Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (37)

36

Печално прочутата „черна мъгла“ на Питсбърг беше мръсна смесица от речна мъгла и въглищен дим от всевъзможните цехове, леярни, фабрики, параходи и локомотиви. Черната мъгла беше гъста, мазна, трудна за дишане и почти непрозрачна. Когато кормчията на влекача освети шлеповете, които буташе, лъчът от електрическия му фар се върна като отразен в огледало.

— Шлеповете са там някъде — пошегува се той с Айзък Бел, застанал до рамото му.

Казваше се капитан Дженингс, опитен мъж с раздвоена, пожълтяла от тютюн брада. Параходът му се казваше „Камила“ и беше с нисък корпус и две палуби, около трийсет метра дълъг, с лопатно колело на кърмата, широко колкото целия съд. Лоцманската кабина им осигуряваше добра гледка към кълбящите се напред мъгли, както и вляво и вдясно.

— Усеща се в кормилото, ако редицата се развали и шлеповете се пръснат. Добре сме, не го мисли, момко. Няма нужда да гледам, когато усещам — капитанът изплю тютюн в една кутия с дървени стърготини. — А каквото не усещам в кормилото, усещам с краката си. Течението си личи от поклащането на парахода. Помня всяко движение на водата под себе си.

Бел обаче се запита как кормчията би видял друг влекач, който идва насреща му. Дженингс беше побелял, така че очевидно бе оцелявал десетилетия в реката, но въпреки това Бел попита.

— Ако се усъмня в нещо, бия звънеца за стоп — отвърна кратко Дженингс.

Бел погледна назад и зърна мътна светлина, навярно втората колона шлепове зад тях. Насочваше ги синът на Дженингс. Останалите три влекача зад него не се виждаха. Бел беше поставил хладнокръвния Арчи, отраснал в подобна среда, на последния влекач. На този пред влекача на Арчи се намираше Уоли, а пред него беше Мак. И ако можеше да се благодари за нещо, то това бе именно черната мъгла, която му пречеше да се обезпокои твърде много.

Отпред сред мрака се показа зловеща червена пелена. Равномерно растеше и се разгаряше по-силно.

— Какво е това?

— Пещите на „Джоунс & Лафлин“. Наблюдавай внимателно, ще видиш нещо, което не се забравя. Там!

Върволица от червени кълбета сякаш се понесе над реката. Бел недоумяваше, докато накрая острият му взор не долови трегерите на мост.

— Това е…?

— Мост за разтопен метал.

Когато шлеповете отпред се плъзнаха под моста, Бел зърна върху него локомотив, повлякъл няколко товарни вагона. На всеки вагон имаше мъждукаща в червено огнена купчина.

— Какво носят тези вагони?

— Разтопена стомана от пещите до фабриката за разточване. Страшна работа, а?

Когато минаха под моста, кормчията завъртя щурвала, висок колкото него самия, и влекачът започна широк завой. Отляво нещо се белееше. Повей на вятъра успя да разпръсне мъглата за миг и Бел забеляза върха на терминала на „Обединени въглища“. Продължаваше да работи, а бялата светлина бяха електрическите прожектори. Оставаха им десет километра черни води. Поне час. След това натоварваха хората и още десет километра в обратната посока. Черната мъгла се сгъсти.

Ненадейно Бел долови движение до тях. Фарът на „Камила“ попадна върху вълнолом. Преминаха достатъчно близо, за да видят цимента между камъните.

— Мостът „Браун“ — обясни Дженингс. — На прав път сме.

Малко след огромното скупчване на фабрики и работилници димът се поразсея, точно навреме, за да видят натоварени догоре двайсет шлепа и влекач, устремени право към тях — бързодвижещ се остров от въглища.

— По дяволите! — изръмжа кормчията. — Това е капитан Анди. От всички възможни срещи тази вечер…

— Какво има?

Дженингс плю в кутията със стърготини.

— Капитан Анди притежава три парахода, така че клони към капиталистите. Ако признаем, какво сме намислили, все едно сме си мушнали главите в кошер.

Той наду свирката. Свирката на влекача насреща им отвърна. Докато се разминаваха, двата влекача насочиха фаровете си един към друг, а кормчиите излязоха от кабините си, за да се поздравят.

— Накъде сте? — попита капитан Анди.

— Глийсънбърг! — извика в отговор Дженингс.

— Внимавайте за ония стачници при Макийспорт. Чух, че са си намерили оръдие.

— Откъде пък ще имат оръдие, капитан Анди?

— Откраднали го. Стачници са, нали тъй?

Дженингс махна на другия кормчия за довиждане и каза на Бел:

— Само се надявам момчетата зад мен да му кажат същото.

Скоро минаха под още един мост за разтопен метал, по който се движеха огнените сокове на пещите „Кери“. Подминаха и един трамваен мост. По него пристъргваше трамвай с весело грейнали прозорци.

— Мостът „Уест Брадък“ — каза Дженингс. — От тук до Макийспорт е лесно. Само няколко железопътни моста.

Черната мъгла продължаваше да се разрежда. Бел вече виждаше влекача зад техния и светлините на още два зад него.

— Дано никой не ни търси — каза капитан Дженингс. — Много видими станахме.

Бел не се тревожеше дали някой ще ги види. Стига да се движеха, кой на брега би им обърнал внимание? Бяха тръгнали под прикритието на мъглата, а сега вече не се отличаваха с нищо от останалите плавателни съдове. Бел не се боеше и че Мери Хигинс ще ги предаде. Тревожеше го най-вече дали „Клагарт“ не се е върнал точно навреме, за да види последния влекач да поема от моста „Смитфийлд“. Засега обаче изглежда никой не ги преследваше.

Бел излезе от кабината и слезе по едни стълби в кухнята, където един от опитните помощници на Дженингс плашеше около десетима миньори с алигаторите, които се струпвали във водата, колчем някой неопитен работник паднел през борда.

— А и, момчета, мисля, че забелязахте колко е близо до водата главната палуба. Понякога гадините просто се качват. Сноват насам-натам и си търсят нещо за ядене.

— Цял живот съм бил в Западна Вирджиния, никога не съм видял алигатори в Мон — рече един от миньорите.

— Защото всички се събират в Питсбърг — и ветеранът смигна на Бел.

Бел се обърна към миньорите.

— Почти сме до депото. Когато стигнем, там ще има много объркани хора. Надявам се вие, момчета, да поддържате реда, докато успеем да натоварим всички.

— Не бих се тревожил толкова — провлачи западновирджинецът. — Стачният комитет организира комитети по всичко. Комитет по питейната вода, готварски комитет, комитет срещу псуването, комитет по отбраната. Можеш да се обзаложиш, че досега вече имат и комитет по качване в шлеповете и комитет по слизане от шлеповете.

Разказвачът на историите за алигатори се надигна.

— Аз пък организирам комитет по акостирането. Капитанът ще свърши най-голямата работа, като ни докара до брега, но искам всеки от вас да е готов да скочи на сушата с въже.

След двайсет минути с почти осем възела скорост срещу течението, „Камила“ успя да провре шлеповете през върволица от земекопни машини, които според капитан Дженингс били етап от строежа на шлюзове и язовир при Брадък.

— Крайно време беше. От тук нататък при засушаване Мон така се източва, че човек може да ходи по дъното.

Земекопачките работеха и през нощта. Имаме късмет, помисли си Бел, тъй като светлината от земекопачките можеше да осигури прикритие за светлините на влекачите.

— Ето го депото и парка до него — посочи Дженингс.

Бел вече беше забелязал високото виенско колело и по-точно силуета му на фона на покрайнините на Макийспорт. Ако досега бе имал съмнения за „дивотията“ си, те се изпариха в мига, в който видя множеството мъже, жени и деца с вързопи в ръце.

— Къде е Комитетът по отбраната? — подвикна Бел от най-горната палуба, докато капитан Дженингс подреждаше шлеповете по протежение на брега.

— При портите.

— Удържат пинкертъните.

Фарът на Дженингс освети терена навътре в сушата и Бел видя нещо, което никога нямаше да забрави. Мери Хигинс беше казала, че от началото на похода досега, хората са се увеличили на десет хиляди. Беше число, трудно за въобразяване, докато фарът на „Камила“ не освети множеството.

— Когато шлеповете ти се напълнят, поемай незабавно обратно — каза той на капитан Дженингс. — Ако не съм се върнал, тръгвай без мен.

Бел пое надолу от главната палуба и скочи на разкаляния бряг. Миньорите разглобяваха една будка за студени напитки и полагаха дъските и в калта. Бел продължи навътре към сушата, през цели декари от хора, понесли вързопите и палатките си, усукани около върлини. Мина под виенското колело и заобиколи езерото. Когато тълпата най-сетне оредя, той стигна до оградата, разделяща парка от същинското депо.

Миньори с пушки пазеха портите, които бяха барикадирани с дъски, траверси и дори разглобени от депото релси. Стрелците бяха обърнали гръб на тълпата и на влекачите, съсредоточени върху случващото се оттатък портите.

— Къде е Фортис?

Миньорът, който ръководеше отбраната, бе суров мъж на около четирийсет и се намираше в будката за продажба на билети. Имаше вид на човек, който отдавна не бе спал.

— Господин Фортис? Аз съм Бел. Джим Хигинс каза, че покривате изтеглянето.

— Крайно време беше. Виж ги тия юнаци.

Бел надникна през процеп в дъските. В депото бяха включени всички светлини, а огромните порти зееха. Виждаха се десетки стачкоизменници със сопи, които се криеха от дъжда. Един трамвай, спрял извън депото, привлече вниманието на детектива. Вътре седяха двайсетима мъже с уинчестъри.

— Пинкертъни?

— Да, в този, към който гледаш. В другия са ченгета от полицията по въглищата и стоманата.

— Къде е гвардията?

— Засега правителството ги държи в Макийспорт. Но един от шпионите ни каза, че онези затворници са готови за нападение в четири сутринта. Боя се, че ще избързат, когато разберат за шлеповете.

— Сигурно и те имат шпиони.

— Хванахме трима тази вечер. На никого няма да доносничат.

— Какво сте им сторили?

— Спечелиха ни време — дойде неясния отговор.

Бел рече:

— Искам да съм сигурен, че вие, момчета, ще сте на последната лодка.

— Приготвили сме се да бягаме.

Бел вече беше забелязал ръчните колички, покрити с платнища.

— Какво има тук?

— Пушки, амуниции, динамит.

Бел се зачуди дали не е въвлякъл агенцията си в истинска война.

— Трябват ли ви непременно тези експлозиви? — попита той.

— За да сме сигурни, че няма да ни спипат неподготвени.

— Ще се върна при вас, когато натоварим и последния човек.

При реката Бел установи, че товаренето напредва бавно. Когато „Камила“ най-после пое обратно по Мононгахела и конвоят на сина на капитан Дженингс спря на брега, Бел извади часовника си. С тази скорост щяха да извадят късмет, ако разтоварят и последните шлепове на терминала на „Обединени въглища“, преди да се вдигне сутрешната мъгла.