Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (42)

41

Дори след няколкодневния запой, Корт Хелд не можеше да повярва на късмета си с продажбата на „Цар Вулкан“. И почти не можа да повярва, когато друг мъж в бяло, макар и по-висок и по-млад, влезе в кабинета му, за да попита дали са му останали още големи параходи.

— Колко големи, сър?

— Плаващи палати.

— Имам още един.

— Разбрах, че имате два.

— Имах. Току-що продадох единия.

— На кого?

— Не бих могъл да ви кажа. Трябва да зачитам личното пространство на клиента.

За изненада на Хелд високият младеж, не по-възрастен от него самия, се изсмя силно.

— Е, това доказва всичко.

— Кое доказва всичко, сър? Не съм сигурен, че ви разбирам.

— С един заможен господин често участваме в приятелски надпревари. Започнахме в бизнеса, като купувахме най-различни неща под носовете си — фабрики, железници, банки, но отскоро гледаме повече да се забавляваме. Състезавахме се с яхти през Атлантическия океан. Той спечели. С малко. Състезавахме се с влакове от Сан Франциско до Чикаго. Аз спечелих, с петдесет дължини. Сега ме предизвика на надпревара с параходи. От Питсбърг до Ню Орлиънс и обратно.

— Звучи като много добра идея.

— Да, само че явно е планирал нещата отрано и е купил единствения наличен съд. Но сега ми казвате, че имате друг?

Корт Хелд смигна.

— Едно ще ви кажа, сър, не си купи най-бързия.

— Така ли било?

— Точно така. „Цар Вулкан“ е по-здрав, но не е толкова бърз като „Бялата дама“.

— И защо?

Корт Хелд сниши глас и се озърна из празната корабостроителница.

— Много по-тежък е. Правителството го искаше подсилен, за да може да си служи с оръдия.

— Значи „Цар Вулкан“ е много по-силен, така ли?

— Палубата, по-точно — зашепна Корт. — Да ви кажа правичката, всеки параход е лодка повече на хартия, отколкото наистина. Много бързо се износват и повреждат. Нашите са най-добрите, но и те не траят дълго.

Бел си спомни думите на капитан Дженингс за крехкостта на параходите.

— Преди да купя парахода ви, искам да съм сигурен, че той вече е купил своя. Разбирате, състезаваме се и в надлъгването. Наскоро добре го измамих и иска да ми го върне. Затова искам да се уверя, че няма да ме принуди да си купя параход, от който не се нуждая.

— Винаги може да пътувате с него.

— Колко време е пътят от тук до Питсбърг?

— Казах ви, сър, бърз е. Ще стигне за не повече от два дни.

— Частният ми влак ме откара за четири часа. Така че не възнамерявам просто да пътувам, но искам да се състезавам с парахода, ако наистина има състезание. Питам ви отново, кой купи другия параход?

— Казваше се Смит.

— Смит ли?

— Смит. Знам. И аз се разтревожих, като чух името.

— Не мисля, че бих приел чек от човек от друг град с фамилия Смит.

— Нито пък аз, сър. От всеки Смит, само пари в брой.

— Много пари в брой е носил със себе си.

— Плати с облигации.

— Това е рисковано. Как получихте гаранция за тях?

— От едни нюйоркски брокери — „Тибодо & Марзан“. Техен представител ме отведе право към един от клоновете им тук и излязох с парите.

— Как изглеждаше?

— Не толкова висок, колкото вас, по-широкоплещест. Тъмна коса, от това, което се виждаше под шапката му.

— Брада?

— Гладко избръснат.

Бел поклати глава.

— Може би се е обръснал нарочно… все се шегувам с него, че с брада изглежда стар. Какъв цвят бяха очите му?

— Странни. Като мед, като на змия. Побиваха ме тръпки от тях.

— Ха сега… Не е той.

— Какво искате да кажете?

— Неговите са сини.

Бел се изправи.

— Съжалявам, господин Хелд. Гнидата се опита да ме подлъже да си купя параход.

— Но може да е купил своя в Луивил или Ню Орлиънс.

— Е, ако разбера, че го е сторил, ще се върна.

Бел сложи шапката си и пое към вратата, чувствайки се леко виновен от разочарованото изражение на Хелд. Хрумна му нещо необичайно — план, който можеше да промени баланса на силите в Питсбърг и дори да разреши проблема там.

— Господин Хелд, познавам няколко души, които биха искали да си купят параход.

— Изпратете ги при мен и ще ви направя отстъпка.

— Не бих приел. Но проблемът е, че тези хора нямат много пари.

— „Бялата дама“ струва доста.

— Разбирам. А бихте ли обмислил да го дадете под наем?

— Може би.

— Ще кажа на тези мои приятели. Междувременно, ще ви платя да го заредите с въглища и да го подготвите за плаване до утре.

— До утре ли?

В очите на Бел проблеснаха студени пламъчета.

— Сигурен съм, че ще мога, като се замисля — рече Хелд. — Ще е готов до утре.

Бел плати на Корт за въглищата и труда и скочи на трамвай обратно към търговския район. Спря в едно бюро на „Уестърн юниън“ и изпрати дълга телеграма до Джим Хигинс за „Бялата дама“, като му препоръча да събере няколко души с опит в работата на параходи. След това намери клона на „Тибодо & Марзан“.

Стоеше навън и четеше позлатените букви на прозореца, докато се чудеше как Уиш Кларк или Джо ван Дорн биха измъкнали информация за някой си Смит от нафукани брокери, които имаха чудесни причини да не я дават.

Започна като показа визитката на „Дагет, Стейпълс & Хичкок“, застрахователна компания от Ню Инглънд с дълги традиции. Джоузеф ван Дорн се беше споразумял със застрахователите негови детективи да използват от време на време прикритието на фирмата им в замяна на дискретни разследвания.

Повикаха самия управител на клона. Зад приятната усмивка на брокера личеше сериозен бизнесмен.

— „Дагет, Стейпълс & Хичкок“? Много се радвам да се запознаем, господин Бел. Какво ви води дотук чак от Хартфорд?

— Шефовете ми ме изпратиха на разузнавателен обход.

— Е, брокерите и застрахователните компании са потенциални партньори, а не противници, затова ми се струва, че сте започнал огледите си на правилното място. Може ли да ви предложа питие в кабинета си?

Двамата се проучваха взаимно над чашите с уиски — управителят опипваше почвата за статута на Бел в компанията, а Бел пък подхвърляше имената на бащите на свои приятели и на бизнесмени, за които бе чел в папките на Грейди Форър. Отказа втора чаша уиски и рече:

— Поискаха от мен да проуча липсващи облигации от Чикаго.

— Липсващите облигации никога не са добра новина. Който ги притежава, може да ги осребри, а който ги е изгубил — не. Но няма нужда да го обяснявам на застраховател.

— Фирмата ми не би и опитвала да ги възстанови, както казвате, това би било невъзможно. Само че живо ни вълнува мъжът, в чиито ръце са попаднали.

— Ако липсващи облигации са се оказвали в ръцете на един и същи мъж, както намеквате — отвърна сухо управителят, — не съм изненадан, че ви интересува.

Засега управителят ловко отбиваше атаките на Бел, сякаш можеше да предвиди какво следва от това неформално посещение. Младият детектив каза:

— Не бих се изненадал, ако се досещате какъв ще е следващият ми въпрос.

Управителят отвърна с хладна усмивка.

— Последните изчезнали облигации са железопътни от по двайсет и пет хиляди долара.

— А може ли да попитам от коя железопътна компания?

— Възможни са много варианти. Собственикът — предишният собственик, по-точно, много е обичал тази форма на валута и е притежавал различни видове.

— Разбирам.

— От откраднатите от сейфа му ни вълнуват три, които са били осребрени тази седмица в един от клоновете на издателя.

— Моят клон ли? — попита управителят.

— Нека уточня, че не намекваме за нищо нередно от ваша страна или от страна на господин Корт Хелд.

— Надявам се да е така.

— Със сигурност е така, във вашия случай. Но, макар и рядко, понякога установяваме, че бизнесмен в неприятна финансова ситуация е готов да върши необмислени неща. Тъй или иначе, радвам се да кажа, че това няма нищо общо с господин Хелд, освен че господинът, от когото е получил облигациите, може би е човекът, когото разследваме.

Управителят мълчеше.

— Казва се Джон Клагарт — наруши мълчанието Бел.

— Не е той.

— Понякога се нарича и Хенри Клей.

— Не и този път.

— Може ли да ви го опиша?

— Моля.

Бел описа Клей, като завърши с очите му.

Управителят каза:

— Наричаше се Смит. Облигациите бяха на железница „Ню Хейвън“.

— Благодаря ви — каза Бел, макар да бе разочарован. Почти очакваше управителят да се опита да прикрие Клагарт. „Тибодо & Марзан“ имаха клонове навсякъде в Средния Запад и биха били добро прикритие за частен детектив или провокатор.

— Чудя се дали няма още нещо, което да съобщя на шефовете си за господин Смит? Имате ли нещо друго, което да ни помогне да го проследим? Надявам се, ясно ви е, че фирмата ни го счита за решителен крадец, който няма да се спре.

— Най-после стигнахте до същината, младежо.

— Каквото и да било. Нещо необичайно?

Мъжът се надигна рязко от стола си.

— Не, сър! Не помня нищо.

Бел също се изправи. Не му вярваше. Беше напипал оголен нерв. А навярно го бе поставил и в позиция, в която управителят не искаше да бъде, затова каза:

— Един от хората, с които работя, който ме научи на много неща в занаята, веднъж ми каза, че най-трудното нещо на света е да накараш някого да направи нещо правилно по грешните причини.

— И кой е занаятът ви, господин Бел?

— Частен детектив съм.

— Надявам се, не мислите, че съм шокиран от признанието ви. За коя агенция?

— „Ван Дорн“.

— Аха, добра репутация имате… е, най-после решихте да сте открит с мен. Ще рискувам и също ще съм открит с вас. Смит ме смути. Първо, кой, да го вземат мътните, ще си купува плаващ палат в наши дни? Второ… събуди инстинктите ми. От друга страна нямаше причина да не осребрим облигациите — дори бяхме задължени, тъй като нашата фирма е издателят.

— Ако законността на облигациите не е била под въпрос, какъв е бил проблемът тогава?

— Докато беше тук, по частния ни телеграф пристигна съобщение за него.

През Бел сякаш мина електричество. Джакпот!