Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (11)

10

Джоузеф ван Дорн излезе с важна стъпка от луксозния хотел „Кадилак“ на „Бродуей“, където току-що бе договорил да вземе под наем няколко помещения за чисто новото си нюйоркско бюро, и пое към срещата с Айзък Бел. Обикновено пестеше разходите, но който и да е клиент, видял прекрасната варовикова фасада на хотела, не би се пазарил особено за тарифите на агенцията. А и още щом прекосеше облицованото с мрамор фоайе под непреклонните погледи на първокласните детективи на „Ван Дорн“, договорени да работят в хотела в замяна на отстъпка от наема, и се понесеше нагоре в позлатения асансьор, клиентът щеше да се счита за късметлия, че агенция „Ван Дорн“ се е съгласила да разгледа случая му.

На Четирийсет и седма улица някакъв червенокос млад господин се закова на място и впери поглед в него. Ван Дорн отвърна на погледа му. Бледите белези по челото на мъжа показваха опит в юмручния бой, макар едва ли да бе натрупан в професионални турнири. Мъжът изглеждаше богат — носеше изискан костюм от туид и бомбе, а часовникът му висеше на тежка златна верига. Но лицето му бе изтерзано, а в очите му блещукаха сълзи.

— Добре ли сте, господине? — попита Ван Дорн.

Отговорът дойде с напевен ирландски акцент:

— А, да, ще ме прощавате, господине. Не можех да не забележа… — и мъжът преглътна мъчително.

— Какво има, младежо? — акцентът от дъблинското юношество на Ван Дорн беше почти изгубен насред звуците на чикагската му реч.

— В името на Бога, господине, вие сте одрал кожата на стария ми татко!

— Баща ви?

— Все едно се е вдигнал от гроба, за да се разходи по Бродуей! — Мъжът се сепна: — Е, не исках да ви бавя…

— Не, не, не! Не се притеснявайте, младежо.

— Великолепните мустаци, алени като зората, острият поглед, високото чело… — мъжът тръсна глава, изумен и тъжен.

— Кога си е отишъл от този свят? — попита внимателно Ван Дорн.

— Ей сега, на Великден. Тъкмо си мислех, че съм се примирил и се появявате вие. Мил сте, задето се спряхте, господине. Не се затормозявайте с мен и секунда повече.

Младежът се поклони учтиво и се извърна, макар лицето му още да носеше белезите на изумлението, преживяно току-що.

Джоузеф Ван Дорн бе прозорлив детектив и далновиден бизнесмен, но и добър човек, затова се провикна след мъжа:

— И аз имах подобен случай, когато си отиде моят старец. Не ви обещавам, че ще стане по-лесно, но лека-полека ще престанете да мислите за това всеки ден.

— Надявам се да сте прав… Бяхте много добър… Господине, за мен ще е голямо удоволствие да ви почерпя едно питие.

Ван Дорн се поколеба. Вече закъсняваше за срещата с Айзък Бел, но този младеж пред него изглежда се нуждаеше повече от компания, а и бе събрат по кръв.

— Разбира се!

— Има едно уютно местенце зад ъгъла — каза червенокосият и протегна ръка. — Финърти. Джак Финърти.

Двамата си стиснаха ръцете и се отправиха към бара. Барманът поздрави Финърти с топло „Добре дошъл“ и наля два бушмилса.

Ван Дорн почака, за да може Финърти да се наговори за баща си, а после попита с надежда да смени темата:

— Какво работите, господин Финърти?

— Въглища — отвърна Финърти. — По-точно супервъглища.

— Какво е това?

— Модерно чудо. Учените са разработили метод да се освободи цялата енергия, скрита във въглищата — една кофа отделя топлина колкото цял вагон. Представете си параход, който пресича целия Атлантически океан само с едно зареждане с гориво. Или гражданин, който си държи целия запас за зимата в скрина.

— Никога не съм чувал за подобно нещо!

— Скоро ще чуете…

Внезапно Финърти дръпна златната верижка и извади часовника си.

— Да го вземат мътните! Трябва да бягам. Обещах на инвеститорите да посетя заседанието на борда. Имам само десет минути да стигна до Уолстрийт. Добре, че я има градската железница — макар че чакам трепетно да завършат скоростната метро линия. Колко се радвам, че се срещнахме, господин Ван Дорн! Бяхте много мил с мен, точно когато имах нужда.

Ван Дорн се ръкува отново с младежа, но задържа за миг ръката му и попита:

— На какъв етап от разработката е това изобретение?

Финърти се озърна и сниши глас.

— Не бих се изненадал още следващата зима да се извият опашки за супервъглища. Особено ако миньорите продължат да стачкуват.

— Как се справяте с инвеститорите?

— Почти съм запълнил квотата. Трябва да бягам, но ето визитката ми. Може би ще се срещнем отново.

 

 

Айзък Бел кръстосваше нервно предверието, когато Ван Дорн най-сетне влезе в йейлския клуб на Четирийсет и четвърта улица. Дори нервен, младият детектив се движеше като пантера — готов всеки момент да с втурне в действие.

— Извинявай, Айзък! Забави ме една среща.

Бел го поведе към два стола с облегалки за главата в един тих ъгъл. Сподели случилото се в затвора на Глийсън и изложи подозренията си. Ван Дорн слушаше внимателно, заинтригуван от размислите му за провокатора, но очевидно още се колебаеше колко са убедителни доказателствата.

— Надявам се, че ще можете да отделите неколцина мъже, за да стигна до дъното на тази история, сър.

— Твой собствен отряд?

— Невъзможно е да се справи сам човек.

— Няма как да стане! — отвърна Ван Дорн. — Всичките ни налични хора са заети. Принцът ни размотава из цялата страна като дете с хвърчило, а сега дори споменава, че иска да удължи престоя си. Навсякъде го обожават и той се забавлява страхотно.

Бел заговори бързо.

— Преди да сляза в мината, разучих всичко за въглищарския бранш, както ми казахте вие. Там работят половин милион души. Още стотици хиляди работят в железниците и на шлеповете. Накратко, въглищната промишленост е най-важната в цялата страна.

— Но това не променя факта, че „Ван Дорн“ е заета с друго — отвърна нервно шефът му.

Бел сякаш не го чу.

— Въглищата са незаменими за отопление, за кокс, от който се прави стомана, за топилните, за електричество, за осветление, за водни помпи, асансьорите, земеделските кладенци, както и за гориво, там където дървата не достигат. Въглищата захранват бойни кораби, презокеански лайнери и влакове…

Ван Дорн кимна нетърпеливо, мислейки си „Още една причина да инвестирам в супервъглищата на Джак Финърти“, а на глас отвърна на Бел:

— Напълно съм наясно, че не можем да си представим какво богатство осигуряват въглищата на някои хора, както и каква голяма полза имат за държавата.

— Само че това богатство и тези ползи могат да изкарат наяве най-лошото у хората — не се предаваше Бел, — независимо дали са работници, собственици или банкери, които инвестират в бизнеса. Бих могъл да започна разследването си с Уоли Кисли, Мак Фултън и Уиш Кларк.

— Само с тях? — не скри изненадата си Ван Дорн.

— Кисли е експерт по експлозивите. Фултън разследва работнически случаи от бунтовете в Хеймаркет насам. А момчетата до един казват, че Уиш е най-коравият боец в агенцията, което и самият аз видях, когато ми позволихте да работим заедно с него в Уайоминг и после в Ню Орлиънс.

— Това ще те направи най-младият шеф на отряд в историята на агенцията.

— Не, сър. Бил сте по-млад, когато сте повел първия свой отряд.

— Тогава времената бяха по-прости.

— По една пълна случайност, вашият отряд се е състоял от същите трима души.

Този път Ван Дорн въздъхна дълбоко.

— Добре, може да вземеш Уебър и Фийлдс — рече той, наричайки Кисли и Фултън с прякорите им, дошли от двама герои от комиксите. — Те са в Чикаго, но един бог знае къде е Уиш Кларк.

— Ще го открия.

— Ако успееш, тогава може да го включиш в отряда си.

— А може ли да взема и господин Бронсън?

Веждите на Ван Дорн не можеха да се качат по-високо на челото му, дори ако Бел бе поискал с него да тръгнат шампиона в тежка категория Джим Джефрис, президента Рузвелт и половината му кавалеристи — доброволци.

— Хорас Бронсън е зает в Сан Франциско — отвърна студено шефът.

Бел не се изненада, но знаеше, че трябва да си пробва късмета и затова попита:

— А може ли да отделите още някого, сър?

— Ще трябва да се справиш с тези, с които разполагаме — отвърна сухо Ван Дорн. — Няма да ви е лесно, затова не се изпълвай с излишни надежди. Уебър и Фийлдс са много опитни, но вече не са млади… меко казано. С тях работихме в годините, когато мъжете бързо старееха. А Уиш… е, ти знаеш…

— Винаги сте казвал, че втори копой като него няма.

— Когато е трезвен — стрелна в отговор Ван Дорн.

— Прав сте, сър. Няма да е лесно. А бихте ли помислил дали да не наемете като мой младши детектив един приятел? Много го бива с юмруците. Когато го срещнах, беше капитан на боксовия отбор на Принстън.

— Без съмнение това ще му върши чудесна работа, ако се сблъска с колежанчета, решили да вършат престъпления.

— Много е добър в работата под прикритие. Искаше да става актьор.

— Защо не е актьор тогава?

— Майка му забрани.

— Да слушаш майка си е похвална черта от характера, но рядко подхожда на корави детективи — отвърна сухо Ван Дорн.

— Има си предостатъчно характер за работата, а Кисли и Фултън ще му покажат какво да прави с него. Сър, наистина още един човек ще ми е от полза.

Ван Дорн не бе напълно убеден.

— Ще трябва да говоря с него и да го преценя.

— Вече сте говорили.

— Как така? Кога?

— Мисля, че визитката му е в джоба ви.

Ван Дорн посегна към жилетката си и ръката му замръзна.

— Джак Финърти?

Бел едва устоя да не се разсмее с глас.

— Като имам предвид всичко, което научих за въглищата покрай този случай, господин Ван Дорн, не бих си заложил спестяванията на супервъглищата.

Ван Дорн почервеня като мустаците си.

Очите му се превърнаха в леденосини висулки, а огромният му гръден кош се изду като на бик, готов за нападение. Бел се подготви за грандиозно избухване, но накрая шефът му се разсмя.

— Преметнахте ме!

— Трябваше да измислим начин да покажем колко го бива.

— И още как. Наистина се вързах… Е, върза ме събратът — ирландец.

Бел вече не криеше усмивката ми.

— Ти пък какво се подсмихваш?

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, сър, но „събратът“ ви ирландец е пряк потомък на английските и холандски основатели на Ню Йорк. Името му е — Арчибалд Ейндъл Абът Четвърти, на първо място в списъка на Четиристотинте.

 

 

Сградата, в която се помещаваше кабинетът на съдия Конгдън, бе с ниво на сигурност, по-високо от това на една банка.

Хенри Клей влезе в мазето през сервизния вход, облечен като работник по поддръжката на котелното. Носеше чук, ключ, шивашки метър и уред за измерване на нивото на парата, който бе модифицирал в шперц. Познаваше дневния график на пазачите и лесно им се изплъзна. Разби ключалката на една врата, изтича дванайсет етажа нагоре, без дори да се задъха, махна работническите си дрехи, в пълна тишина отключи още две врати и влезе през задния вход на личния кабинет на съдия Конгдън.

Клей видя незабавно колко добре е подходил. Старецът вдигна глава от бюрото си, сепнат, ала без капчица страх. Клей беше действал мъдро.