Джеймс Осуалд
Естествена смърт (64)

64.

Тихото жужене на будилника си проправи път през болките в главата му, оповестявайки с малко повече от нужния ентусиазъм, че вече е шест сутринта и е време да става. Антъни изпъшка и се завъртя да натисне бутона за изключване. Може би махмурлукът му щеше да мине през следващите десетина минути. Струваше си да опита. При това движение се сблъска с нещо масивно до себе си и ако ще да го убиеха, не можа да се сети какво е. Въпросното нещо изсумтя, размърда се и той светкавично се разбуди напълно.

Докато седеше в леглото и търкаше очи, за да се разсъни, погледна към проснатата по корем Ема Беърд и изпита странна смесица от страх и яд. От толкова време спеше сам в това легло, винаги поддържаше само професионални взаимоотношения, винаги пазеше дистанция от хората. Психолозите биха казали, че изпитва страх от обвързване, и с право. След Кърсти мисълта да се сближи с друга жена бе просто твърде болезнена. А сега, след няколко вечери и една пиянска нощ с половината участък, тя спеше до него.

Опита се да си припомни изминалата нощ. Двамата отпразнуваха успешното намиране на Клоуи, но той отново се владееше. Никога не се напиваше така, че да загуби контрол над действията си. Никога не се напиваше толкова, че да не помни какво се е случило.

Ема му беше ядосана. Беше чула всичко, което каза на Дъгит пред управлението. Как планирал да използва приятелството им, за да разследва изтичането на информация и снимки към интернет. Все едно колко пъти й обясни, колко пъти се опита да я убеди, че погрешно е разбрала думите му — от нейна гледна точка я беше изиграл. Омекна едва след като и се извини и я помоли за прошка. Но жените са си такива, нали?

По-късно ги изхвърлиха от кръчмата, защото стана време за затваряне. Един господ знаеше в колко часа се случи това. Малцина от тях щяха да застъпят на смяна сутринта без главоболие. Маклейн предложи да се отбият за по едно уиски у тях. Или предложението беше на Навъсения Боб? Тук нещата малко му се губеха, но помнеше какво си бе помислил: че всяка компания бе за предпочитане пред това да се прибере сам в студения, пуст и смълчан апартамент. Така че неколцина от екипа му бяха дошли на гости и най-вероятно бяха изпили всичкото му уиски. Това обясняваше пулсирането в главата му.

Постара се да не пъшка, докато се претърколи и стане от леглото. Беше по боксерки, което все пак беше нещо. Костюмът му бе преметнат през облегалката на стола, ризата и чорапите — хвърлени в коша за пране. Това бяха машинални действия, не се налагаше да мисли, за да ги извърши. От друга страна, надали щеше да е толкова морален, ако снощи не се беше напил или не бе обладан от нетипична за него страст. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-убеден беше, че си е легнал сам. Да, Навъсения Боб беше останал, но Макбрайд бе припаднал на пода. Ами Ема? Да, Ема беше заспала в креслото. Той извади от килера одеяло и я зави, преди да си легне. Сигурно се е събудила през нощта и се е пъхнала под завивките му. Е, определено нямаше по-красноречив намек какво очаква от него.

Душът успя да приповдигне сивата мъгла, спуснала се над ума му, но действията му все още бяха малко мудни, когато излезе и започна да се подсушава. Спуканите ребра протестираха, а натъртванията бяха взели да пожълтяват по краищата. С кърпа, увита около кръста, напълни чайника с вода и я сложи да кипне. След това си пое дълбоко дъх и влезе в спалнята. Ема все още спеше, но се беше обърнала, а завивката бе подозрително отметната. Късата черна коса покриваше лицето й, но всичко останало се виждаше. Дрехите й бяха разхвърляни по пода от вратата до леглото; а такова бельо не бе виждал от години. Не и извън някое местопрестъпление. Стъпвайки колкото се може по-тихо, Антъни взе костюма си, извади от гардероба нова риза и комплект бельо и влезе да се облече в кабинета.

Диктофонът стоеше на бюрото му като безмълвен обвинител, задето е пренебрегнал паметта на мъртвите. Той не му обърна внимание, понеже знаеше, че се самонавива, че това е просто защитен пашкул от вина. Знаеше, че никога няма да изхвърли тази касета, както и че никога няма да забрави Кърсти. Ала след всичките тези години може би трябваше да послуша съвета на приятелите си и да продължи напред. В живота стават какви ли не гадости, но понякога се случват и хубави неща. Ето, намериха Клоуи Спайърс жива.

Вече облечен, отиде в кухнята и направи кафе. Кутията с мляко в хладилника още не бе родила, но беше толкова издута, че всеки момент можеше да експлодира. Той надникна във всекидневната и втората спалня, за да установи, че в едната има спящ детектив, а в другата — хъркаш сержант, които ще имат нужда от кафе и закуска. Взе ключовете си от масата в коридора и се запъти към магазина на ъгъла.

Когато се върна, вратата на банята беше плътно затворена и отвътре се чувате шум на течаща вода. Навъсения Боб седеше в кухнята, а костюмът му беше толкова смачкан, сякаш бе спал с него. Маклейн започна да пържи бекона, а в това време влезе и Макбрайд с леко нервно изражение.

— Добро утро, детектив — поздрави го Антъни, като не пропусна да отбележи, че Макбрайд се намръщи от звука на гласа му. Е, така му се падаше. Беше надпил всички, но пък и черният му дроб беше най-млад. Щеше да оцелее.

— Какво пих снощи? — попита Стюарт.

— В кръчмата или тук? — Навъсения Боб се почеса по брадичката. Имаше нужда от електрическата самобръсначка, която държеше в шкафчето си в участъка.

По лицето на Макбрайд премина сянка от смущение, но преди да продума, на вратата леко се почука.

— Поеми бекона, Боб. В шкафа има малко сос. — Маклейн прекоси коридора и отвори вратата. На прага стоеше Джени Спайърс.

— Тони, аз…

— Здрасти, Джени…

И двамата заговориха едновременно, след което и двамата спряха, за да оставят другия да продължи. Маклейн се отдръпна от вратата.

— Влизай. Тъкмо правя бекон за закуска.

Докато успее да каже още нещо, Джени се хвърли на врата му и силно го притисна в обятията си.

— Благодаря ти, че намери дъщеричката ми — каза тя и избухна в истеричен плач.

Точно в същия момент Ема излезе от банята, облечена в един от халатите му, който разкриваше бедрата й малко повече, отколкото трябваше. Косата й стърчеше на бодлички от търкането, за да я подсуши, а тя самата ухаеше силно на шампоан с масло от чаено дърво. Температурата в коридора падна под нулата, когато двете жени мълчаливо се спогледаха. Маклейн усети как Джени се стегна, тъй като все още бе в ръцете му.

— Хм. Джени, това е Ема. Ема, Джени. — Напрежението не спадна. След това се разнесе силен вик:

— Направете ми път! — Детектив Макбрайд се показа от кухнята и избута Ема по пътя си към банята. Вратата се затръшна и зад нея се дочу звук от вдигната тоалетна седалка и приглушено повръщане.

— Снощи малко празнувахме. — Антъни се опита да се освободи деликатно от прегръдката на Джени, която явно нямаше желание да му позволи. — И младият Макбрайд май е попрекалил с чашките уиски „Баумор“.

— По-скоро прекали с шотовете текила в кръчмата — каза Ема и се отдалечи по посока спалнята на Маклейн.

— Как е Клоуи? — попита той с надеждата да разсее Джени, която проследи другата жена с видимо учуден поглед. Тя пак насочи вниманието си към него и се усмихна насила.

— Лекарите казват, че е добре физически. Просто е била силно обезводнена, когато си я намерил. Слава богу, че успя, Тони. Не знам как да ти се отблагодаря.

— Това ми е работата, Джени. — Маклейн я побутна към кухнята, където Навъсения Боб, препасал дълга престилка с изрисувани бикини, бе застанал пред печката.

— Не знам обаче как ще го преодолее психически. Да я държат окована до онзи труп…

Маклейн се зачуди колко ли знае майката.

— Тя ли ти каза? — попита я. Джени кимна и пое предложената й чаша кафе. — Значи, е на прав път и ще се оправи. Тя е силно момиче. Трябва да го е наследила от майка си.

Джени сръбна от кафето и седна на масата, без да промълви и дума. Навъсения Боб също мълчеше и усърдно приготвяше закуска, достатъчна за цяла рота. Някъде зад тях се чу шум от пусната вода в тоалетната. Джени остави чашата на масата и погледна Антъни право в очите.

— Тя каза, че са я избрали заради теб. Чрез мен искали да се доберат до теб. Защо биха постъпили така? Та аз едва те познавам.

— Дойде на погребението на баба ми. — Това бе единственото нещо, за което се сещаше. — Спенсър сигурно ме е следял още оттогава. От самото начало е стоял зад всичко това. Опитал се е да ме злепостави, наел е Макреди да ме натопи, убил е Алисън, за да ни забави. Целял е да ме отстранят от разследването за смъртта на момичето, а и му е трябвала жертва, която да заеме мястото й. Клоуи просто е на подходящата възраст. Съжалявам, Джени. Ако не ме беше срещнала, щяха да изберат друго момиче.

— Тони, някой ден ще трябва да ми обясниш как разбра.

Маклейн бе в дисекционната зала — имаше чувството, че за милионен път през последните две седмици. Харесваше Кадуоладър, наслаждаваше се на интелекта и чувството му за хумор, но би предпочел да се среща с него в кръчмата. Дори в операта, само не и тук.

— Кое? — попита той и се повдигна на пръсти, когато патологът започна да оглежда тялото на Гавин Спенсър.

— За Питър Андрюс. Вече знаеше, че под ноктите му ще има следи от кръв и кожа, нали?

— Наречи го предчувствие.

— Това твое предчувствие каза ли ти чии ще бъдат кръвта и кожата?

— На Бакън Стюарт.

— Ето за това ти говоря, Тони. — Кадуоладър се изправи и се взря в инспектора, което бе доста странна гледка, тъй като в ръката си държеше черния дроб на Спенсър. — Ние разполагаме с цялата тази скъпа машинария, която струва милиони на данъкоплатците, а ти знаеш отговора даже още преди да си задал въпроса.

— Направи ми услуга, Ангъс. Задръж тази информация за себе си, става ли? — Достатъчно неприятно беше, че Джонатан Около и Сали Дент се водеха убийци, а по-скоро бяха пешки в перверзната игра на Спенсър. Нямаше нужда да причиняват допълнителни притеснения и неудобство на семейството на Питър Андрюс.

— На драго сърце. — Кадуоладър сякаш чак сега видя капещата кръв от дроба в ръката си и го остави в иноксовото легенче на везната. — Голям срам за мен, ако се наложи да си призная, че не съм ги забелязал първия път.

Докторът се обърна и отново зарови ръце в гръдния кош на мъртвеца. Вадеше части, които инспекторът не можеше да разпознае, оглеждаше ги, претегляше ги и ги слагаше в отделни контейнерчета. Беше доволен като прасе в кална локва. Горката Трейси, на нея се падаше честта да върне всичко на мястото му и да зашие трупа.

— Имаш ли предположение за причината за смъртта? — попита Маклейн, след като прецени, че не може да понесе повече от аутопсията.

— Най-вероятно ми се струва сърдечна недостатъчност вследствие масивна кръвозагуба. Ножът е прерязал достатъчно дълбоко гърлото, за да прекъсне каротидната артерия и да остави следи по вратните прешлени. Разполагаме с оръжието, нали?

Трейси повдигна найлонов плик с ловджийски нож. Кадуоладър го претегли на ръка, огледа острието и го доближи до гърлото на жертвата.

— Да, изглежда подходящ. Освен това би обяснил тези белези по гръдната кост и ребрата. Убиецът е разпорил Спенсър, за да извади сърцето. То се вади трудно, ако не си опитен, иначе става голяма каша.

— Някакви предположения относно часа на смъртта?

— Преди трийсет и шест до четиридесет и осем часа. Доста време е престоял тук. Учудвам се, че твоят човек не е хукнал да се спасява зад граница. Можеше да е в друга държава още преди да намерите тялото.

Маклейн направи няколко сметки наум. Спенсър е бил убит не много по-късно от Дейвид Браун. Убит и захвърлен в храстите накрай градината на Спенсър. Убит от изпадналия в дива ярост Джетро Калъм.

— Калъм ни чакаше в стаята, в която намерихме група. — Той кимна към изкормения човек на масата. — Опита да се самоубие пред мен.

— Ясно. Забелязвам някаква закономерност.

Маклейн понечи да се съгласи, когато нещо в джоба му забръмча и завибрира като лудо. Беше толкова необичайно усещане, та му отне известно време да осъзнае, че е мобилният телефон. Отвори го и забеляза, че батерията е почти пълна.

— Продължавай без мен — каза на Кадуоладър и излезе от помещението. Когато вратата се затвори зад гърба му, прие обаждането. — Маклейн слуша.

— Обажда се Макбрайд, сър. В болницата се е случил инцидент. Калъм е колабирал.

Маклейн си спомни думите от писмото на Джонас Карстеърс: То се храни с насилие — то е неговият живот. И ето че имената се подредиха: Питър Андрюс става свидетел на жестоката смърт на Джонатан Около в кръчмата; Сали Дент вижда как Питър Андрюс отнема собствения си живот; Дейвид Браун проследява как тялото на Сали Дент пробива стъкления покрив на гара Уейвърли и се блъсва в предното стъкло на влака, който той управлява; Джетро Калъм натрошава костите на Дейвид и го пребива до смърт; Калъм разбива главата си в стъклото в опит да се самоубие. Какво каза той накрая? „Скоро ще разбереш сам“. Спомни си странния, повелителен глас.

Въпреки лятната жега, по тялото му пробягаха ледени тръпки. Може би беше разбрал. И може би знаеше какво трябва да се направи. Ако грешеше, трудно би обяснил. Но ако беше прав? Не искаше дори да си го помисля.