Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (32)

31

Айзък бел изхвърча от железницата на спирката на улица „Ректор“, скочи надолу по стълбите, мина напряко през гробището на църква „Света Троица“ и се затича по Бродуей, лъкатушейки между трамваи, фургони, автомобили, каруци със стока и карети. Спря в началото на Уолстрийт, като се молеше да е стигнал преди Джо ван Дорн. Никога не беше виждал шефа толкова разстроен и знаеше, че ще действа безразсъдно, а това бе опасно състояние за среща с провокатора.

Къде обаче да го открие?

Уолстрийт се простираше почти на километър от изцапаните със сажди гробове в двора на „Света Троица“ до пристаните на Ийст ривър. А от двете му страни се редяха безчет сгради. Двуместната карета, на която беше скочил Ван Дорн, бе една от хилядите подобни, а от кочияша Бел видя само омачканата шапка и че е възрастен мъж.

Някои кочияши носеха високи цилиндри. На тях Бел не обръщаше внимание, докато тичаше по Уолстрийт. Сети се, че най-лесно може да се ориентира по изтощения кон, плувнал в пот от галопа от Четирийсет и трета улица. Попадна на един такъв на втората пресечка. Конят седеше разкрачил предните си крака, свел глава и ужасно запъхтян.

— Сега ще съм готов, сър! — каза кочияшът. — Не е толкова зле, колкото изглежда. Само си поема дъх — и дръпна юздите на животното.

Бел продължи да тича — кочияшът бе с цилиндър.

Още една пресечка нататък по улицата се беше струпала тълпа и задръстваше движението — бяха обградили една празна двуместна карета. На паветата имаше кон. Старик с омачкана шапка беше коленичил до него и го галеше по главата.

Бел се провря през множеството и му подаде десетдоларова банкнота.

— За ветеринаря. Къде отиде клиентът ви?

Старецът посочи безмълвно една малка, добре поддържана сграда с офиси.

Бел изтича натам и се провикна на портиера:

— Едър мъж, червенокос, с брада?

— Профуча покрай мен като подивяло гризли.

Бел изтича във фоайето и хвана за раменете пиколото на асансьора.

— Едър мъж, рижа брада, на кой етаж е?

Пиколото се поколеба и извърна лице.

Бел стисна куртката му.

— Този мъж ми е много ценен! На кой етаж отиде?

— Десетия.

— Закарай ме!

— Господине, не мисля, че трябва да се качвате там.

Бел го избута от кабинката, затвори я и натисна ръчката за издигане. Подмина десетия, върна се обратно и отвори кабинката, като изскочи в обърнат с главата надолу офис. Столове и бюра се валяха навсякъде, както и строшено стъкло, а петима мъже в шарени гангстерски дрехи лежаха на килима.

Още петима висяха от ръцете и краката на Джоузеф ван Дорн. Шести редеше юмруци по лицето му. Вече беше насинил едното му око и бе разбил устната му, но Ван Дорн като че ли не забелязваше и продължаваше да се бори с останалите петима.

Бел извади пистолета си и стреля два пъти в тавана.

— Следват главите ви! — изрева той. — Пуснете го!

Гангстерите не се сплашваха лесно. Никой не помръдна, освен този, който удряше Ван Дорн. Мъжът посегна към джоба си и Бел стреля незабавно. Тежкият едрокалибрен куршум го метна към отсрещната стена.

— Пуснете го! — викна Бел.

— Ако го пуснем, ще започне пак.

— Можете да си заложите парцалките! — изфуча Ван Дорн.

Бел стреля отново и повали още един от мъжете, който се опита да извади револвер от колана си. Останалите пуснаха Ван Дорн. Той мигновено зашемети двама и ритна един от падналите, който се надигаше с нож в ръка. Айзък Бел го настигна, а Ван Дорн извади тежък пистолет с автоматично презареждане.

— Гнидите ми налетяха, още щом влязох.

— Къде е човекът ни?

— Не е при тази измет. Добре, момчета. Чакахте мен, нали?

Никой не отвърна.

— Къде е? — извика Ван Дорн. — Къде е копеленцето?

Един дребен плъшок с подуто око и липсващи зъби изскимтя:

— Господине, само си вършим работата. Не щяхме никой да нараняваме.

— Единайсет срещу един? — попита недоумяващо Бел. — И не искахте да наранявате никого?

— Трябваше само да го набием.

— Млъкни, Марвин!

Един малко по-възрастен от останалите, очевидно шефът, пристъпи напред и каза:

— Ако ви е грижа кое е добро за вас, ще се обърнете и ще си ходите, все едно нищо не е било.

— Дръж ги на мушка! — Ван Дорн подаде на Бел пистолета си. Бел насочи и двете оръжия към гангстерите, а Ван Дорн вдигна един телефон от пода.

— Централа? Дайте ми полицията!

— Хей, к’во прайш?

— Подавам оплакване.

— Не се прави така.

— Едно ще ви обещая — отвърна студено Ван Дорн. — Следващия път, когато опитате да пребиете вандорнец, няма да подадем оплакване. Ще ви хвърлим направо в реката.

— Ама…

— Отговаряй! Къде е Клей?

— Не знам. Не ми дава обяснения.

— Къде са хората от офиса му?

— Избягаха, когато започна боят.

— От кога работите за Клей?

— От години.

Джоузеф Ван Дорн още стискаше телефона и пъхтеше.

— От кога ме чакате?

— Два дни… ама, няма да викнеш ченгетата, нал’ тъй?

— И ще сте ми длъжници, „нал’ тъй“? — попита Ван Дорн

— Естествено!

— Да ви е ясно едно — само ми дайте повод и ще дойда да си прибера вересиите.

— Ясно!

— Добре! Приемам! Взимай си момчетата и се омитайте тихо. Има ли кой да се погрижи за простреляните?

— Мда…

— Добре. Не забравяй — длъжници сте ми!

— И на мен! — изръмжа Бел.

— Това чу ли го? — Ван Дорн посочи към Бел.

— И на него. Когато дойдем да ви разпитваме, ще отговаряте кратко, ясно и честно. Ясно?

— Ясно! — отвърна гангстерът. — Да си стиснем ръцете?

— Я марш оттук!

 

 

Хъдсъндските дъстери извличаха ранените си надолу по задното стълбище.

Джоузеф Ван Дорн се усмихна сдържано на Бел.

— Голям бой. Благодаря ти, Айзък, спаси ми задника.

— Кой е Клей?

— Хенри Клей. Частен детектив — Ван Дорн посочи една месингова табелка, оцапана с кръв. — Разследваща агенция „Хенри Клей“.

— А какъв ти е?

— Първият ми чирак — отвърна Ван Дорн.

Бел огледа унищожения до неузнаваемост офис.

— Разочарование ли се е оказал?

— Не можеш да си представиш какво.

— А как е разбрал, че ще дойдеш?

— Хенри Клей е най-умният човек, когото познавам. Не съм изненадан, че е знаел. Може да вижда в бъдещето.

— Ясновидец ли е?

— Не и по някакъв мистичен начин. Но е толкова наясно със случващото се край него, че винаги е няколко хода напред. Ясновидец не е, но почти.

Ван Дорн също се огледа из останките от иначе първокласния офис и поклати тъжно глава.

— Толкова надарен! — промълви замислено той. — Толкова интелигентен… Хенри Клей можеше да е най-добрият детектив в страната.

— За интелекта не съм сигурен — намеси се Бел. — Не е скрил почти нищо от миналото си. Даде ми го като на поднос.

Ван Дорн кимна.

— Сякаш почти е искал да го хванем.

— Или да го забележим.

— Да, това е големият му недостатък. Толкова жадуваше за аплодисменти… но, Айзък? — Ван Дорн стисна ръкава на Бел. — Никога, никога не го подценявай!

Бел размести изпотрошените мебели, за да стигне да една врата с надпис Поверително. Оказа се заключена. Приклекна пред бравата и я отключи с пособията си, но бързо се отдръпна встрани.

— Какво има?

— Твърде лесно е.

Ван Дорн му подаде един счупен крак на маса. Застанаха от двете страни на вратата и Бел я бутна навътре с крак. Вратата излетя от пантите сред оглушителния гръм на дванайсеткалиброва пушка.

Бел се взря вътре. В стаята се виеше синкав дим. Пушката беше закрепена на бюро и сочеше право към прага. Система от въже, макари и една тежест беше задействала оръжието.

— Ама че посрещане!

— Казах ти да не го подценяваш.

— Точно за това си мислех.

Огледаха бюрото на Клей и папките, оставени там.

Нямаше нито думичка, нито едно късче хартия, отнасящо се до настоящите случай.

— Никога не съм виждал толкова много телефонни и телеграфни жици в един кабинет — огледа се Бел. — Като телефонна централа е.

Огледаха и тях — всяка жица бе прекъсната.

— Не е избягал набързо.

— Не, добре се е подготвил. Съмнявам се каквото и да било тук да го е забавило особено.

Ван Дорн каза:

— Не мога да си представя нещо да го спре, ако сам не реши да се откаже. И най-тежкото препятствие за него е просто лека спънка.

Бел погледна през красивия месингов телескоп на триножника до прозореца. Беше насочен нагоре към една надстройка на най-високата сграда в квартала. Подобна на щъркел фигура сновеше напред-назад и диктуваше нещо, навярно на секретарка някъде извън полезрението на Бел. Когато мъжът се обърна, оказа се финансистът съдия Джеймс Конгдън, познат на Бел от десетките му вестникарски скици.

— Клей е шпионирал съседите си.

Ван Дорн също погледна и попита:

— Кой е този?

— Конгдън.

— А, да, разбира се — Ван Дорн завъртя телескопа вляво, после вдясно. — Ти да видиш. Мога да разгледам поне двайсет офиса. Клей много добре чете по устните. Сигурно така е успял да плати за това място. Човек може добре да припечели, ако познава мислите на онези от Уолстрийт.

— Познавате го, сър. Какво ще стори от тук нататък?

— Както ти казах, не си представям да се откаже.

— А от тези ли е, които изпитват удоволствие да провокират кръвопролития.

— Само ако ще спечели нещо.

— Какво, пари или признание?

— Умен въпрос, Айзък. Признание! — Ван Дорн завъртя телескопа към зданията край Уолстрийт. — Иска да е един от тях.

— За кого ли работи?

— За някого, достатъчно прозорлив, за да разбере какво може да му предложи Хенри Клей, и достатъчно алчен, за да се възползва от това.