Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Айзък Бел (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Striker, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емануил Томов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клайв Къслър; Джъстин Скот
Заглавие: Стачникът
Преводач: Емануил Томов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ProBook
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Отпечатана в България (Симолини)
Редактор: Албена Раленкова
Коректор: Марко Кънчев
ISBN: 978-954-2928-59-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2074
История
- — Добавяне
39
— Това оръдие ли е на предната палуба? — попита Арчи.
Бел заслони очи с ръка.
— Да — отвърна той.
— Откъде по дяволите са го взели?
— И по-точно кои са и какво искат? — допълни Бел.
— Не мога да прочета името на парахода.
— „Цар Вулкан“.
Черният исполин наближаваше.
Една по една жените, разпъващи палатки, а после и мъжете, вдигащи барикади, спряха. Десет хиляди души застанаха неподвижно и зачакаха черното привидение да се завърти в реката и да насочи оръдието си към тях. Параходът се движеше много бавно, а огромното колело почти не се въртеше във водата, приближавайки все повече и повече.
Накрая спря и застана напреки на течението. На палубата не се виждаше жива душа — нито моряци, нито огняри. Котелното и вратите към двигателите бяха затворени, а лоцманът не се виждаше зад блесналото на слънцето стъкло. Десет хиляди души затаиха дъх.
Накъде поведох тези хора, запита се Айзък Бел.
Параходът наду свирка и всички подскочиха.
След това пое напред, разпори течението, зави към заводите на „Хоумстед“ и се скри.
— Къде отива? — попита Арчи.
— Бих предположил, че отива за пинкертъни — каза Бел. — Ще трябва да разберем. Но ако съм прав, тогава миньорите държат сушата, а собствениците — реката. И ако това не е началото на война, не знам какво е тогава.
Бел смени мокрите си дрехи със сухи и отиде да търси кормчията на „Камила“.
Откри капитан Дженингс и сина му в един бар на улица „Смитфийлд“, нагоре по склона от мястото, където бяха закотвили влекачите си. Двамата го поздравиха за успешното превозване на стачниците.
— Видяхте ли „Цар Вулкан“? — попита Бел.
— Трудно е да го пропусне човек — отвърна младият Дженингс.
А баща му заяви:
— Кой по дяволите би боядисал параход в черно?
— Кой е собственикът?
И двамата мъже свиха рамене.
— Никога не сме виждали този параход. Тъкмо се питахме, да не би да е заради черния цвят — но решихме, че и да беше бял, отново щеше да ни е непознат.
— Откъде ли се е взел?
— Не е строен в Питсбърг, иначе щяхме да го знаем. Значи или Луивил, или Синсинати.
— Никъде другаде?
— Голяма корабостроителница е трябвала за нещо с такива размери. Както казах, Луивил или Синсинати. Бих казал второто, нали, тате?
Старият Дженингс се съгласи.
— Една от големите стари корабостроителници, като „Хелд & Корт“.
— Те още работят ли, тате?
— Те са последните, които правят такива.
— Какво мислите за оръдието? — попита Бел.
— Не сме впечатлени — отвърна бащата.
— Параходите са много крехки. Откатът би го направил на парчета — обясни синът.
— А биха ли могли да подсилят корпуса?
И двамата Дженингс изплюха тютюн на пода.
— Би следвало.
— Въстание — рече Джеймс Конгдън, като обходи с леден поглед всекидневната на клуб „Дюкесн“. — Когато за пръв път получих привилегията да се обърна към отбраните люде в тази зала, възнамерявах да нарека речта си „Новата икономика във въглищната, желязната, коксовата и стоманолеярната промишленост“. Но по причини, очевидни за всекиго в този обсаден град, смених темата си на „Въстание“.
Той надигна към сбръчканите си устни чаша вода и я пресуши на един дъх.
— По една случайност, изправен съм тук пред вас в същия ден, когато престъпните сили на радикализма и безмозъчната анархия превзеха едно модерно предприятие, в което имам участие — терминалът на „Обединени въглища“. Той е средоточие на разпределението на въглища по всички четири посоки на страната. Идва зима. Жителите на градовете ще измръзнат по домовете си, локомотивите ще спрат, а промишлените пещи ще останат без гориво. Въстанието, несъмнено бихте се съгласили, е тема, близка на сърцето ми.
Останалите членове се засмяха нервно.
— Ако това се беше случило в Ню Йорк, откъдето управлявам бизнеса си, не се съмнявам, че правителството би реагирало категорично и своевременно. Не притежавам дом в Питсбърг, така че мога само да гадая каква би била реакцията на тукашните големци. Засега ще оставя отговорът на тях, доверявайки се на американското им самосъзнание, разума им, принципите и куража им да се изправят срещу работническата класа, която има твърде много власт в щата Пенсилвания. Но на вас, изградили този велик град, превърнали минералите, поставени от Бог в планините край Пенсилвания, в най-могъщата индустрия, която светът е виждал, на вас, титани, казвам, че работниците трябва да бъдат победени! Трябва да бъдат победени, ако не искате да унищожат всичко, за което сте работили. Ако не успеем да се справим с работническата класа, бъдещите просветени цивилизации ще ни помнят със съжаление. „Какво не са успели да сторят?“ и отговорът ще бъде: „Не успяха да се преборят. Добрите хора не успяха да се преборят със злото!“
Съдия Конгдън удари с юмрук по масата, хвърли суров поглед на всеки от мъжете, зяпнали срещу него, след което се обърна и слезе от трибуната.
Последва стъписано мълчание. После всички избухнаха в гръмки аплодисменти.
— Върнете се! — викаха те. — Върнете се! Върнете се!
Конгдън се върна на трибуната с мрачна усмивка.
— Надявам се — започна той, — че мъжете на Питсбърг знаят кой е врагът и ще имат смелостта да се изправят срещу него. А на тези, които не знаят какво ги чака, които търсят помирение с онези анархисти и застават на пътя на реда и справедливостта, мога само да кажа: „Махнете се от пътя ни и ни оставете да си свършим работата.“
Частният влак на Конгдън чакаше съдията на гара „Юниън“, на специално определения за него перон. Локомотивът бе добре зареден с въглища, кондукторът пък се договаряше с един от началниците на гарата да им осигурят свободно трасе за пътуването. Готвачът белеше стриди, а един стюард изстудяваше шампанското. Актрисата, дошла за пътуването до Ню Йорк, тънеше в блаженство в гореща вана.
Самият Конгдън вдигна брендито си в библиотеката, служеща му за кабинет и рече:
— Нищо не подхожда на Питсбърг повече от това да го оставиш зад гърба си.
— Много весел изглеждате за човек, чийто бизнес току-що е бил превзет от радикални елементи — отвърна Хенри Клей.
— Живи и здрави да са! — отвърна Конгдън през смях. — Надминаха себе си. И теб, Клей. Не можеше да го планираш по-добре.
— Надминаха очакванията ми, признавам — отговори Клей. — Не бих могъл и да си представя нещо по-добро. Но приемам похвали, задето създадох атмосферата, която ги подтикна към това.
— Приеми ги тогава. Какво следва?
— Експлодиращи параходи и горящи профсъюзни щабове.
— В този ред?
— Едновременно.
— Нямам нищо против да отбележа, че вършиш чудесна работа.
— Надявах се да го кажете.
Разбира се, че си се надявал, помисли си Конгдън, но на глас каза само:
— Заслужаваш го.
Той погледна позлатения часовник на стената и отвори кепенците. Прозорецът откриваше гледка към железопътното депо и страничните коловози, които стигаха до частните перони.
— Има ли по-ярък символ на капитализма от частния влак? — попита той.
— Не. Яхтите бледнеят пред него.
— Мислил ли си да направиш така, че свирепите стачници да унищожат някой частен влак?
Клей се изправи в стола си.
Конгдън продължи:
— Губернаторът няма да има избор, ще извика гвардейците и ще беси стачкуващи по уличните лампи.
— Имате ли нещо конкретно наум?
— Виждаш през мен, все едно съм от стъкло — Конгдън се усмихна, мислейки си: „Леле-мале, наду се като пуяк“. И продължи на пръв поглед небрежно: — Който и да е частен влак ще свърши работа.
Тъкмо тогава в полезрението му влезе локомотив, повлякъл четири красиви вагона, боядисани в зелено, цветът на железници „Рединг“, а жълтият кант върху тези вагони бе всъщност златен, както подобава на президента на железниците.
— Ето, един пристига.
— Това прилича на влака на Р. Кенет Блуум — каза Клей.
— Да, мисля, че е неговият.
— Два заека с един куршум?
— Какво имаш предвид?
— Президентът Блуум се съпротивлява на домогванията ти към железницата му.
— Твърде много си позволяваш, Клей! Внимавай!
— Простете ми! Изминаха няколко дни и вече не мисля ясно.
— Поспи — рече Конгдън. А след това, за да впримчи Клей още по-здраво, той му се усмихна приятелски и каза: — Всъщност, три заека.
— Моля, господин Конгдън?
— По една случайност младият Блуум, който дава на баща си куража да се бори с мен, има път към Синсинати. Четири часа до там, тайна среща в клуб „Куийн сити“ с някакви банкери, а после четири часа обратно до тук. Ще има гост. Негов семеен приятел — Айзък Бел.
— От къде знаете? — изумен попита Клей.
— Заради разправиите със семейство Блуум се принудих да наема шпиони.
Клей скочи на крака, забравил умората си.
— Три заека и още как!