Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (2)

1

Мина „Глийсън“ №1, Глийсънбърг, Западна Вирджиния

1902 г.

Нещо у този румен младеж със златна коса изглеждаше подозрително. Един от надзирателите, които наблюдаваха миньорите, вървящи покрай релсите към входа на „Глийсън 1“, го посочи на шефа си от агенция „Пинкертън“^[1].

Младежът стърчеше над работниците от Италия и Словения и дори над местните момчета. Но не височината му бе необичайна. Нито пък тънкото му жилаво тяло. Работата бе тежка, а до отдалечените въглищни райони храната достигаше бавно и трудно. В баровете по разкаляната главна улица на градчето не даваха безплатен обяд.

Един от миньорите, куцукащ на дървения си крак, се спъна в някаква траверса и връхлетя върху друг, който пък се подпираше на патерици. Младежът се плъзна към тях и ги подхвана с толкова леки и плавни движения, сякаш танцуваше. Мнозина осакатяваха на тази работа — младежът обаче стоеше на двата си крака и все още имаше всичките си пръсти.

— Не ми прилича на беден работник — презрително се усмихна надзирателят.

— Наблюдава като котка всичко, което се движи — отвърна агентът от „Пинкертън“, който носеше бомбе, револвер под палтото си и блекджек^[2], привързан към китката.

— Може би е от стачниците?

— Ще му се прииска да не е!

— Направете път!

Една електрическа лебедка опъна метален кабел между релсите. Миньорите, строителните работници и обслужващият персонал на мините отскочиха встрани. Кабелът придвижваше редица от няколко вагонетки от мината към върха на стръмен склон, където беше механизмът за обръщане. Там въглищата се разпределяха и се товареха в шлепове, които ги откарваха към Питсбърг по река Мононгахела.

Високият млад миньор поздрави Джим Хигинс, който стоеше на ръчката за дерайлиране. Работата му беше да дерайлира вагонетките, ако се скъса кабелът, за да не полетят обратно в недрата на мината.

— Ченгетата те наблюдават! — предупреди го Хигинс.

— Не съм стачник.

— А ние, стачниците, искаме просто да живеем като човешки същества, да храним семействата си и да дадем образование на децата си.

— Ще те уволнят.

— Не могат да уволнят всички. Въглищната промишленост се разраства, а работната ръка не стига.

Хигинс беше смелчага. Налагаше му се, защото иначе трябваше да признае, че собствениците няма да се спрат пред нищо, за да държат профсъюза вън от Западна Вирджиния. Работниците, уволнени, задето са казали добра дума за профсюъза получаваха в добавка и шут за цялото си семейство, което биваше изхвърляно от бараките, които наемаха от „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“. А ако Глийсън надушеше сред работниците си организатори на стачка, агентите на „Пинкертън“ ги изпровождаха до Пенсилвания, пребити почти до смърт.

— Хигинс! — провикна се един надзирател. — Казах ти да смажеш лебедката!

— Трябва да стоя на мястото си, докато излизат вагонетките.

— Прави каквото ти казвам! Смазвай лебедката на всеки час.

— А кой ще спре вагонетките, ако се скъса кабелът?

— Качвай се и смажи лебедката, да те вземат дяволите!

Джим Хигинс не продължи да спори, а се затича по стръмния склон, покрай пълните с въглища вагонетки, които се тътрузеха към върха.

Младият рус миньор се приведе, за да мине през укрепения с дървени подпори вход на мината, и се спусна по тунела. Беше попрочел това-онова за мините, преди да дойде тук. Строго погледнато, релсовият път не вървеше през тунел, който по дефиниция трябваше да преминава през цялата планина, а през адит. Адитус, спомни си той от латинския в пансиона, значеше „вход“. Но изход нямаше. Единственият път навън от него беше пътят назад.

Младежът премина в галерия, която пресичаше пътя на вагонетките и повика едно момче, което отваряше дървените врати за въздуха от вентилационните шахти.

— Хей, Сами! Фелър от телеграфния офис ми каза, че твоите „Пайрътс“ са победили „Бруклин“ вчера. Осем на пет!

— Еха! Мерси, господине!

Сами никога не бе доближавал бейзболно игрище от Голямата лига, всъщност никога не се бе отдалечавал на повече от петнайсет километра от кухината, където компанията „Глийсън“ бе попаднала на богати залежи в питсбъргския геоложки пласт под Пенсилвания, Западна Вирджиния и Охайо. Баща му обаче работел като спирач в железопътната компания „Би & Оу“, преди да загине в катастрофа, и често се връщал у дома с истории за големите игри и с бейзболни картички на прочути играчи.

Младежът подаде на Сами шарена литография на първия бейзмен на Рочестър — Хари О’Хейган. През август О’Хейган бе извършил чудо — сам бе направил трипъл^[3], и всеки мъж и момче в Америка още говореха за това.

— Нюйоркчани си удрят главата в стената, задето го продадоха — каза той и попита по-тихо: — Виждал ли си Роско?

Роско беше шпионин на Глийсън, предрешен като общ работник.

Момчето кимна в посоката, към която се бе упътил и младежът.

Той последва извивките на галерията, която се спускаше надолу в продължение на стотици метри и накрая спираше при залежа. Там се захвана за работа — помагаше в товаренето на извлечените от скалата парчета въглища, които опитните миньори вадеха с помощта на кирки или динамит. Младежът получаваше четиресет цента за всяка петтонна вагонетка, натоварена през дванайсетчасовите му смени, шест дни в седмицата.

Във въздуха тегнеше въглищен прах и се кълбеше на облаци, които скриваха светлината на електрическите крушки. Ниският таван се крепеше от подпорни и напречни греди, разположени на метър една от друга, за да не се срути под тежестта на скалите, притискащи въглищата.

Тук, встрани от главния маршрут на релсите, мулета с кожени оглавници дърпаха вагонетките. Едно от мулетата, женска с малки копита и дълги уши, което според миньорите значеше силно животно, ненадейно спря. Юстъс Маккой, местният мъжага, който вече цял ден се оплакваше от махмурлука си, изруга и дръпна юздата. Животното обаче вкопа крака в земята и не искаше да помръдне, а ушите му шаваха при всяко проскърцване на подпорите.

Юстъс свали колана си и понечи да удари мулето. В този момент русият младеж хвана ръката му.

— Синко, разкарай се от пътя ми! — викна гневно Юстъс.

— Ще я накарам да тръгне. Просто нещо я стресна.

Юстъс, също толкова висок, но доста по-широкоплещест, сви юмрук и се нахвърли върху младежа.

Младежът го спря. Юстъс изпсува и замахна отново. В този момент в гневното му лице се забиха два удара в елегантна комбинация — твърде бързи за окото и също толкова силни. Юстъс се просна на релсите. Гневът и желанието му за схватка се бяха стопили.

Миньорите се спогледаха изненадани.

— Видя ли това?

— Тц!

— И Юстъс Маккой не видя.

Младежът каза няколко кротки думи на мулето и то тръгна напред. После помогна на Юстъс да се изправи и му подаде приятелски ръка, която другият мъж пое с крива усмивка:

— Не са ме удряли толкова силно, откак веднъж взех шишето с уиски на дъртия. Отде го научи това раз-два?

— В Орегон — излъга младежът.

Истинското му име бе Айзък Бел, частен детектив от агенция „Ван Дорн“, който имаше заповед да издирва профсюъзни саботьори. Това беше първият му самостоятелен случай и трябваше да е под дълбоко прикритие. Затова собственикът на мината не бе казал за него нито на надзирателите, нито на служителите по сигурността на собствената си компания. Страхопочитанието по лицата на миньорите обаче подсказа на Бел, че е направил сериозна грешка.

Годината беше 1902-а. Детективите на „Ван Дорн“ си печелеха репутация на ценни кадри, които си разбират от работата, а мотото им: „Никога не се предаваме! Никога!“ се мълвеше все по-често от обитателите на затворите из цялата страна. Младият Бел бе принуден да признае, че сигурно е единственият човек в цялата агенция, достатъчно тъп, за да издъни прикритието си с лъскави боксови хватки.

Роско, шпионинът на Глийсън, го гледаше замислено. Но това нямаше значение. В крайна сметка имаха един и същ работодател. Бел щеше да оправи положението с него, но със саботьорите беше по-сложно. Всеки, който чуеше, че е защитил някакво клето муле с йейлски майсторлък в мъжественото изкуство на самоотбраната, нямаше да остане заблуден задълго.

 

 

Направете път!

В края на смяната изтощените мъже се тътреха край релсите, за да излязат от мината. Лебедката отново задърпа кабела и двайсет вагонетки изкочиха от недрата на мината и бавно поеха нагоре по склона. Върволицата почти бе стигнала до върха, когато веригата, съединяваща кабела с първата вагонетка, се скъса с пукот като от пистолет.

Вагонетките спряха.

За миг сто тона въглища замръзнаха неподвижни.

После бързо се затъркаляха обратно към входа на мината.

Джим Хигинс, който тъкмо се връщаше от лебедката към поста си на дерайлиращата ръчка, хвърли масльонката и се втурна надолу. Вагонетките обаче набираха скорост. Изпревариха го и преди той да стигне до ръчката, двайсет вагонетки изфучаха по главните релси.

Айзък Бел се затича след тях. Видя ръчна спирачка на последната вагонетка и потърси къде да се хване, за да се качи на нея. Влакчето почти го беше изпреварило. Когато и последната вагонетка го подмина, Бел скочи върху теглича и сключи ръце около ръчката. Отпусна се с цялата си тежест върху стоманата, железните плазове натиснаха свистящите колелета и забавиха хода им.

Заскърца метал. Ръчката подскочи в ръцете му, а наоколо се пръснаха искри. Бел натискаше с всички сили. Бързите му целенасочени действия и яките му плещи сякаш успяха да забавят катастрофата. Още неколцина мъже тичаха покрай вагонетките с надеждата да помогнат.

Ала въглищата бяха твърде тежки, а инерцията — твърде голяма.

Внезапно, с трясък, почти толкова силен, колкото този от скъсаната верига, се строши и железният щифт, който свързваше ръчката с плазовете. Ръчката остана в ръцете на Бел и той изгуби развновесие.

Подпорите на тавана се сляха една с друга, докато вагонетките профучаваха под тях. Само светкавичните рефлекси и здравите му ръце, които стискаха ръба на вагонетката, го спасиха да не падне.

Бел се държеше за последната вагонетка, която се мяташе бясно под напора на скоростта и инерцията. Безконтролни и помитащи, вагонетките се люшкаха неудържимо и блъснаха вентилаторната барака край релсите. Подпорните стълбове на паянтовата постройка поддадоха и тя се срина върху огромния вентилатор, който прочистваше въздуха в мината. Една греда се вклини между перките му и го спря.

— Скачай! — викаха миньорите.

Преди Бел да успее да избере къде да скочи, вагонетките профучаха през входа на тунела за извозване, много по-тесен от досегашния. Да скочи тук означаваше да се размаже в стената. Бел се приготви за рязкото спиране, когато вагонетките щяха да се ударят в дъното на слепия тунел.

Скоростта им се увеличаваше и те се люшкаха все по-неудържимо. Най-задната вагонетка се удари в укрепващите греди и ги помете, заедно с няколко въглищни стълба, оставени от миньорите, за да подпират допълнително тавана. Първата вагонетка от всички деветнайсет връхлетя върху дървената вентилационна врата, която Сами бе затворил малко преди това.

Сами бе изнемощял след дванайсетчасовата смяна, а в почти пълния мрак неумолимият грохот на вагонетките го ужасяваше. Въпреки това остана на поста си и се мъчеше да отвори вратата. Като магнат, издухващ само с жест просяка от пътя си, влакчето запокити момчето в стената, от вратата останаха само трески, а влакчето на ужасите продължи напред с увеличена скорост.