Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (18)

17

В гостната на Блуум хаус, най-хубавото имение в Питсбърг, голямата забележителност бе органът. Трапезарията, грейнала от свещи и електрически лампи, можеше без проблем да побере трийсет и шест души. Прислужници с ливреи крачеха уверено със сребърни подноси от далечната кухня. Но Р. Кенет Блуум, бащата на Кени — училищния приятел на Айзък — не изглеждаше доволен. Нито пък гостите му, отбеляза си наум Бел. Всички те бяха железопътни магнати, собственици на фабрики за стомана или нещо друго, което позволяваше по дрехите им да блещукат скъпи бижута, а по ръкавелите — диамантени копчета.

Блуум старши, червендалест и твърде пълен, за да успее да стане без усилие, подпря двете си ръце на масата и се изправи с труд. Най-накрая успя да вдигне чашата си.

— Няма да кажа, че го харесвах, но беше един от нас. Господа, за Черния Джак Глийсън — покосен от профсъюзите! Нека почива в мир!

— Да почива в мир! — разнесе се по протежение на масата.

— И нека профсъюзите да горят в Ада! — провикна се някой в далечния край.

Бел отпи малко вода.

Кени Блуум, който щеше да наследи антрацитните мини в Пенсилвания от майка си, както и железниците „Рединг“ и битумните залежи от баща си, смигна на Бел.

— За мъртвите или добро, или нищо — промърмори той. — Но ако можехме да говорим каквото искаме… — отпи голяма глътка от уискито си и смени темата. — Толкова се радвам, че дойде, Айзък. Тези вечери много ми дотягат.

— Благодаря, че ме покани.

Кени се ухили.

— Е, не ми даде много голям избор, нали, господин Мним Застраховател?

— И все пак ти благодаря.

Някъде от средата на масата главният прокурор на Пенсивалния надигна глас.

— Профсъюзът ще си плати за това безчинство! Взривени кораби! Ранени работници, които са търсели в Глийсънбърг честно препитание. Реката — блокирана. Превозът на въглища — спрян.

— Глисън — убит.

— Да, това също. Тези бесни псета ще си платят!

Кени пошушна тихо на Бел:

— Трябва и ще платят, но този говори безсмислици. Прокурорът на Западна Вирджиния има правото да опита пръв. Убиха Черния Джак на територията на неговия щат.

— Не съм убеден, че профсъюзът има нещо общо с това — възрази Бел.

Военната прецизност на саботажа от онази нощ му се струваше много отвъд способностите на стачниците. Огледите на парния котел на влекача само подкрепиха скептицизма му.

Но Кени, който беше започнал с уискито още преди вечеря, не го слушаше. Вместо това се перчеше пред всички в техния край на масата със събитията в антрацитните мини.

— Монтирахме картечница „Гатлинг“ на капака на един „Мерцедес Симплекс“ и заварихме няколко стоманени плочи, за да пазим шофьора.

— Свърши ли работа?

— Дали свърши работа? Бих казал да — подсмихна се Кени. — Стачниците му викат „лимузина Смърт“.

Начело на масата пък Блуум старши говореше за исканията на стачниците.

— Осемчасовият работен ден ще съсипе въглищната промишленост.

— Напълно вярно!

— И ми писна да слушам безсмислици за безопасност на труда. Миньорът сам си е виновен, ако не се грижи за безопасността на работното си място.

— Така е! — съгласи се друг минен барон. — Не е моя вината, ако отказва да работи както трябва и стърже по опасна жила, без да се подсигури с подпори.

— Рискът е част от занаята. С тези падащи цени имаме късмет, че още не сме фалирали.

Бел отбеляза обърканото изражение на един от по-възрастните собственици, който се обади от другия край на масата:

— Нечовешките цени, които плащаме за превоза на въглища, също ни убиват.

Блуум старши отвърна с напрегната усмивка:

— Ръцете на железниците са вързани, господин Морисън.

— От кого, господине? Не и от правителството, нали?

— И от тях, но все пак сме длъжни да се отчитаме пред инвеститорите си.

— И отново обвинявате Уолстрийт. Едно време не беше така. Сами си бяхме господари. Ако банките искаха пари, бяха добре дошли да инвестират при нас, но нямаха дързостта да ни казват как да добиваме въглища и как да ги превозваме.

— Е, господине, времената се менят.

Кени наблюдаваше баща си със замислено и леко тревожно лице. Бел му каза:

— Май ще трябва здраво да поемеш юздите, когато железницата премине у теб.

— Защо смяташ, че аз ще дърпам юздите?

— Ти си единственият му син и работиш с него, откакто завърши „Браун“.

— Нищо не би ми харесало повече — отвърна Кени. — И се мъча всячески да се науча възможно най-бързо, но може би изборът няма да е мой.

— Баща ти не може да не предпочете теб.

— Разбира се. Уредено бе, още когато завърших. Но какво ще стане, ако те не ме предпочетат?

— „Те“? — Бел вече подозираше възможният отговор.

— Банките.

Бел хвърли поглед към господин Блуум. Дори с всичките си хвалби и големи приказки, богатият и влиятелен железопътен магнат Р. Кенет Блуум старши не можеше да контролира империята си.

— Кои банки? — попита Бел.

— Нюйоркските.

— Кои нюйоркски банки?

Кени сви рамене.

— Не знаеш ли? — не отстъпваше Бел.

— Нямам право да издавам.

Бел впери поглед в приятеля си.

— Нямаш право?! Звучиш като някое адвокатче, а не като момчето, което заедно с мен избяга в цирка.

— Почти умряхме тогава.

— А забавлявахме ли се?

— О, да!

— Кои банки?

Кени Блуум се ухили. На Бел му се стори, че приятелят му е пиян, смутен и малко уплашен.

— Нека отговоря на настоятелното ти питане с въпрос. Какво смяташ, че е създаването на корпорацията „Американска стомана“, начало или край?

— Начало или край на какво?

— Тук сме като птиците додо, Айзък. Решителният едноличен собственик на питсбъргска мина ще изчезне. Както и едноличната железница, която го превозва. Уолстрийт ни избива. Черния Джак Глийсън беше додо. Както и всеки мъж на тази маса. Просто някои от тях не го осъзнават още.

— Не и ти. Ти си млад, а годината е 1902-а. Тъкмо започваме.

Кени Блуум му подаде театрално ръка.

— Ръкувай се със сина на додото.

Бел се усмихна също толкова криво, колкото и Кени.

— Ако толкова искаш да разбереш кои са банките — прошепна му Кени, — търси във вестниците кой е консолидирал Карнеги и Фрик и ги е превърнал в „Американска стомана“.

Бащата на Бел беше банкер в Бостън. Бостън беше далеч от Ню Йорк и банките в двата града работеха различно. Но ако Айзък бе научил нещо от баща си, то беше, че диригентите винаги се криеха.

— Няма да са във вестниците, Кени. Тези, които дърпат конците, са останали зад кулисите — каза Бел.

Кени извади една картичка от джоба си и я подаде на Бел.

— Ето ти железопътен пропуск, ще ти свърши работа навсякъде в страната. Отиди в Бостън и питай баща си.

— Не си говорим.

— Защото си детектив?

— Иска ме в банката.

— И какво ще правиш?

— Ще работя като детектив.

— Лоша работа. Баща ти е много свестен.

— Знам, страхотен е — каза Бел и посочи пропуска. — Може ли да го задържа?

— Дядо ти ти е оставил предостатъчно. Можеш да си позволиш да си купиш билет.

— Ще ми се да го задържа въпреки това — каза Бел. — Парите говорят, но пропуск от сина на додото говори на висок глас.

Прислужниците отнесоха черупките от стриди и чиниите от супа и донесоха хайвер, херинга и пастет. Бел премина от шампанско на бяло вино, а Кени остана на уиски.

— Ще купите ли мините на Глийсън? — попита Бел.

— Някой ни изпревари. Изяде цялата му компания с парцалите.

— Кой?

— Нямам никаква представа.

— Явно не е бил някой питсбъргски додо — рече Бел.