницата им или малко виртуално одобрение. Те бяха абсолютни, шибани марионетки!

Неволни наемници, които не знаеха нищо, и съответно Играта лесно можеше да се лиши от тях, ако нещата отидеха по дяволите. Банда наивници, изкупителни жертви, на които никой нямаше да обърне внимание, дори ако опитаха да кажат истината. Защото кой би им повярвал?

Мисълта го разгневи и не малко изнерви.

Възможностите при такъв сценарии бяха толкова необозрими, че той едва ли можеше да ги прозре напълно. Това не беше ли наистина плод на параноичния мозък на Ерман, който накрая бе прекрачил тънката граница между живописния селски ексцентризъм и крещящата, шибана лудост?

Докато не бе видял къщата, обгърната от пламъци, вероятно с Ерман вътре в нея, той бе готов да мисли така, но сега нещата изгряха в съвсем нова светлина…

Имаше само един начин да получи яснота и той реши да започне с малко изследване.

Един от всичките курсове от службата по заетостта, които бе направил всичко възможно да забрави, беше точно на такава тема, така че оставаше да види дали нещо му е останало в главата. С добра търсачка човек можеше да смае света, това поне си спомняше…

Фарук му бе помогнал да настрои лаптопа, така че да минава през един от анонимните прокси сървъри^[5], които се появиха в дните преди ИПРЕД-законът^[6] да влезе в сила. В момента той беше невидим в мрежата, a ghost rider.

Избра си търсачка и се захвана за работа. Бележката на Ерман не му помогна особено.

„Торшхамнсгатан“ 142 беше единственото, което пишеше на хартийката, с изключение на няколко нърдовски пароли, които може би, евентуално или изобщо нямаше да проработят, ако той някога се вмъкнеше вътре. Изгорелият калпазанин Ерман можеше да снесе малко повече информация как се казва фирмата или на кой етаж се намира? Толкова много ли искаше?

Съвсем вярно, адресът сочеше към улица в Шиста, но HP не научи много повече от това. Съвсем обикновена офис сграда близо до E4, това бе всичко, което сателитните снимки можеха да му предложат. Имаше списък на дребни предприятия от телекомуникационния бранш, които се намираха или се бяха намирали в сградата, но никое от тях не изглеждаше да има общо с игри или компютри.

Той не знаеше какво всъщност беше очаквал. Някаква оградена със стени крепост или може би таен адрес, който го няма на картата? Нещо като ФРА на Лувьон^[7]? Но тази сграда изглеждаше съвършено халал, нямаше и следа от някаква мистична организация или тайна сървърна ферма. Или Ерман по някаква причина бе избрал да го прекара с адреса, или, още по-вероятно, Играта си беше вдигнала чукалата и се бе преместила.

Разочарован и без големи очаквания, той реши все пак да продължи и да провери останалите теории на Ерман.

Въведе няколко ключови думи като „необясним“, „въпреки разследването“, „непознат“ и получи незабавно няколко хиляди резултата. Отстрани тези, които бяха свързани с НЛО, което намали бройката до триста и като добави думата „извършител“ Като избираема опция, скоро се изправи пред по-поносим брой резултати.

Още малко сръчно отсяване и хоп — имаше прилична колекция инциденти, изброени на монитора пред себе си.

Скролна бързо през списъка.

Оказа се миш-маш от достоверни и недостоверни източници и за няколко секунди той се почувства почти облекчен. Но после започна да преглежда информацията по-подробно. И постепенно започнаха да изскачат неща, които бяха меко казано притеснителни…

Като начало откри цял куп дребни случки, за които въобще не бе чувал да се говори, но които вибрираха на правилната честота: коли, чиито спирачки отказали, компютърни системи, които се изключили насред плащане, необясними спирания на тока и политици, които осъмнали с лайна в пощенските кутии.

Но имаше и други, значително по-познати събития, които се бяха оказали в списъка на търсачката.

Той прочете репортажите веднъж, после още веднъж и в него бавно пропълзя едно неприятно усещане.

Първата случка беше на практика в задния му двор.

В нощта на 17 май 1990 е била запалена църквата в Сьодермалм, Стокхолм.

Камбанарията се е срутила и е минала през свода на църквата. Непокътнати са останали главно стените, но са спасени и ценни текстилни изделия и сребърна църковна утвар. Въпреки големите усилия, разследването не установило причината за пожара и спекулациите варират от електрическа повреда до умишлен палеж.

Евентуалният мотив за подобен палеж обаче остава неизвестен.

А след това и второто събитие, което той много добре си спомняше.

Събота, 3 септември 2006, 20:41:51 часа, от СЕПО се свързват с Националната криминална полиция и съобщават, че партията ни Социалдемократите е била подложена на хакерска атака, насочени към вътрешната компютърна мрежа на партията, САП-нет^[8]. Към момента извършителят все още се считал за неизвестен. По-късно същата вечер Социалдемократите свикват пресконференция, за да съобщят, че във връзка с хакерската атака са подали оплакване в полицията срещу представители на Либералите. Обвинението се основавало на факта, че компютри, които ако се съди по IP-адресите, принадлежали на партията на Либералите, са били използвани за проникване в най-деликатната мрежа на САП, до която имат достъп само 26 партийни представители от най-високо ниво. Пробивът, изглежда, се е получил с помощта на потребителски имена и пароли, които необяснимо как са изтекли и са дали на политическите противници на САП неограничен достъп до най-вътрешната и конфиденциална информация на Социалдемократите.

Това беше нещо голямо! И двете събития сами по себе си бяха достатъчно вълнуващи, за да се спретне хубаво залагане.

Можеше ли да накараш някого да подпали нещо толкова свято като църква?

Какъв беше шансът?

Да, можеше да се залага на това, абсолютно. Но какъв беше случаят с предната фаза, ако се вярваше на теориите на Ерман?

Кой би поръчал такава мисия?

Може би някой, който страшно би искал да получи честта да възстанови един известен символ на Стокхолм? Политик, фирма или бизнес магнат с насрана репутация, която се нуждае от измиване?

Бърза проверка на фондацията, която лежеше зад строежа разкри цял куп големи имена, които си бяха развързали портфейлите. Бяха накарали даже парламента да се бръкнал малко, въпреки че до голяма степен ставаше дума за локален стокхолмски въпрос. Шведската църква нямаше ли достатъчно пари, че да плати сама?

Конспирация?

Е, във всеки случай не можеше да се отхвърли тази вероятност. Беше plausible, да, пресилено, но все пак възможно, ако човек имаше малко фантазия и смееше да мисли извън рамките. Малко като „Шифърът на Леонардо“.

Ами малкият Уотъргейт на сосетата и либералите в такъв случай?

За това трябваше да се помисли повече.

Подставена Мравка при Социалдемократите лесно би могла да се сдобие с паролите. Повечето хора бяха достатъчно тъпи, че да записват такива неща на залепящи се листчета под бюрата си, за да не ги забравят след лятната почивка.

Но кой тогава би поръчал мисията?

Who benefited?

Краткосрочно, това, разбира се, бяха либералите, така че те бяха напълно възможен поръчител. Но в дългосрочен план от всичко това не печелеха ли сосетата?

Още няколко кликвания подкрепиха тази версия. Либералите бяха изгубили почти половината си гласове при парламентарните избори няколко седмици по-късно и техният срив за малко да потопи цялото разпределение на властта. Така че тук имаше поне две мислими конспирации.

Някой от страната на сините, който искаше тайното инфо и някой от страната на червените, който искаше да сгащи сините с ръце в кацата с меда.

Резултат?

И тачи теория беше plausible и то далеч не звучеше толкова пресилено, колкото първата. Мамка му, каква история се очертаваше!

Но най-ужасна бе третата случка, на която се натъкна. Изчете материала няколко пъти, преди наистина да се задълбочи. А когато най-накрая го направи, за малко да се насере.

Описанието на извършителя, представено през 1994, заключава, че убийството е дело на самостоятелен извършител, индивид с разстройство на личността, воден от омраза или гняв. Вероятно през целия си живот е имал проблеми с общуването, особено с различните властимащи. Той е интроверт, самотен и нарцистичен, но не страда от психоза. Вероятно няма семейство или близки приятели. Състоянието му е свързано с усещането, че е „неуспял“ в живота, с преживяването да бъде „аутсайдер“, чиито способности никога не биват оценявани или не се реализират напълно.

Спокойно можеше самият той да бъде човекът, описван в психологическия профил!

Определено му беше трудно да го признае, пък и самовглъбяването не му беше любимото занимание. Но след случилото се, след близкото до смъртта преживяване в апартамента му и цялата преживелица в полето, той бе започнал да се гледа на себе си в нова светлина.

И това, което виждаше, не беше особено красива гледка…

Откровено казано, животът му не беше кой знае какъв повод за гордост. Грубо погледнато, той всъщност съвпадаше прилично с профила. Действаше самостоятелно, аутсайдер, нямаше близки връзки, егоцентрик, всичко това пасваше доста точно.

Твърде точно, при това…

Но всъщност не беше негова вината, че всичко бе отишло по дяволите. Той имаше възможности и перспективи толкова, колкото и всеки друг. Можеше да бъде някой, някой важен!

A fucking contender!

Бе направил едно-единствено истински безкористно нещо в живота си и какво бе получил в замяна? Как му се бе отблагодарил светът, как го бе възнаградил за геройската постъпка? Да, с десет месеца задържане, право в затвора, без шанс да се размине, страшно благодаря! Защото в страната на полуобезмасленото мляко^[9], разбира се, никоя добра постъпка не остава ненаказана.

А след окошарването всичките му възможности внезапно се бяха изпарили. Вратите бяха затворени, а бъдещето царски преебано. Оставаше му единствено дребно джебчийство или някакъв МакДжоб. Може би не беше чак толкова чудно, че след студения душ, който получи, каза майната му на всичко и се фокусира върху number one. А според Ерман, Играта пращаше Мравките да търсят точно такива като него. Пичове, които отговарят на изискванията. Или по-точно казано на профила на извършителя…

„Играят от години, много преди да се появи интернет“, беше казал Ерман.

Представи си, че играеха още от февруари ’86-а^[10]! Изнамират една триста-петдесет-и-седмѝца^[11], слагат я на подходящо място и пращат някой пич. Играч, nobody като него самия, чиито граници вече са отишли толкова далеч, че не се виждат. Достатъчен бе един невинен разговор с добре поставена Мравка.

Прожекцията от девет, кино „Гранд“!

И после: Lights, camera, action!

Космите по врата му настръхнаха. Внезапно вилата му се стори твърде тясна, таванът се сниши над главата му и заплашваше да го задуши. Трябваше му въздух! Трябваше да излезе навън!

It’s all a fucking Game! крещеше овъгленият труп в главата му, докато той драйфаше в лехата.

* * *

Окей, сега беше наистина притеснена. След като няколко дни глупаво си бе въобразявала, че той ще се обади, накрая Ребека бе отишла до апартамента му. Но вратата беше закована с шперплат, а под миризмата на боя все още се усещаше мирис на пушек.

Съседът, очевидно напушен младеж с расти и козя брадичка, разказа, че е имало пожар, че някой е излял запалителна течност в пощата на Хенке и е драснал клечката.

Но той явно се бе отървал, няколко дни в болницата, след което е бил окей.

Това поне бе някакво успокоение.

И къде значи беше сега?

На това растата не можеше да отговори и някъде в тази част на разговора напушеният му мозък изглежда най-накрая долови полицейските вибрации, защото рязко затръшна вратата.

След известен размисъл тя така или иначе се бе сетила кой сигурно знае повече. Манге Сандстрьом, разбира се, старият най-добър приятел на Хенке от основното училище.

Той нали имаше магазин за компютри някъде около Сканстул?

След един разговор с Централата тя вече имаше адреса и пътуваше натам.

 

 

Още пред магазина забеляза, че не всичко е наред. Около един уличен стълб все още висеше синьо-бяла полицейска лента, а единият прозорец до входа беше временно покрит с лепенка на охранителната фирма. И тук миризмата на пушек не можеше да се сбърка, забеляза тя, като отвори врата на магазина и задейства мелодията от „Междузвездни войни“. Ако се съдеше по хаоса вътре, изглежда, още се разчистваше след пожара. Навсякъде бяха разпръснати празни кашони, а половината от рафтовете и лавиците в предната част на магазина зееха празни. Тя почти се препъна в кофа с парцал, пълна с мръсна вода, която стоеше близо до вратата.

Втора бъркотия за половин час, това едва ли беше съвпадение, във всеки случай поне щом Хенке беше замесен. Въпросът беше в какво бе успял да се забърка този път.

Може би Манге можеше да отговори?

— Здравей, Ребека! — поздрави я той изненадано, когато надникна иззад няколко лавици.

— Здрасти, Манге, отдавна не сме се виждали. Нежелани гости ли си имал, или ще се местиш?

Размениха си неловка прегръдка за здрасти. Нощница и бродирана жилетка, във всеки случай стилът му на обличане се бе променил радикално от последния път.

— Просто някакви хлапета — измърмори той и тя веднага забеляза, че лъже. — Цялата стока отпред беше покрита с пяна от пожарогасителя и сега имам разправии със застрахователите…

Той се изчерви, но не само заради посредственото обяснение.

Манге винаги бе бил влюбен в нея, което едва ли бе в ущърб на днешната й мисия.

— Сега се казвам Фарук Ал-Хасан — добави той и придоби малко повече самоувереност. — Смених си религията, когато се ожених преди две години.

— Аха, женен си, пък аз все си мислех, че ще бъдем двамата — засмя се тя и видя как лицето му стана яркочервено.

Значи това бе обяснението за странното облекло.

Манге бе решил да приеме нова религия.

Като се замисли, може би не беше толкова чудно, той винаги е бил нещо като търсач на истината.

Последния път, когато го бе срещнала, той беше ревностен веган, преди това пък се занимаваше с местна политика, или пък беше обратното…

Манге беше умно момче, но винаги бе изглеждаш някак изгубен. Дано този път да бе уцелил верния път.

— Имате ли деца? — попита тя, най-вече от формалност.

— Момче, на осем месеца, Мохамед.

Той извади портфейла си и тя се възхити на чудото в продължение на десет секунди, колкото изискваше учтивостта.

— Прилича на теб, Ма… искам да кажа Фарук — каза тя и добави това, което смяташе за най-приятелската си усмивка. „Сега на въпроса, Нормѐн!“

— Слушай, исках да те питам дали знаеш къде се е дянал Хенке?

— Нее… защо? — още една нескопосана лъжа.

— Ами, от известно време се опитвам да се свържа с него, но изглежда, нито един от номерата му не работи, така че си помислих, че може би ти знаеш къде се намира?

Той поклати глава, внимавайки да не срещне погледа й.

— Сори, не съм го виждал в последно време…

Тя смръщи вежди. Два палежа, Хенке изчезнал, а сега добрякът Манге, който я лъжеше право в очите. Нещо се мътеше и беше време да разбере какво.

Но точно когато отвори уста, Манге я прекъсна.

— Виж, Ребека, така и така като си тук, има нещо, което винаги съм искал да ти кажа.

— Окей — каза тя кратко.

Нямаше време за закъснели обяснения в любов, но от друга страна, в момента имаше нужда от помощта му. „Търпение, Нормѐн!“

— Амии, Ребека… аз винаги… имам предвид… ох, по дяв…

Той си пое дълбоко дъх, изглежда, в опит да се овладее.

— Ти и Даг, всичко това, което се случи с HP… нали знаеш?

— Ммм… — отвърна тя очаквателно.

— Ами, значи… Аз винаги съм искал… да те помоля за прошка, С Даг бяхме братовчеди, вие се с-срещнахте чрез мен, така да се каже и…

Той сведе поглед към щанда. Внезапно на нея й прилоша. Вероятно от жегата.

— Та, значи — въздъхна той и направи последен опит. — В-винаги съм чувствал, че имам известна в-вина за всичко — каза заеквайки. — Че по някакъв начин грешката е моя, разбираш ли?

Той я погледна умолително, а тя всъщност нямаше представа какво да отговори.

— Даг беше по-голям от мен, а ние не бяхме особено близки, н-но знаех много добре що за човек беше. Знаех, че говорят за него, че може да е агресивен и… че баща му се е махнал, защото Даге го е спукал от бой. Та, носеха се всякакви слухове, но аз не посмях да кажа нищо… на теб, имам предвид.

Той отново се загледа в щанда.

Ребека пое дъх дълбоко.

Той какво очакваше да му каже?

Прилоша й още повече. Въздухът в магазина беше задушен и блузата бе започнала да лепне по тялото й. Трябваше да сложи край на този въпрос, да насочи разговора обратно в правилна посока и то бързо.

— Виж, Манге — започна тя толкова овладяно, колкото можеше. — Всички сами вземаме собствените си решения, ти, аз, Хенке и Даг. Правилно или грешно, ние сме направили избора си и с времето човек трябва да понесе последствията. Аз се влюбих в Даг, аз реших да се преместя да живея с него и аз не подадох оплакване, когато нещата започнаха да излизат от контрол. Отговорността е моя.

„Истината, цялата истина и нищо друго освен болезнената, шибана истина“, помисли си тя твърдо. „Достатъчно по темата!“

— А сега за Хенке, чудя се…

— Но ти не разбираш! — прекъсна я той с колеблив глас. — HP ми разказа, че е мислел да го убие. Че е искал да отнеме живота на Даге! Разказа ми какво ти е причинил онзи мръсник и колко много го е мразел. А аз, аз не направих нищо. Не се опитах да го спра, не казах на никого, а после всичко отиде по дяволите. Даге мъртъв, HP в затвора, а ти…

Той се спря и я погледна натъжено.

— На теб също не ти се размина, Ребека.

Той млъкна и тя изчака няколко секунди, за да се съвземе. Той, но и тя самата се нуждаеше не по-малко от прекъсването. Гаденето обливаше цялото й тяло с пълна сила и тя бе принудена да стисне очи за няколко секунди, за да преодолее порива да повърне.

— Единственият, който се отърва, бях аз — продължи той. — За мен животът си продължи почти все едно нищо не се беше случило. Само ако бях казал нещо, ако бях разказал на някого какво се въртеше в главата на HP, може би всичко щеше да се развие по друг начин. Или поне да му бях казал да се откаже. Но не го направих. Не знам защо. Единственото, което знам, е, че можех да направя повече, за да предотвратя това, което се случи. Много повече!

Той отново замълча, изглежда, изучавайки неопределено петно на пода.

Да го вземат дяволите, този разговор определено не тръгна така, както тя очакваше!

Имаше чувството, че кислородът в задушния, малък магазин е на привършване. Стените се приближаваха, миризмата на дим пареше носа й и внезапно бръмченето на всички електронни джаджи премина в един-единствен изнервящ, режещ тон, който пронизваше главата й, сякаш заковаваше мозъка й за вътрешността на черепа.

Стисна очи, преглътна няколко пъти и когато си възвърна контрола над тялото, си проправи път покрай Манге към малкия бокс, който мерна зад перлената завеса.

Хладка вода от мръсна чаша. Дълги, ободряващи глътки, които отмиха всички нежелани мисли. Стегни се, по дяволите, Нормѐн!

Макар той, изглежда, да имаше плачевна нужда от това, тя определено не беше дошла, за да се изповядват с Манге. Да се помотаят и да задълбаят в миналото. Гадното беше, че всъщност можеше само с няколко думи да го освободи от една част от греховете му. Да му каже кой беше истинският убиец в компанията. Но нещо й говореше, че истината нямаше да ги освободи, най-малко пък нея.

По-добре да се върне към настоящето, да се съсредоточи върху задачата и да се махне оттук. Стига да се добереше до Хенке, всичко щеше да се оправи, беше убедена в това, макар и да не знаеше точно защо.

Тя напълни още една чаша и я остави на щанда до Манге. Той, изглежда, се бе възползвал от отсъствието й, за да се стегне. Очите му действително бяха леко кървясали, но поне цветът на лицето му се бе върнал към нормалния цветови диапазон.

Мълчаха, докато той изпи водата.

— Разбирам какво имаш предвид, Манге, но всъщност мисля, че никой не би могъл да предотврати това, което се случи — каза тя бавно. — Просто стана каквото стана и всички трябва да опитаме да продължим напред. Поне аз това се опитвам да направя.

Тя самата чу колко фалшиво прозвучаха думите, но Манге кимна в съгласие.

— Разбира се, имаш право — каза той. — Така или иначе, беше хубаво да споделя мислите си, носех ги в себе си от доста време. Извинявай за сълзливото избухване.

— Спокойно, ще си остане между нас.

Той отново се усмихна, този път по-искрено и тя се възползва, за да смени темата на разговора.

— Слушай, наистина ли си сигурен, че не си виждал Хенке?

Още едно поклащане на глава.

— Нее, не точно…

Неохотно тя му приложи полицейския си поглед и резултатът беше незабавен.

— Какво имаш предвид с не точно, Манге? Виждал ли си го или не си го виждал?

Гласът й изведнъж бе изгубил цялата си мекота от преди малко. Беше малко гадно да си служи с техниките за разпит, особено след емоционалния му изблик, но нямаше избор. Беше принудена да открие Хенке и нямаше време за повече отклонения.

— Не и от няколко дни — смотолеви той унило, забил поглед в земята, и доколкото Ребека можеше да прецени, това вероятно бе истината. Тя се огледа и подуши шумно въздуха.

— Тези хлапета, които са подпалили магазина…

Тя проточи думите и заби погледа си в него. Той се гърчеше като червей на кука, но тя не му даде шанс да се измъкне.

— Същите ли са, които са подпалили дома на Хенке?

— Да… ох, искам да каже не, или…

Погледът му блуждаеше и изглежда той изведнъж не знаеше къде да си дене ръцете.

— Магнус, малкият ми — каза тя с най-мекия си глас, навеждайки се над щанда.

Изчака, докато той отново срещна погледа й:

— В какво те е забъркал малкият ми брат идиот този път?