Андерш де ла Моте
Играта (15)

15. Are you really sure you want to exit?

Ребека беше изтощена, когато се прибра у дома. През по-голямата част от следобеда бе стояла в Сьодермалмската криминална полиция да преразказва случилото се в Танто. Или поне тези части, които бе сметнала, че е удачно да разкрие.

Не спомена за посещението при Манге или клиповете, които бе видяла в магазина. Те по всяка вероятност бяха свързани със случката във вилата, но нямаше желание да ги покаже на колегите, преди да успяла да говори с Хенке. Не беше пропуснала многозначителната тишина, която настъпи, когато стана дума за криминалното му досие.

После дойдоха задължителните въпроси: Имаше ли брат й врагове? Имаше ли тя представа как се препитава той? Знаеше ли нещо за подпалването на апартамента му преди седмица?

Отрицателен отговор на всички въпроси, което всъщност беше вярно. Почти, във всеки случай.

Тя заключи колелото в мазето и се качи по стълбите, както обикновено.

Причината може би беше в умората или пък беше твърде обзета от мислите си, но не забеляза, че някой я чака на стълбището.

— Бека!

Тя се завъртя и инстинктивно вдигна ръце пред себе си.

— Успокой се, само аз съм, Хенке!

Естествено, че беше само той.

Трябваше да се досети. Къде иначе можеше да отиде?

Тя измърмори нещо, обърна се и отключи вратата на апартамента, след което го пусна да влезе вътре преди нея. Постоя няколко секунди на килимчето в антрето, после заключи всички четири ключалки.

Но само веднъж. И макар една част от нея диво да негодуваше, един път чисто и просто трябваше да стигне. Тя нямаше желание да запознава брат си с маниите си.

В антрето телефонният секретар сигнализираше за още един пропуснат разговор.

Скрит номер, както обикновено.

Хенке вече се беше разположил като у дома си на дивана във всекидневната.

— Имаш ли няк’во кафе?

С известни затруднения тя потисна внезапния импулс да грабне първия възможен тежък предмет и му разбие черепа. Проклет, скапан идиот, да й се промъква така! А тя дори не мислеше, че той знае къде живее. Беше го търсила из целия град и изведнъж той просто се оказа на дивана й.

Ама как изглеждаше само!

Още по-изпит от предния път, с торбички под очите и никотиновожълт тен. Ноктите му бяха изгризани почти до дъно, косата стърчеше във всички посоки, а освен това беше страшно мръсен.

От дивана й се носеше миризма на пропити с дим дрехи и некъпан мъж и тя сбърчи нос.

Той я гледаше въпросително и тя осъзна, че така и не беше отговорила на въпроса.

— Разбира се — отвърна кратко и отиде в кухнята.

— Можеш да се поосвежиш малко, банята е ей там — извика тя от кухнята, дрънчейки с кафеварката.

Но когато тя се върна обратно няколко минути по-късно, той беше заспал.

Тя въздъхна, наля си чаша кафе и след известен размисъл реши да го остави да спи. Изглеждаше сякаш има нужда.

Обзе я изненадващ прилив на нежност и тя не можа да не го погали бързо по бузата. Все пак той беше малкият й брат, малкият й Хенке. Незрял идиот, действително, и квалифициран магнит за неприятности, но невинаги бе било така. Някога бяха те двамата срещу света. Въпреки всички гадости, те поне се имаха един друг.

Но това беше отдавна. Нещата се променяха, независимо дали го искаме, или не.

Тя изпи кафето, положи глава на облегалката и затвори очи.

* * *

Тя го долови още в движенията му, когато влезе в антрето. От начина, по който затръшна външната врата — как шумеше раздразнено с ключовете, докато сваляше обувките си с ритници. Тя се опита да предупреди Хенке, но той беше с гръб към нея, седеше и пушеше на един от сгъваемите столове на балкона. Хенке и Даг понякога пушеха заедно по цигара навън, макар че Даг твърдеше, че всъщност ги е отказал. Пушенето не се вписваше в тренировъчната му схема и всички тия простотии. Въпреки това все излизаше и се облягаше на парапета — и то не само в дните, когато Хенке им беше на гости. От балкона можеше да държи под око както двора, така и паркинга, където стоеше БМВ-то.

В добрите дните те се разбираха съвсем окей, Даг и Хенке. Можеха да стоят и да си говорят на балкона почти като че бяха приятели. Тя обичаше тези дни, чувстваше се сякаш има истинско семейство.

Но онзи ден определено нямаше да бъде такъв, осъзна тя още в момента, в който външната врата се затвори.

— Здрасти!

Гласът му беше леден, почти безчувствен, но тя без проблем долови гнева, който набъбваше отдолу.

— Всичко наред ли е? — каза тя възможно най-ниско и сдържано.

Той само изсумтя в отговор.

— Има ли нещо за ядене?

— Огретен с риба, във фурната е. С Хенке вече ядохме.

Ново изсумтяване. Това не предвещаваше нищо добро, знаеше го от опит. Вероятно проблеми на работа, някой клиент се е оплаквал, някоя доставка не е пристигнала или шефът се е заяждал. На Даг често не му трябваше много.

— И докога тоя търтей брат ти ще се възползва от гостоприемството ми? — измърмори той след малко помежду хапките и кимна към Хенке, който все още беше на балкона.

— Само два дни — каза тя толкова неутрално, колкото можа. — Малко му е трудно вкъщи с мама. Имаше нужда да се махне за няколко дни.

Трето изсумтяване, този път по-заплашително.

— Малко му било трудно… — промърмори той, загребвайки голяма лъжица огретен, която натъпка в устата си. — Майка ви е скапана алкохоличка — отбеляза той, след като сдъвка. — Вкарайте я в някакъв проклет дом, че да се порадваме на малко спокойствие и да не се налага малкия джебчия да търчи тука постоянно.

Тя започваше да се ядосва и той го видя. Доволна усмивка се разля по лицето му.

— Ама какво, да не се ядоса, че наругах невинния малък Хенке? — добави той с онзи снизходителен детски глас, който тя мразеше. Беше я настъпил по слабото място и тя трябваше да се въздържи, за да не захапе примамката.

— Хенке се е забърквал в някои неприятности — каза тя насилено спокойно. — Но далеч невинаги му е било лесно, а освен това е малкият ми брат.

— Лесно?! — лицето на Даг внезапно бе почервеняло и той скочи от стола.

Беше търсил караницата още с отварянето на вратата и сега бе получил каквото искаше.

— Казваш, че не му е било леко, но какви трудности е имал безценният ти брат, а? И моя баща не беше точно светец. Пребиваше ме през ден, докато не се научих да му отвръщам. Мръсникът се чупи, когато бях на петнайсет, но виж ме мен — той посочи с палец към гърдите си. — Не станах престъпник заради това! Бачкам, откакто станах на шестнайсет, изкачих се в йерархията, справям се, плащам си данъците и за какво? За да трябва да издържам такъв като него?

Малки пръски слюнка и остатъци от храна хвърчаха от устата му, но той, изглежда, не забелязваше.

— Какво става?

Хенке беше показал глава от балконската врата. Тя се опита да му направи знак да бъде спокоен, да не провокира Даг, да го остави да се набеснее, после всичко щеше да се успокои. Но той, изглежда, не я разбра. Освен това този път Даг не мислеше да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Със сестра ти просто обсъждахме дали не е удачно да пратите алкохолизираната си майка в дом, та да не се мъкнеш тук през цялото време.

Тонът му беше надменно подигравателен и тя вече предусещаше какво се готви. Отново опита да обясни на Хенке с поглед. Да го накара да не се връзва, да не приема предизвикателството, което току-що му бяха хвърлили в лицето. Но той, изглежда, не схвана или просто не й обърна внимание.

— О, Даге, виж кой го казва — каза небрежно той вместо това и наблегна на галеното име, което знаеше, че Даг мрази — Няма ли да е по-добре да я заровим в същата горичка, където лежи „изчезналият“ ти баща? Имам предвид, че така ще запазим насилието вътре в семейството. В това те бива!

Даг се хвърли през масата и Хенке едва успя да направи две крачки назад, преди той да му налети. Опита се да се бори, но противникът му беше значително по-голям, а освен това и много по-агресивен. След няколко секунди Хенке се озова на пода с ръце около главата, за да се предпази. Но Даг се стовари върху него, вкопчи ръце около врата му и го вдигна до полуизправено положение. Ребека видя как лицето на Хенке бързо побеля.

— Стига, Даг! — изпищя тя. — Престани, по дяволите, ще го убиеш!

Тя се опита да откопчи едната ръка от врата на Хенке.

Ударът дойде от нищото, Даг трябва да бе отпуснал хватката с другата ръка, без тя да забележи, защото внезапно залитна назад и се препъна в малката кухненска маса.

— Малка курва! — чу го тя да изврещява, когато гърбът й се удари в пода. Прибори, чинии и остатъци от храна навсякъде. Бузата й гореше, лицето й беше изтръпнало и й се привиждаха звезди.

Някъде отдалеч чу Хенке да скимти и се опита да се изправи.

По някаква причина вратата се беше отворила или Хенке така и ме я бе затворил, защото изведнъж борбата се бе преместила на балкона. Даг бе сграбчил главата на Хенке в нова хватка, също толкова ужасна, колкото и предишната, и Ребека видя как силите на малкия й брат се стопяват. Краката му внезапно се отпуснаха и той спря да се съпротивлява, но Даг, изглежда, не забелязваше.

— Не си толкова отворен сега, а, копеленце?! — изрева той с ярко почервеняло лице и стисна още по-здраво.

И тя внезапно осъзна, че Хенке щеше да умре. Че Даг щеше да убие малкия й брат, ей там, на техния балкон.

— Престани!!! — изкрещя тя по-високо, отколкото някога, преди бе успявала. Гласът й прозвуча ужасяващо, сякаш идваше от гръдния кош, а не от гърлото.

Може би тъкмо това необичайно звучене сепна Даг и го накара да осъзнае, че е на път да отиде твърде далеч. Защото в същия миг, в който тя се хвърли към него, той пусна Хенке. Остави го да падне на земята като парцалена кукла и направи несигурна крачка назад. Към парапета на балкона.

Тя блъсна Даг с пълна сила право в гърдите. Макар че тежеше почти седемдесет килограма, при нормални обстоятелства ударът едва щеше да го помръдне, може би най-много да го накара да се олюлее.

Но този път явно го хвана в крачка или пък силата на удара й беше по-голяма, отколкото тя можеше да си представи. Така или иначе, той залитна назад през балкона. Направи две олюляващи се крачки, махайки с ръце за някаква опора, нещо, за което да се хване и да възвърне равновесието на тежкото тяло и да му попречи да падне.

И тогава гърбът му се удари в парапета…

Този звук тя нямаше да забрави никога. Режещ, скърцащ метален звън, примесен със стенанието на бетона, който неохотно изпусна от хватката си крайно недостатъчните стоманени болтове.

Изведнъж парапета го нямаше.

Тя лежеше на пода на балкона, а Даг беше само на метър от нея, балансирайки точно на ръба. В очите му се четеше онзи обвинителен поглед, като че вече беше осъзнал как ще свърши всичко. Че тя няма да помръдне и пръст, за да му помогне. Че въобще няма да опита. Защото вътрешно тя вече ликуваше, празнуваше, че любовта й към него, точно както и самият той, скоро ще бъде мъртва.

Че тя най-накрая ще бъде свободна!

— Вината е твоя! — каза погледът на раздяла, преди да изчезне зад ръба.

И тя знаеше, че е прав.

* * *

Зима е, мрак, и в този сън HP чака пред една осветена витрина. Той не знае какво или кого. Знае само, че трябва да чака. Че някой ще дойде. Някой важен.

Дървета с разперени клони ограждат улицата, където колите летят почти безшумно по белия асфалт. Стари модели, забелязва той, като че се е върнал назад във времето.

Той потропва с крака по загърнатата със сняг земя, за да се стопли.

И тогава чува църковна камбана да бие надолу по улицата и осъзнава на мига къде се намира. „Свеавеген“, почти до църквата „Адолф Фредрик“.

На кръстовището, което преди се наричаше „Тунелгатан“.

И внезапно ги вижда да идват към него. Двойка, които вървят хванати за ръце. Мъжът носи зимно палто и кожена шапка, а жената шлифер и някакъв вид шал. Той прокарва ръка по якето си и напипва предмета в джоба, след което се обръща към витрината и ги оставя да го подминат.

После се обръща и прави няколко крачки, за да ги настигне.

* * *

Изминали са десетина минути, откакто Даг падна от балкона, но тя не си спомня нищо от случилото се в промеждутъка. Седи в кухнята заедно с жена полицай на около четиридесет. „Тя изглежда мила“, улавя се, че си мисли Ребека.

Долу мигат сини светлини и осветяват целия двор. Тя не плаче, не го е правила през цялото време досега и няма и да го направи, това поне вече знае.

— Ще можеш ли да разкажеш какво се случи? — пита жената и точно когато Ребека отваря уста, за да го направи, чува гласа на Хенке от всекидневната.

— Аз го направих! — казва той, високо и ясно. — Сбихме се и аз го бутнах, после цялата лайнария се строши и той падна през парапета. Аз бях виновен.

* * *

Оръжието е в ръката му, голям, сребрист револвер с лазерен мерник отгоре. Червената точка сочи право в широкия гръб на мъжа.

Само да натисне спусъка и…

Но точно тогава те като че ли го забелязват, защото спират на място.

Мъжът се обръща и когато погледите им се срещат, той забелязва как онзи се усмихва подигравателно.

— Аха, малък престъпен келеш, този път мислеше да ме убиеш face to face!

И той внезапно усеща как решителността, която допреди малко е така сипна, сега започва да се огъва.

* * *

Тя иска да му изкрещи да млъкне, да изкрещи на полицаите в стаята да не му вярват, да каже на жената срещу себе си, че малкият й брат лъже. Че тя го бутна, не той. Че тя е убиецът, който заслужава да бъде наказан.

Но нищо от това не се случва.

Главата й е съвсем празна, тялото й не може да се помръдне, дори на милиметър, така че устата й също мълчи.

— Така ли стана? — пита полицайката срещу нея. — Той ли бутна партньора ти от балкона?

Но тя не успява да отговори.

И все още не плаче.

* * *

— Хайде, направи го! — дразни го мъжът срещу него.

Дъхът излиза злобно от ухилената му уста като стълб дим.

— Стреляй, ако ти стиска!

Червената точка на мерника трепти по широкия гръден кош на мъжа. Всичко, което той самият трябва да направи, е да натисне спусъка, куршумът ще свърши останалото.

Но той се колебае. На заден фон камбаната започва да бие все по-силно. И сякаш изведнъж той се е свил, станал е по-нисък, по-малък, почти като че се е превърнал в дете. Пистолетът става все по-тежък и скоро той няма да може да го задържи.

— Хенрик — казва тихо жената, която стои до мъжа, и й се налага да се наведе напред, за да срещне погледа му.

— Не е нужно да го правиш. Аз ще се справя.

Гласът й е спокоен и приятелски, толкова познат и утешителен. После тя му се усмихва с тази мека усмивка, която той обича, откакто се помни, и внезапно усеща как в гърлото му започва да се образува буца. Притиска ларинкса му, продължава към устата и докато сълзите го изгарят през клепачите, той чува мъжа да се подхилква.

— Знаех си, че няма да посмееш! — засмива се той. — Безполезно малко лайно като теб не може да се справи с нищо. Не може дори да се погрижи за семейството си.

Той слага ръка върху рамената на жената и я придърпва към себе си. Тя не прави нищо, за да му попречи, ами го оставя да я обгърне. Стои там, съвсем неподвижна, задържана, до него.

В хватката му.

— Ще се справя — шепти гласът й в главата му, но той знае, че тя греши.

И погледът й е съгласен с него.

След това мъжът е станал някой друг. Преобразил се е пред очите му. В някой по-възрастен, по-опасен. И изведнъж той започва да се чувства като момченце, малката му пишка се свива и почти изчезва там долу, в гащетата.

Но забелязвайки колана в свободната ръка на мъжа, в мига, в който той разбира как всичко е свързано и показалецът му натиска спусъка, за да го затрие, да прати мръсника обратно в ада веднъж завинаги — и оръжието се превръща в нещо напълно различно.

Камбаните прерастват в рев в главата му.

Удавят всички звуци и поглъщат целия свят.

Сякаш църквите в Стокхолм до една внезапно са се включили в звънтежа и разлюляват земята под краката му.

— Пожар! — чува той някого да крещи секунди по-късно, когато вече спринтира нагоре по стълбите към „Малмшилнадсгатан“.

В джоба на якето му подскача стар гаечен ключ.

 

 

HP се събуди меко. Отвори бавно очи и веднага разбра по миризмата, че не си е у дома. Миришеше на храна. Гореща, готвена храна, не от ресторант или улична закусвалня, ами истинско, домашно приготвено ядене. Sweet!

— Охо, ти си буден! — тя подаде глава във всекидневната и изглеждаше почти радостна да го види.

— Яденето ще е готово след няколко минути, можеш да се освежиш през това време.

Той кимна и се отправи спокойно към банята.

Когато се върна, тя му сипа порция шведска наденица на фурна с пюре.

Истинско пюре, от картофи, не на прах. Не беше ял такова от… ами, всъщност не си спомняше откога.

Беше и адски вкусно и той се хранеше с огромен апетит. Тя изчака, докато той излапа първата порция и най-лошият глад беше заситен.

— Ходих горе на вилата — каза тя равнодушно.

— Знам! — отговори той между хапките. — Видях те от разстояние, но нямах желание да се представя на колегите ти — поясни, когато видя въпросителния й поглед. — Истинска бомба ли беше?

Тя го загледа изпитателно в продължение на няколко секунди. Човек можеше да нарече Хенке много неща, страшно много всъщност, но никога не бе бил глупав. Именно това беше проблемът.

Умен, но мързелив. Хитър, но безгрижен. Буден, но без амбиции.

Трябваше да предвиди, че няма да е лесно да го постави на тясно.

— Така изглежда — отговори тя. — Според техника, във всеки случай е имало достатъчно динамекс, за да превърне къщата на леля в подпалки. Между другото, била е поставена под дивана с чувствителен към натиск детонатор, но може би си знаел и това?

Той поклати глава, докато загребваше нова порция. Динамекс, такова използваха в строителството. Добър, стар динамит в модерен вариант.

Същият като този, за който прочете в нета, онзи, който изчезнал от заключения склад във Фисксетра. Частта с детонатора също му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Почти като нещо, което е гледал на кино. Точно както всичко останало, което му се случваше.

Сякаш целият му живот се бе превърнал в странен филм.

— Говорих с Манге — каза тя и смени тактиката.

Това даде по-добър ефект.

Той спря да дъвче и я погледна разтревожено.

— И?

— Той ми разказа всичко — каза тя и продължи да го гледа в очите.

Промяната се забеляза лесно — от наперен малък брат до изплашено зайче за две секунди.

— Освен това той ми показа някои не особено приятни видеоклипове от един телефон, който си оставил при него.

Той пребледня и вилицата му издрънча в чинията.

— Бека, аз…

— Да?

Тя го погледна подканящо в очакване на продължението.

Но то не дойде.

Вместо това той зарови глава в ръцете си и се прегъна над масата. Звучеше като че плаче. Изведнъж тя вече не знаеше какво да направи. Не беше очаквала тъкмо това развитие. Не го беше виждала да плаче от…

Да, от онази вечер, преди да дойдат полицаите. Тогава я беше разтърсил, беше опитал да я изкара от шока и да я накара да проговори. Онзи път сълзите му бяха от разочарование. Гняв, безпомощност, също така, но не и страх.

Не като сега. Сега изглеждаше толкова уязвим, толкова малък.

Тя внимателно положи ръка върху рамената му.

— Ей, Хенке, спокойно — каза тя с най-мекия си глас, точно както бе правила, когато бяха деца, а той се будеше изплашен от караницата от другата страна на вратата.

— Всичко ще се оправи — прошепна тя и го погали по косата.

* * *

Хенке се беше изкъпал, беше използвал дамската й самобръсначка, за да разкара поне основната част от наболата си брада, и беше заел някои от тренировъчните й дрехи, докато неговите се киснеха в течен перилен препарат в кухненската мивка.

„Учудващо на какво са способни малко ядене, основополагаща хигиена и доза съчувствие“, помисли си тя, докато стояха сгушени на дивана й. След като първоначалният й гняв се бе уталожил, всъщност й беше хубаво той да е при нея, да чува гласа му и да знае, че е добре.

Той беше запълнил празнините в разказа на Манге. Как беше намерил телефона, мисиите, фалшивото залавяне и всичко, което бе последвало, след като го бяха изритали от тази забележителна Игра.

За известно време разговорът вървеше бавно, по впоследствие той толкова увеличи скоростта, че думите започнаха да се леят от устата му толкова бързо, че тя едва успяваше да го следва.

Всичко това не звучеше сериозно, което вероятно беше най-умереното изказване на годината… Фалшиви полицаи, луди в гората, самолети, палежи и бомби, само това беше трудно за преглъщане. Но освен това и тайни клубове за залагания, които едновременно играеха игри и изпълняваха поръчкови убийства…

А когато той на всичкото отгоре започна да дрънка за убийството на Палме, Единадесети септември и пожара в църквата Катарина, тя беше принудена да го спре.

Беше просто твърде много!

Всичките му обичайни bullshit-истории бледнееха пред тази. Той самият не чуваше ли колко откачено звучи всичко? Но от друга страна, тя не можете да пренебрегне известния брой очевидни доказателства, че поне една част от това, което той разказва, всъщност се беше случило.

Телефонът, клиповете, палежите и бомбата бяха доказано истински. Тя самата ги беше видяла, или поне следите, останали след тях.

Че той се беше забъркал в неприятности, беше очевидно, а че някой му мисли злото, също не можеше да се отрече. Но къде беше границата?

Той звучеше като някоя от параноичните лелки, които звънят в полицията по нощите.

Онези, които искат да съобщят, че НАСА наблюдава света през телевизорите и че кралят в действителност е робот, който работи за ЦРУ.

Единствената прилика с предишните проблемни ситуации, в които Хенке се беше оказвал приклещен, беше въпросът с отговорността. Естествено, нищо не беше по негова вина, той беше просто жертва на злощастни обстоятелства. Просто леко си беше изпатил. Още малко и щеше да излезе, че камъкът сам се е хвърлил върху колата й…

— И какво мислиш да правиш сега? — опитваше се да запази неутрален тон.

Той пое дълбоко дъх и после въздъхна.

— Всъщност не ми остава много голям избор. Апартаментът скоро ще е готов, но вече хич не смея да живея там. Вилата, естествено, също отпада, а не мога да остана и при Манге. Така че мисля да се махна, да тегля една майна на всичко и да се чупя. Някъде, където няма да могат да ме намерят. Може би в Тайланд, нали Хесус живее там, спомняш ли си го?

Ребека кимна, но не каза нищо.

— Сигурно ще намеря как да се прехранвам, като пристигна там, пък и от апартамента ще паднат някакви кинти, ако се шитне.

Той я изгледа с погледа на малкия брат и наклони глава. Тя бързо бе заподозряла накъде отива разговорът.

— Но ще ми трябва малко начален капитал, за да се измъкна…

Аха, помисли си тя.

Значи това беше, патентованото му решение на всички проблеми. Този път неприятностите, в които се беше забъркал бяха значително по-лоши от обикновено, но финалният щрих беше очакваният.

Трябваха му пари и както обикновено тя беше тази, от която се очакваше да го подпомогне. Малкият Хенке си беше изпатил и няколко лоши типове очевидно бяха по дирите му, така че му трябваха пари, за да избяга и да се скрие.

Най-лошото беше, че колкото и да човъркаше въпроса, не й идваше по-добро предложение. Можеше, разбира се, да предложи да отидат заедно в полицията, той да поеме отговорност за постъпките си и да помогне всичко да се разреши. Но тя знаеше какъв ще бъде отговорът, и дори той, противно на очакванията, да последваше съвета й, тя се съмняваше, че колегите й щяха да са от помощ. Да, сигурно щяха да побързат да го тикнат зад решетките заради „Линдхагенсплан“ и, „Кунгстредгорден“ и по този начин да могат да кажат, че са разрешили двете най-забележителни престъпления това лято. Но по-дълбокото разследване, това около мотивите, които лежаха зад всичко, вероятно щеше да бъде замразено в мига, в който Хенке разкажеше конспирационните си теории. Вместо това той щеше да понесе цялата вина — щеше да бъде самотният извършител и дори и да не беше незаслужено, тя не можеше още веднъж просто да стои, докато го вкарват в затвора.

Решението, което той предлагаше, въпреки всичко беше най-доброто предвид обстоятелствата.

— Колко? — въздъхна тя.

* * *

Разбира се, той не трябваше да й разказва. Отчасти защото отново беше нарушил проклетото правило, но точно тази причина не беше особено трудно да се отхвърли. На практика вече го бяха наказали за това провинение, когато подпалиха апартамента му, а тогава той всъщност не се беше раздрънкал.

С други думи му бяха длъжници. Quid pro quo, така да се каже.

Но причината да си държи езика зад зъбите, която имаше много по-голяма тежест, беше, че той осъзнаваше колко смахнато звучи всичко, когато го разказва на някого другиго. Изводите, до които стигна в колониалната вила и които звучаха солидни като бетон, когато ги разглеждаше самостоятелно, сега бяха като изрязани от „Досиетата X“ и щом той приключи с разказа си, сестрата не беше единствената в стаята, която се съмняваше дали той е с всичкия си.

Трябваше да си мълчи, да говори само за това, което тя вече знаеше, и да запази останалото за себе си.

Във всеки случай заключението беше едно и също.

Той беше в беда, трябваше да замине, този път доста по-далеч от „Тантолунден“. Чисто и просто да изчезне от картата, някъде, където никой да не може да го открие, но където все пак да може да води хубав живот.

Но за такова бягство се искаха пари, а такива той нямаше. Така че се наложи да проси с шапка в ръка, както обикновено. Сестрата щеше да му даде, винаги го правеше. Понякога дори се шегуваха с това: Спасителният отряд на помощ!

Но по някаква причина този път му бе по-трудно да приеме парите й.

Някак си не беше справедливо…

И все пак го направи. Пренощува на дивана, а на следващия ден я изпрати до банката.

Сънят и доброто хапване му повлияха добре и той се чувстваше значително по-свеж, отколкото докато цивреше предната вечер.

Още му беше малко криво, но what the fuck…

Тя така или иначе, изглежда, печелеше добре в Охраната, защото имаше доста в сметката…

Той получи двайсет и шест хиляди кеш, двайсет и три, след като отиде на пазар около площад Хьоториет и си купи нови дрехи и мобилен телефон с ваучер. Първото му обаждане беше кратък разговор с билетната каса на „Луфтханза“. Ein двупосочен билет до Франкфурт на името на Андреас Петершон? Kein Problem, mein Herr!

Тъй като паспортът за щастие не показваше кое е името, с което се обръщат към него^[1], нямаше да има проблеми да вземе билетите от касата в „Арланда“^[2].

Това беше първия път, когато имаше някаква полза от второто си име. Сега този, който евентуално щеше да провери списъка с пътниците, нямаше да го намери, поне не и от първия път. Сигурно щяха да започнат с търсенето на еднопосочни билети на името на Хенрик Петершон, а Андреас щеше да почака до следващата отсявка.

Дотогава той сигурно вече щеше да е във Франкфурт, откъдето щеше да може да избира между цял куп авиолинии и стотици дестинации. Ако искаше, можеше дори да зареже тамошните полети и вместо това да хване влак до някое друго летище. Да прескочи границата до Холандия или да продължи по-нататък към Белгия. Немската железница беше пълна бъркотия, а парите в брой не оставяха следи.

Are you sure you want to exit?

Hell Yeah!

 

 

Той седеше в автобуса на авиокомпанията, който щеше да откара пътниците до летището, а новият му куфар лежете между краката му. Освен лаптопа, в него имаше чифт дънки, малко бельо и тоалетни принадлежности и това беше more or less it. Пътуваше с лек багаж, само най-основното, останалото щеше да си набави на място.

Беше малко тегаво с вещите в апартамента на Трапгренд, но Бека, както обикновено, се бе притекла на помощ. Беше обещала да остави всичко в „Шургард“^[3] и да уреди нещата с някой брокер, и да прибере парите, когато апартаментът бъде продаден. Половината от имота всъщност беше нейна, по въпреки това щяха да останат доста кинти.

Можеше да се окаже малко сложно да му препрати парите, но сигурно имаше начини да се нагласи и това. Анонимна сметка в „Уестърн Юниън“ или нещо такова?

Повечето неща в апартамента бяха боклуци, вещи, които бе наследил от майка си и които не беше успял да разкара. Освен телевизор и компютър, нямаше нищо ценно, тези неща отдавна ги беше шитнал.

Вещите на бащата бяха разкарали веднага след като онзи се гътна. Хамалите пристигнаха и Армията на спасението прибра всичко, всяка шибана дреболия. HP определено нямаше нужда нещо да му напомня за проклетника и постъпките му.

Стигаше му да погледне в огледалото…

Не, всъщност в апартамента имаше едно-единствено нещо, за което той се притесняваше и в което не искаше Бека да се рови. Но нямаше голям избор. Но дори и тя по някаква причина да намереше кутийката, вероятно нямаше да схване. Или поне той така се надяваше.

Тя беше окей, Бека, as far as sisters go. Повече от окей, всъщност…

Макар и да му пилеше на главата, тя винаги му помагаше, когато ножът опреше до кокала…

Пазеше му гърба…

Винаги го бе правила, още откакто бяха малки и той… да… обичаше я заради това.

Така беше, разбира се, макар и да не му беше лесно да го признае. Бека беше единственото семейство, което имаше, всъщност единственият човек, който се държеше точно така, както трябваше да се държи член на семейството. Единствената му здрава опора в живота. Факт беше, че той би направил почти всичко за нея, ако го помолеше…

Оф, ама че сантименталности!

Никога не би си и помислил да й каже нещо такова face to face. Хващаше го срам дори само да си мисли такива неща, но може би нямаше нищо странно да се размекнеш малко, когато напускаш родната страна окончателно?

Подминаваха Солентюна отдясно и той се размърда в седалката, за да опита да се настани по-удобно. Вече беше огледал на два пъти останалите пътници и никой от тях не изглеждаше подозрително. За всеки случай беше приложил обичайните си 007-tricks долу при „Т-Сентрален“ и освен това беше изчакал до последния момент, преди да се качи на автобуса. Никой не го беше последвал, беше сигурен в това.

Но от друга страна, може би нямаше нужда да го следят? Според Ерман те бяха навсякъде. Стотици, може би хиляди малки мравчи очи, които го издирваха, снимаха лицата на хората с мобилните си телефони, докато програмата за разпознаване не намереше съвпадение. И изведнъж той се превръща в червена точка на картата! Шофьорът на автобуса не го ли беше погледнал странно, когато се качи? Ами miss Businesswoman, която стоеше най-отзад и бърникаше Blackberry-то си? Той усети как пулсът му се ускорява и затвори очи за няколко секунди.

„HP, успокой се, по дяволите, вече прекаляваш с тези глупости! Мозъкът ти вижда просто каквото иска да види, така че стига си се оглеждал за такива неща и get a fucking grip!“

Той пое няколко дълбоки глътки въздух и отново отвори очи.

Всичко беше на шест. Нямаше за какво да се притеснява. Беше на път да приключи Играта, да остави гадорията зад себе си и да започне на чисто. Да изчезне от радара, да се превърне в ghostrider. Така че защо не можеше to put his mind to rest? Вероятно защото още имаше нещо, което го човъркаше, нещо, което не беше уредил.

Горе-долу като минаваха покрай Бреден, той се досети какво беше то. Трябваше да звънне набързо на Бека от новия мобилен телефон, струваше си риска. Все пак мислеше да си смени картата, когато пристигне в Тайланд, Беше принуден да разбере, да го знае със сигурност. Че тя ще е в безопасност. И out ofharm’s way.

Тя отговори още след първия сигнал.

— Ребека Нормѐн.

— Аз съм, имам един бърз въпрос.

— Окей, но трябва да е наистина бърз, на работа съм и тук е малко натоварено…

— Мобилният телефон, този, който си взела от Манге. Какво направи с него?

Той затаи дъх.

— Записах го като намерен, ще остане в отдела за изгубени вещи, докато се свържат със собственика.

— Чудесно! — той си отдъхна.

Всичко беше уредено, време беше да приключва. Вече можеше да напусне с чиста съвест.

— Бях малко разтревожен, че си го запазила и…

— Не, при изгубените вещи е. Според IMEI номера е бил обявен за откраднат от някаква фирма във Вестерурт. Някакъв телеком, доколкото си спомням. Защо питаш, не си ли на път към чужбина?

Той внезапно се изправи в седалката си.

— Да, да, а не си ли спомняш името на фирмата?

— Не, не съвсем, нещо кратко, имам го записано в бележника, но той е някъде в шкафчето…

Той чу гласове на заден фон.

— Виж, качвам се в асансьора, така че връзката ще прекъсне. Ако е важно, мога да ти пратя sms с името след малко?

— Добре, няма проблеми, вече ми имаш новия номер… — смотолеви гой, докато мислите в главата му препускаха. — Чао, Бека!

— Чао, Хенке, и се пази.

Разговорът прекъсна. Барабанът в главата му започна нов оборот, когато мобилният му изпиука. Нямаше нужда дори да отваря съобщението, за да види адреса на фирмата. Съвпадаше напълно с този от намачканата хартийка, която получи от Ерман няколко дни по-рано.

„Торшхамнсгатан“ 142, Шиста. ACME Телеком услуги АД

И изведнъж той вече съвсем не беше толкова сигурен, че иска да приключи с Играта.