Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (5)

4

Щом пристигна в Питсбърг, Айзък Бел се изкъпа два пъти.

Първия път в квартирата си за пет цента, където беше оставил багажа си и където успя да свали достатъчно въглищен прах от себе си, за да го допуснат в нафукания клуб „Дюкесн“ — богато обзаведен в псевдоримски стил и извисяващ се насред Златния триъгълник, точно там където река Мононгахила се сливаше с Алигейни, за да образуват река Охайо. В клуба Бел се изкъпа втори път и след това облече безупречния си бял костюм.

Като мина покрай портиера в преддверието, го помоли да предаде на господин Ван Дорн, че го чака на бара. След това младият детектив влезе в любимото място за запой на индустриалците и железопътните магнати, които управляваха столицата на американската стоманено-въглищна империя.

Бел старателно беше проучил тази империя и разпозна мнозина от мъжете в огромното помещение. Но човекът, който мигновено привлече вниманието му, седеше като крал сред придворни пред огромна камина, украсена с издялани акантови листа и махагонови сатири в реален размер. Мъжът с казваше Джон Глийсън, по прякор „Черния Джак“, безскрупулният собственик на „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“^[1].

Ако експлозиите и загиналите предишния ден деца в собствената му мина го притесняваха, определено успяваше да го скрие много добре. Вместо това с усмивка, подобна на кривите усмивки на сатирите за себе си, той се надсмиваше над останалите магнати.

— Когато разкарам профсъюзите от Западна Вирджиния, ще продавам въглища по-евтино от всички в тази стая и ще ви иззема клиентите.

Един достолепен старец поморавя.

— Дядо ми е един от основателите на този клуб, господине, и без колебание ви заявявам, че сте лешояд!

— Но горд лешояд! — стрелна в отговор Глийсън. — Ако не ме подкрепите срещу профсъюза, ще изкупя кокалите ви на търга за банкрутирали.

Възрастният мъж се врътна и изфуча ядосано навън. Другите обаче замълчаха и се отпуснаха облекчено, когато някой се сети да насочи разговора към победната серия на „Пайрътс“.

— Ето те и теб, Айзък! — чу се жизнерадостният глас на Джоузеф ван Дорн, който влезе през вратата. Той пое протегнатата едра длан на Бел в собствената си, още по-огромна, но с извънредно добре поддържани нокти, и я раздруса мъжки. Ван Дорн беше висок, с голям гръден кош и още по-голям търбух. Размерите му обаче никак не намаляваха неговата пъргавина. Прехвърляше четирийсетте и косата му сериозно беше започнала да оредява — приличаше на замогнал се в Далечния Изток морски капитан или на ковач, изобретил инструмент, от който е натрупал състояние. Изглеждаше дружелюбен и усмивката лесно се появяваше на лицето му и в полуприхлупените му тежки клепачи. Гъстите му червеникави бакенбарди се сливаха с още по-яркочервена брада. Целият му вид с нищо не подсказваше, че този мъж е бич за подземния свят, а мнозина осъдени престъпници още се питаха как така са се заблудили.

Основателят и главен детектив на агенция „Ван Дорн“ трудно се впечатляваше и почти никога не се сконфузваше, но след като се огледа наоколо, попита тихичко младия Бел:

— Как пък успя да се намърдаш тук?

— Бащата на приятеля ми от Йейл, Кени Блуум, ме препоръча.

— Знаят ли какво работиш?

— Не, сър. Използвам „Дагет“ за фасада.

— Браво! Тук можеш много неща да научиш. Та какъв е този спешен доклад?

Бел се беше разбрал да им запазят маса в едно тихо ъгълче и побърза да поведе Ван Дорн натам. Но още преди да успее да продума, шефът му заговори:

— Няма да повярваш, Айзък. Току-що се срещнах с президента!

— Черния Джак?

— Не с Глийсън. С президента!

— Не ви разбирам?

— С президента на Съединените американски щати! Самият Теди Рузвелт! Голям като света. Здрависахме се. Но да знаеш, че е по-дребен, отколкото изглежда на снимки. Обаче е огън човек.

— Чудесно, сър! А сега да ви кажа, че открих нещо в мината…

— Получихме страхотна работа, Айзък! Принц Хенри пристига в Америка, немският принц Хенри Пруски. И ние сме една от агенциите, които ще го пазят. Затова Теди ме покани в Белия дом. Казвам ти, Айзък, ако „Ван Дорн“ опазят принц Хенри от анархистите, ще влезем право в бърлогата на охолството.

— Поздравления, сър! Чудесни новини!

Бел знаеше за мечтата на Ван Дорн да разшири агенцията и да има бюра не само в Чикаго, но и във всеки по-голям град, а може би някой ден дори и в Европа. Предложението да охраняват принц Хенри несъмнено бе дошло в резултат от работата „по осем дни в седмицата, тринайсет месеца в годината“ и шефът разбираемо се вълнуваше.

— Докладвай бързо, Айзък! След час имам среща с шефа на питсбъргската полиция. Ще организират голям приветствен банкет за принц Хенри точно тук, в този клуб.

Бел трябваше да намери начин да привлече вниманието на Ван Дорн и да получи разрешение да разследва инцидента в името на справедливостта, макар да бяха наети от въглищната компания.

— Мотото на „Ван Дорн“: „Никога не се предаваме! Никога!“ е основано на принципи, нали?

— Разбира се! Никога не си затваряме очите за престъпления. Никога не изоставяме невинни.

— Това бе първото, на което ме научихте, сър. Бяхме в Чикаго, в бара на Джими Армстронг, и казахте: „Невинните са неприкосновени и…

Бел замълча.

Джоузеф ван Дорн довърши кредото, което собственоръчно набиваше в главите на всичките си хора:

— … и дълг на силните е да ги закрилят.“

— Момчетата, убити в инцидента вчера, са невинни, сър. Членът на профсъюза Джим Хигинс е невинен. Но катастрофата не беше случайна.

Очите на Ван Дорн пробляснаха и Бел разбра, че е успял да привлече вниманието му.

— Можеш ли да посочиш кои са саботьорите?

— Не е бил саботьор.

— Моля?

— Не и в този смисъл. Не е дело на профсъюза.

— А чие тогава?

— На провокатор.

— Какво, по дяволите, приказваш? Стига увърта! Саботажът си е саботаж.

— Не е, сър. Не и в този смисъл.

— Спри да ми говориш за „този“ смисъл, а кажи най-сетне в кой смисъл.

— Счупената брънка на веригата, която предизвика катастрофата, е била счупена умишлено, смея да кажа, от провокатор.

— С каква цел?

— В името на по-тежко престъпление.

— Какво по-тежко престъпление?

— Не знам — призна Бел. — Имало е подобни прецеденти, когато провокатори са били използвани, за да се изфабрикуват доказателства срещу членове на профсъюза. Но не мисля, че в случая става дума за нещо такова.

Ван Дорн се облегна на стола и кръстоса ръце на гърдите си.

— Радвам се да го чуя. Скъпичко ще му излезе на Джак Глийсън да си срине мината, само за да намери извинение да арестува стачници.

— Знам. Затова се чудя…

— А ти къде беше, когато са саботирали вагонетките? Не те ли изпратих, за да предотвратяваш такива неща?

— Съжалявам, че не оправдах доверието ви, сър.

Ван Дорн се взираше сурово в него почти половин минута. Накрая продума:

— И до това ще стигнем. Какво видя?

Бел му описа какво е подхранило подозренията му, че не става дума за саботаж — самоубийствения ефект на подобно начинание под земята, странния белег от длето, успеха на въгледобивната компанията в подкопаването на усилията на профсъюза след ареста на Хигинс.

Джоузеф ван Дорн отново се втренчи в младежа.

Бел посрещна с хладнокръвие погледа на работодателя си. Шефът беше крайно амбициозен, но честен и отговорен човек.

— Противно на преценката си — каза той накрая, — ще ти разреша да разследваш смътната си хрумка една седмица. Но само една!

— Благодаря, сър. А може ли да викам хора на помощ?

— Не мога да отделя никого. Тази обиколка на принца ще ми глътне цялата работна ръка. Сам си, момче!

Откъм богато обзаведената трапезария се разнесе глъчка. Свитата на Черния Джак се поклащаше важно към богато отрупаните маси. Глийсън тресна с юмрук по една от тях и гръмко се врече:

— Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

По-възрастните собственици го посъветваха да внимава, защото пенсилванския профсъюз е силен, а зимата иде и не могат да си позволят стачка.

— Народът няма да търпи милиони да мръзнат в собствените си домове.

— Собствениците на антрацитните мини вече са с по два милиона назад, за да плащат, да хранят, да приютяват и да въоръжават пет хиляди души въглищна полиция^[2]. Мътните го взели, ако увеличим заплатите на всички миньори с по десет цента, ще платим по-малко, отколкото плащаме на тези ченгета!

Глийсът отново тресна по масата и сребърните прибори подскочиха.

Сервитьорите се хвърлиха да спасяват кристала.

— Господа, повтарям! Ще унищожа миньорските профсъюзи веднъж завинаги!

— А няма ли да е по-разумно просто да дадем на миньорите малко увеличение и да прекратим недоволството им в зародиш? — попита един от собствениците.

— Преди онзи проклет диктатор Рузвелт да се е намесил и да поиска да признаем легитимността на профсъюза — добави друг.

Ван Дорн прошепна на Бел:

— Хората около Теди ми казаха, че най-много му се иска да сложи край на стачката.

Джак Глийсън посрещна с присмех приказките за компромис.

— Ако миньорите се разбунтуват, ще смажа стачката им, както съм правил винаги досега — изперчи се той.

Бел пошушна на Ван Дорн:

— Чух го на бара. Той иска стачка, ако това ще навреди на конкурентите му.

— Твърд мъж — отвърна шефът му. — И много способен.

Ван Дорн също беше твърд мъж, но не чак толкова безчувствен, та да крие топлите чувства към протежето си. Бел бе негов личен помощник и любим младши детектив откакто завърши Йейл.

— Внимавай, Айзък! Чу какво каза Глийсън. И миньорите, и собствениците сплетничат, за да спечелят каквото и да било преимущество, а залозите в тази война са високи. Явно всички се окопават и се готвят за битка до смърт. Гледай да не се озовеш между двата лагера.

— Ще внимавам, сър!

— Каквото и да правиш, не избирай страна!

— Да, сър. Обещавам!

— Не ти вярвам.

Бел сковано изпъна гръб.

— Сър, дадох ви дума!

— Знам, че ще нарушиш обещанието си и ще сториш нещо необмислено в мига, в който чувството ти за справедливост заговори.

— Не ви разбирам…

— Виждал съм те как действаш. Сърцето ти е отворено за онеправданите. За разлика от повечето привилегировани като теб хора ти забелязваш съществуването на онеправданите. Това те издига много над останалите, което навярно е похвално, но не си търси сам смъртта, като се опитваш да преобърнеш естествения ред.