Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (34)

33

Мери хигинс бързо измина разстоянието от квартирата си на улица „Рос“ до брега. Лесно се отличаваше в тълпата по червения шал, който Бел я беше видял да купува от уличния продавач в Ню Йорк. Но и без него той не можеше да пропусне изправения й гръб и решителната и стъпка.

В промишлен град като Питсбърг дрехите на обикновен работник бяха най-простата дегизировка, а Уиш Кларк винаги казваше „Давай го простичко“. За да може да проследи Мери, Бел си беше сложил широко палто, работен комбинезон и ботуши, а яркорусата си коса бе скрил под плетена шапка.

Арчи Абът вървеше след Бел и ту изоставаше, ту изтичваше напред, когато Бел му дадеше знак. Улиците се пълнеха с мъже и жени, които се връщаха от работа, а Бел учеше Арчи на това, на което го бе учил преди време Уиш — на изкуството да останеш незабелязан в преследване.

Мери прекоси Първо авеню и стигна до квартал с малки цехове и работилници.

— Засега върви все към същото място — пошепна Арчи.

Почернените от сажди покривни подпори на покрития мост на улица „Смитфийлд“ се очертаваха в елегантна геометрична форма на фона на мърлявото небе. Вместо обаче да се качи на някой тролей, за да прекоси Мононгахела по моста, или пък да тръгне по тротоарите му, Мери Хигинс тръгна по една странична уличка, която се виеше надолу към брега на реката.

— Точно като вчера — прошепна Арчи в ухото на Бел. — Гледай сега!

В канала на реката се бяха подредили шлепове в редици от по десетина и по протежение на брега се простираха чак до моста на Върха — частта от Питсбърг, където Мон се сливаше с Алегени. Шлеповете бяха празни и се поклащаха върху водата. Оттатък реката, всичко, освен най-ниските части на връх Вашингтон и възвишенията Дюкесн, се губеше в дим. Слънцето почти се беше скрило и нощта настъпваше бързо.

Мери Хигинс се огледа за пореден път.

— Скрий се! — прошепна Бел и двамата се скриха зад едно дървено стълбище, което се катереше по стената на една от сградите. Когато вдигнаха глави, Мери се беше качила на един от шлеповете и вървеше по дървените дъски, които го свързваха с останалите шлепове, чак до средата на реката.

— Много умело пази равновесие — отбеляза Арчи.

— Баща и е бил капитан на влекач. Живели са на лодка.

— Мислех, че е от въздългите крака.

Бел изгледа приятеля си мрачно и Арчи млъкна.

Мери прекоси десетина реда шлепове и стъпи на една от лодките по края на малката флотилия.

— Тази лодка беше ли там вчера? — попита Бел.

— Точно там, където е сега. И вчера отиде там.

— Колко време остана там?

— Час и четири минути.

Бел кимна одобрително. Мак и Уоли учеха Арчи да докладва точно.

— Останалите шлепове същите ли бяха?

— Да.

— Откъде си сигурен? Всички си приличат.

— Виждаш ли шлепа в средата, с белия камбуз отгоре? — Арчи посочи подобната на барака постройка с комин от готварска печка. — На същото място е, където беше и вчера.

На Бел му се стори странно, че всички тези шлепове остават неподвижни по една толкова оживена река. Очакваше по тях да щъкат хора, които ги приготвят за потегляне, товарене или разтоварване. Една върволица празни шлепове вървеше нагоре по реката. Явно бе тръгнала от пристан някъде между Върха и язовира на остров Дейвис. Някакъв огромен влекач пък помагаше на натоварения с въглища конвой на „Обединени въглища“ да поеме надолу по течението.

— Опитах да приближа — рече Арчи. — Един от пазачите ме видя и реших да си плюя на петите.

— Ще опитам и аз — каза Бел. — Свирни, ако видиш пазач.

Той тръгна покрай пристана и се качи на един шлеп малко по-надолу по брега. Заскача от планшир на планшир, а очите му бяха вперени в сумрака. Стигна до най-външния ред шлепове и оттам пое към лодката, където се скри Мери, като се оглеждаше за нея или за други хора. Палубата беше празна. От комина се процеждаше тънка струйка дим. Нямаше видими приготовления за отпътуване, явно вътре гореше печка. Бел усети аромат на кафе.

Остана на шлепа и закрачи покрай корпуса на лодката. Един кръгъл шлюз беше отворен и от него се разливаше светлина, чуваха се и гласове. Бел тихо се примъкна току до шлюза и кабината. Говореше Мери. Звучеше ядосано.

— Още колко дълго ще седим тук?

— Докато той се върне.

— Трябва поне да преместим шлеповете нагоре по течението. Свалили сте ги твърде надолу, тук не е добре да потъват. Под нас има само един мост.

— Както казах, госпожице — чу се отново мъжки глас, — никъде няма да ходим, докато шефът не каже.

— А къде е господин Клагарт?

— Не каза.

— А не каза ли кога ще се върне?

— Не.

— Тогава мисля, че трябва да започнем сами.

— Сестро — прекъсна я друг мъж с подигравателен тон, — ние нищо няма да започваме без шефа.

— Предвиждат се още валежи. Водите се надигат. Скоро реката ще е твърде дълбока. Не може просто да стоим и да чакаме.

— Да чакаме ли? — каза подигравателният. — Аз не бездействам. Може да пийна. Даже още сега.

Чу се изпукване от изваждане на тапа.

— Пред господин Клагарт не бихте посмели да го направите — прозвуча гласът на Мери.

— Както казахте и вие, господин Клагарт го няма… Ей!

Чу се как бутилката се търкулва и се разхвърчава на парчета.

— Какво правиш, ще го вземат… — кресна подигравателният.

Бел понечи да се притече на помощ на Мери, но бързо приклекна, защото вратата на кабинката се отвори с трясък. Мери излетя навън и се качи на най-близкия шлеп. Първият от мъжете изкрещя отвътре:

— Луд ли си? Пусни я да върви! Ако я докоснеш, Клагарт ще те утрепе… Госпожице! Госпожице!

От вратата надникна една глава. Бел зърна зализан перчем и жилетка, типични за професионален картоиграч или букмейкър.

— Ще се върне след два-три дни. Не бива да ви казвам, но елате тогава. И не се тревожете, ще започнем да потапяме шлеповете в секундата, когато той дойде.

Мери подхвърли през рамо едно ледено „След като ги преместите нагоре по реката“ и продължи.

Бел се притисна към стената. Вторият от мъжете се взираше умърлушено към счупената бутилка в краката си. Приличаше на попреминал зенита си бияч от бар. Букмейкърът влезе вътре и затвори вратата.

— Това е една ядосана жена.

— Не бих искал да съм на мястото на Клагарт, когато се върне.

— Той ще се оправи с нея.

— Не и ако промени решението си за потопяването на шлеповете.

— Можеш да си заложиш и последния петак, че няма да си промени решението.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото има големи планове. Шлеповете са само част от тях.

— А тя знае ли за това?

— Не.

 

 

Мак и Уоли си намериха местенца за наблюдение в два отделни бара по брега край моста „Смитфийлд“. Изобщо не бяха толкова пияни, на колкото се правеха, но си спечелиха репутация на извънредно щедри посетители и не спираха да черпят капитаните и кормчиите на влекачите по Мононгахела. Арчи Абът предаваше информацията от тях на Айзък Бел, който се беше залепил за предния вход на сградата, където беше квартирата на Мери Хигинс.

Бел се чудеше дали да не се изправи срещу лице в лице с нея и да попита какво е това с тези потъващи шлепове. Какво значеше „твърде надолу по течението“? И „само един мост“? А може би щеше да научи повече, след като се върне господин „Клагарт“? Ако изчака сега, след това трябваше да действа мълниеносно. Междувременно се опита да си представи какво си мислят, че могат да постигнат, като потапят шлепове насред реката.

След известно време Мак Фултън го смени на поста, за да може Бел да поспи.

След четири часа Бел се върна и откри пред сградата и Уоли Кисли. Той тъкмо идваше от кабинета на окръжния шериф. Имаше лоши новини за Джим Хигинс.

Агенти от охранителните служби на „Ван Дорн“ потвърдиха, че Хигинс е изчезнал.