Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (24)

23

Пороят заплашваше да се превърне в наводнение и Бел не можеше да види нищо дори на двайсетина метра пред себе си. Дъждът бе изпразнил улиците, така че на младия детектив му се стори, че през празното пространство вижда една самотна тичаща фигура. Дългото палто на мъжа се ветрееше. Той явно се беше насочил на запад към улица „Елм“.

Бел хукна след него. Бягаше бързо и успя за нула време да скъси разстоянието между себе си и мъжа, но в този момент непознатият ненадейно се скри в една дупка на тротоара. Бел скочи след него и се приземи на дървена платформа на около метър под улицата. Видя дървена стълба, втурна се по нея и се озова в на пръв поглед безкраен тунел, осветен от електрически крушки. Явно това беше покритият изкоп за метрото.

Тунелът приличаше на добре уредена и много голяма въглищна мина. Беше десет пъти по-широк и поне пет пъти по-висок. Електрическите крушки го изпълваха със светлина. Вместо несигурни дървени подпори, тук всичко се крепеше на редици стоманени колони, подпиращи трегерите по протежението на целия тунел. От трегерите с вериги бяха увесени огромни вентилационни тръби — около които земята бе старателно разровена.

Бел обърна очи към посоката, която би трябвало да извежда към центъра на града. Натам светлините ставаха по-ярки, а в обратната посока отслабваха. Далеч напред се виждаше непознатият, който лъкатушеше между работници, кранове и колички. Внезапно мъжът спря, подаде нещо на един от работниците с количките и отново се затича. Когато Бел стигна до работника, той и още един едър юначага зарязаха работата си и препречиха пътя му. Стискаха по шепа долари.

— Никакви ченгета!

— Не му вярвайте! — извика Бел. — Махнете се от пътя ми!

— А защо да вярваме на теб?

Бел нанесе два светкавични удара на първия мъж, препъна втория и продължи да тича след непознатия. Онзи имаше преднина от поне петдесетина метра. Бетонът изведнъж свърши. Напред землистия под на тунела се беше превърнал в лепкава кал. Мястото се стесни, а броят на работниците се увеличи. Стоманените колони отстъпиха на дървени греди и трегери, а от време на време през дупки в тавана се виждаше небето, от което се лееше дъжд.

Бел имаше чувството, че тича с километри, и че силите няма да му стигнат да вдигне крака си от калта на следващата крачка. Ала мъжът отпред не спираше, напредваше бързо по неудобния терен, подминаваше стреснатите работници, без да им обръща внимание и разблъскваше онези, които не успяваха да се отдръпнат навреме от пътя му.

Внезапно се чу тътен на гръмотевица и земята се разтресе. Над главите им затрополиха трамваи. Просветнаха лампи. Вентилационните тръби се поклащаха на веригите си. Бел не спираше да тича, пренебрегвайки размаханите по негов адрес юмруци и гневните викове на работниците. Внезапно разкаляният под изчезна, изчезнаха и работниците с кирките и лопатите. Стените станаха каменни. Явно, копаейки в посока към гара „Гранд сентръл“, строителите бяха стигнали до манхатънската шиста. Каменният пласт тук беше близо до повърхността.

Тунелът приличаше повече на мина, с груби стени, нисък таван и боботенето на бормашини.

Освободен най-сетне от лапите на калта, Бел ускори рязко крачка. Мъжът пред него явно вече бе уморен, защото започна често да се препъва. Бел почти го настигаше. Още по-добре, помисли си младият детектив, защото тунелът скоро щеше да свърши. Единственият път щеше да остане една от шахтите, откъдето работниците изнасяха към повърхността със стоманени кофи изкопаната скала. Това, че непознатият имаше поне четири пистолета, а той — само два ножа, не тревожеше Бел.

Внезапно мъжът се покатери по една от наклонените стени, която водеше към открита галерия и се шмугна под въжетата, опънати, за да обезопасят района. Отгоре се лееше светлина. Явно имаше отвор към улицата. Един работник затича натам.

— Изчезвай от там, проклет идиот! — провикна се той. — Там е нестабилно!

Един лъч падна върху непознатия и Бел видя победата в очите му — явно мъжът разполагаше с някакво известно само нему преимущество. Бел се затича още по-бързо. Мъжът използва една канара, паднала от стената на галерията, за да се покачи още нагоре. Каменните пластове се издигаха стръмно. Един огромен къс скала се плъзна по стената като спортна шейна по заледен склон. Бел настигна работника, който не спираше да вика:

— Това ще те утрепе! Слез от там, идиот такъв! Какво правиш?… Ще ни избиеш всички!

Мъжът беше взел отнякъде едва кирка и с нея се придърпваше нагоре по ронливата скала.

— Ще започне нова лавина! — изкрещя работникът. — Бягайте, момчета! Бягайте!

Бел обаче продължи преследването. Непознатият беше стигнал до отвора и размахваше кирката, за да го разшири и да се измъкне. Към Бел се затъркаляха камъни. Мъжът всеки момент щеше да се измъкне през дупката. Бел извади един от ножовете и го хвърли.

Острието бе прицелено точно и се заби в петата на левия крак на мъжа, докато той изчезваше нагоре. Скалите около отвора се разтрошиха и огромна вълна от камък се плъзна надолу, профуча покрай Бел и се сгромоляса на пода на тунела. Ударната вълна помете Бел и той се понесе след каменната лавина. Падна и едва успя да се изтърколи встрани, за да избегне парче скала, дълго десетина метра, което полетя към него.

За щастие канарата се подпря на стената на тунела и Бел успя да се покатери по нея, както по стълбище. Излезе на повърхността на ъгъла на Четвърто авеню и Трийсет и седма улица, точно навреме, за да види как няколко огромни къщи от червеникав пясъчник се люшкат като по време на земетресение. На тротоара се отвори дупка, фасадите се отделиха от къщите и се сринаха в тунела.

Бел виждаше стаите на жилищата, все едно бяха кукленски къщи. Обитателите търчаха надолу колкото им държаха краката. Бел се затича натам, за да помогне. Улови с периферното си зрение движение в една от пресечките на Трийсет и седма улица. Влак на градската железница набираше скорост по Трето авеню в посока към центъра. За най-задния му вагон се беше вкопчил непознатият и докато влакът се скриваше, той махна за довиждане на Бел.

 

 

— Измъкна се — докладва младият детектив на Джо ван Дорн.

Шефът кипеше от гняв.

— Ами дамата, която ти наредих да следиш?

— Изгубих я от поглед в размириците в еврейския квартал. Търсих я в Гробницата и тогава се натъкнах на него.

— Арестували ли са я?

— Полицията е арестувала стотина жени, затова реших да проверя дали и тя не е там. Но я нямаше.

— Полицията… — изръмжа Ван Дорн. — И като говорим за тях, току-що проведох неприятен телефонен разговор с един от помощниците на комисаря, който ме уведоми, че патрулиращите полицаи са получили интересна информация от предприемача на новото метро. Присъствал си бил на срутване на улицата. Някои смятат, че ти си го причинил.

— Не съм аз — защити се Бел. — Но разпитах инженерите, за да разбера какво се е случило. Наричат тази част от тунела „каръшка“. Всякакви инциденти са се случвали там — срутвания, експлозии, убит работник. Случилото се днес е било резултат от непредвидена неустойчивост в геологическия пласт. Мъжът, когото преследвах, предизвика срутването — или по случайност, или нарочно, ако е разбирал от минно инженерство и е разпознал особеностите на скалата.

Ван Дорн продължаваше да вика.

— Ясно е, че не бих могъл да подозирам свой детектив в умишлено срутване на половин пресечка, но се надявам в бъдеще подобни събития да не се случват в близост до теб, така че полицията да свързва името на „Ван Дорн“ с природни бедствия!

— Трябваше да помогна на хората от срутените сгради.

— Сигурен ли си, че си виждал този мъж и преди?

— Не напълно… — отвърна Бел, защото знаеше, че не може все още да формулира ясно пред шефа си теорията си за странния човек с кехлибарените очи. — Но съм сигурен, че е търсил мен. Примами ме в онази изба.

— Примамил те е? Това правят злодеите от евтините романчета с нищо неподозиращи девици.

— Имам предвид, че се чувствам като пълен глупак.

Ван Дорн кимна.

— Една вечер почивка ще ти дойде добре.

— Да, сър — отвърна Бел.

Само че вместо да се върне в квартирата си в йейлския клуб, той се упъти право към един оръжейник, чиито услуги използваше Уиш Кларк. Беше след работно време, но оръжейникът живееше точно над работилницата си и името на Кларк свърши работа.

Бел си купи същите оръжия, които жълтоокият му взе. След това описа револвера на мъжа.

— Беше 45-и калибър. Бих казал, че е „Колт“. Но нямаше мерник, а ударникът беше много по-широк от този — и протегна напред новозакупения си „Колт“. — Чудех се дали познавате някого, който може да видоизмени „Колт“ по този начин?

— Хората правят какво ли не с револверите си. А забелязахте ли патронника?

— Беше подравнен — отвърна Бел. — А ударникът беше елегантно извит, не прав.

— Мерникът отрязан ли беше или изстърган?

Бел се замисли.

— Мисля, че имаше вдлъбнатина, в която можеше да се вкара нов.

— Колко дълго беше дулото.

— Не толкова, че да не се вади бързо от кобура.

— И е имало вдлъбнатина за мерник?… А спусъкът?

— Не го видях от пръста му.

— Колко голяма беше дръжката?

— Нека помисля… Мъжът имаше едри длани, но се виждаше долният край, значи е била по-дълга от обикновеното.

— Мисля, че сте видял „Бисли“.

— Дългобойният пистолет?

— Да, подравненият патронник е за дълъг мерник. Прекрасно оръжие, невероятно точно!

— От опит знам, че е така — каза Бел, спомняйки си как за малко изстрелите в Глийсънбърг не го убиха, при това от огромно разстояние и в сумрак.

— Но е нещо повече от дългобоен пистолет — каза оръжейникът. — С дебелия ударник и дългата дръжка е отличен и в близък бой.

— Имате ли такъв?

— Ще трябва да го поръчам специално.

— Изпратете го в офиса на агенция „Ван Дорн“ в хотел „Кадилак“. От там ще ми го препратят.

Бел плати за пистолетите и ги постави по местата им. Ала докато слагаше деринджъра с двойната цев в ръкава си, той се замисли. Жълтоокият как беше разбрал, че има оръжие там? Предположил ли беше, или беше налучкал? Или беше забелязал, че ръкавът е скроен малко по-широк? Или просто опитваше всички места, където човек би могъл да скрие пистолет?

— Ще искам още един двуцевен деринджър, моля. Но по-лек, ако имате.

— Имам един красавец, сам си го направих. Тежи наполовина на този в ръката ви. Стреля с 22-ри калибър, но не е особено мощен.

— Малката мощ е по-добре от никаква — отвърна Бел. — Ще го взема.

Мъжът извади миниатюрното оръжие.

— Не отказвам продажба — каза той. — Но май ви свършват местата за криене.

— Може ли да ми препоръчате добър шапкар?

 

 

Шапкарят работеше до късно и с готовност искаше да спечели благоволението на оръжейника, който пък му предоставяше клиенти с вкус към шапките по поръчка. В полунощ Бел забърза към хотела, за да провери дали не са пристигнали телеграми по частната линия на Ван Дорн.

Грейди Форър, който сякаш никога не спеше, рече:

— Прекрасно шапо!

Бел понакриви в поздрав широката периферия и погледна дали има нови телеграми.

Уебър и Фийлдс не се обаждаха. Бел можеше само да предполага дали наблюдават стачниците, тръгнали към Питсбърг, или са се залостили в някоя кръчма. Отбеляза си наум да накара Арчи да му даде информация отделно от тях. От Чикаго бяха пристигнали две съобщения от Уиш Кларк, и двете в типичния лаконичен стил на детективите от „Ван Дорн“, както искаше от тях шефът: „Р СКРТСИГУР РБТА.“

С други думи, Уиш не беше успял да открие Лорънс Розания из нито едно от обичайните му свърталища, за да го разпита. Детективът обаче бе получил информация, че богата вдовица или приятелка на някой магнат навярно ще се раздели с бижутата си.

Бел се изпъна като струна, когато прочете втората телеграма. Беше от Клеърборн Хенкок, когото Джоузеф Ван Дорн бе успял да убеди да не се пенсионира, за да поеме закрилата на Джим Хигинс и управлението на охранителните служби на „Ван Дорн“.

„СЕСТРА ДЖИМ ТУК АМАЕХУБАВИЦА! ПАЗЯ СРАДОСТ.“

„Амаехубавица“ и „срадост“ бяха две дълги и излишни думи, но Хенкок беше направил лична услуга на Ван Дорн и можеше да си позволи волности.

Бел отвърна:

„ДОКАТО ПРИСТИГНА АЗ.“