Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистериите на инспектор Маклейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Natural Causes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Осуалд

Заглавие: Естествена смърт

Преводач: Камен Велчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 08.08.2014

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1367-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8301

История

  1. — Добавяне

На родителите ми — Дейвид и Джулиет. Бих искал да сте тук, за да споделим това.

1.

Не трябваше да спира. Случаят не беше негов. В момента дори не беше на смяна. В сините примигващи светлини, дежурната кола и полицаите, разпъващи лентата, обаче имаше нещо, на което детектив Антъни Маклейн никога не бе в състояние да устои.

Израснал беше в този квартал, богаташката част на града, с еднофамилни къщи и дворове с високи огради. Тук живееха потомствени богаташи, хора, които знаеха как да пазят имуществото си. Вероятността по тези улици да видиш клошар, камо ли да бъде извършено тежко престъпление, беше нищожна. Сега обаче две патрулни коли бяха блокирали портата на голямо имение и един полицай опъваше синьо-бяла лента. Маклейн се приближи и извади служебната си карта.

— Какво се е случило?

— Убийство, сър. Само това знаем.

Полицаят завърза лентата и взе да разпъва нова ролка. Маклейн огледа застланата с чакъл алея, водеща към къщата. По средата й бе паркирана дежурната кола с широко разтворени врати. Редица униформени ченгета претърсваха моравата, сантиметър по сантиметър за улики. Нямаше нищо лошо в това и той да огледа, да види дали не може да помогне с нещо. В крайна сметка познаваше района. Мина под лентата и се запъти нагоре по алеята.

Зад очукания бял микробус на вечерната светлина проблясваше лъскаво черно бентли. Гледката се разваляше от ръждясалото старо мондео до него. Антъни познаваше добре тази кола, познаваше добре и собственика й. Старши инспектор Чарлс Дъгит не беше любимият му началник. Щом той разследваше, значи, жертвата беше важна личност. Това би обяснило и големия брой ангажирани униформени.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Маклейн се извърна към познатия глас. Дъгит бе значително по-възрастен от него, сигурно наближаваше шейсетте. Рижата му някога коса сега бе прошарена и оредяла, а червендалестото лице — цялото в бръчки. С бял хартиен гащеризон, смъкнат до кръста и завързан на увисналото шкембе, приличаше на човек, който току-що се с измъкнал навън да изпуши цигара.

— Бях в квартала и видях патрулните коли на алеята.

— И реши да си завреш носа, където не ти е работа, така ли? Какво всъщност правиш тук?

— Нямам намерение да се намесвам в разследването ви, сър. Помислих си, че след като съм израснал в района, може да помогна с нещо.

Дъгит шумно въздъхна и отпусна театрално рамене.

— Е, добре. Така и така си тук, постарай се да свършиш нещо полезно. Иди поговори с патолога. Нали ти е приятел? Разбери до какви брилянтни умозаключения е успял да стигне до този момент.

Маклейн понечи да тръгне, но здравата хватка на Дъгит го спря.

— И след това веднага се върни да ми докладваш. Не искам да се изнижеш, преди да сме приключили огледа.

 

 

След настъпващия навън сумрак светлините в къщата му се сториха ослепително ярки. Маклейн влезе в голям салон, след като прекоси по-малката, но все пак внушителна по размер веранда. Вътре цареше суматоха: криминалисти в бели гащеризони сновяха насам-натам, търсеха отпечатъци и заснемаха всичко. Още преди да е направил и няколко крачки, млада жена с измъчен вид му връчи навит на руло бял работен комплект. Не я познаваше, явно беше от новопостъпилите в екипа.

— Ще трябва да го облечете, ако ще влизате там, сър. — С палец посочи зад гърба си към отворена врата в дъното на салона. — Ужасна бъркотия. Едва ли държите да съсипете костюма си.

— Или да унищожа важна улика. — Маклейн й благодари, облече гащеризона и нахлузи калцуните върху обувките си, после се отправи към посочената врата, като се придържаше към очертаната от полицаите пътека върху лъскавия под. Отвътре се чуваха приглушени гласове, така че той влезе.

Озова се в изискана библиотека. Тъмни махагонови лавици опасваха стените, а върху тях бяха подредени книги с кожени подвързии. Между два високи прозореца бе разположено старинно бюро, на което нямаше нищо друго, освен преспапие и мобилен телефон. Срещу богато украсената незапалена камина имаше два кожени стола с високи облегалки. Левият беше празен, като се изключат прилежно сгънатите и метнати на подлакътника дрехи. Маклейн прекоси стаята и се насочи към другия, тъй като седящият на него мъж мигновено прикова вниманието му. Сбърчи нос от нетърпимата воня.

Мъжът изглеждаше почти спокоен, ръцете му почиваха върху подлакътниците, а краката, леко раздалечени, бяха стъпили на пода. Лицето му беше бледо, а изцъклените очи се взираха право напред. От затворената му уста чак до брадичката се беше стекла черна кръв и в първия момент Маклейн си помисли, че мъжът е облечен с тъмен велурен жакет. След това видя червата, сивкавосини спирали, разплетени и увиснали до персийския килим на пода. Не, това не беше велурен жакет. Над тях бяха приклекнали две фигури в бяло, които явно не искаха да докосват с колене прогизналия от кръв килим.

— Боже мой! — Маклейн запуши устата и носа си, за да избегне металната миризма на кръв и далеч по-силната на човешки изпражнения. Едната от фигурите в бяло се извърна и той разпозна градския патолог Ангъс Кадуоладър.

— А, Тони. Добре дошъл на купона. — Патологът се изправи, подавайки нещо хлъзгаво на помощничката си. — Трейси, би ли взела това?

— Барнаби Смит — каза Маклейн и пристъпи по-близо.

— Не знаех, че сте се познавали — каза Кадуоладър.

— Не бяхме близки, но се знаехме. Никога не съм идвал тук. Какво му се е случило?

— Дървеняка[1] не те ли запозна със случая?

Маклейн се озърна, очаквайки да види зад гърба си старши инспектора, като потръпна пред вероятността да чуе как го наричат зад гърба му. Освен помощничката и трупа обаче в стаята нямаше никой друг.

— Всъщност не остана кой знае колко доволен, че съм тук. Мисли си, че отново искам да обера лаврите.

— А така ли е?

— Не. Просто пътувах към къщата на баба ми, когато видях колите и… — Маклейн забеляза усмивката на патолога и замълча.

— Между другото, как е Естер? Има ли подобрение?

— Не. По-късно ще се видя с нея. Ако не ме задържат по-дълго тук, разбира се.

— Чудя се какво би заключила тя при вида на тази бъркотия. — Кадуоладър посочи с окървавената си ръкавица човешките останки.

— Нямам представа, но със сигурност нещо зловещо. Всички патолози сте еднакви. Кажи ми какво се е случило, Ангъс.

— Доколкото мога да преценя, не е бил вързан, по какъвто и да е начин, което налага извода, че е бил мъртъв по времето, когато са му причинили… това. От друга страна, има прекалено много кръв, тоест сърцето му още е биело, когато е бил направен първият разрез, така че най-вероятно е бил упоен. Ще знаем със сигурност, щом излезе заключението от токсикологията. По-голямата част от кръвта е изтекла оттук. — Той посочи висящо парче кожа, опасващо шията на мъртвеца. — Съдейки по пръските по краката и встрани от стола, било е направено, след като убиецът е извадил червата. Предполагам, за да не му пречат. Основните органи са недокоснати, с изключение на далака, от него липсва голямо парче.

— В устата му има нещо, сър — обади се асистентката и се изправи, а коленете й изпукаха.

Кадуоладър извика фотографа, след което се наведе и напъха пръсти в устата на мъжа, разтваряйки челюстите му. Отвътре изтегли нещо слузесто, червено и гладко. Маклейн усети как жлъчката се надигна чак до гърлото му и едва не повърна, когато патологът вдигна органа към светлината с думите:

— Чудесно. Ето къде е бил.

 

 

Нощта вече се бе спуснала, когато Маклейн излезе от къщата. В града никога не настъпваше пълен мрак. Уличните лампи разпръскваха навсякъде своята бледооранжева, идваща сякаш от ада светлина. Поне августовският задух бе отстъпил пред нощния хлад, който му донесе истинско облекчение след отвратителната смрад в къщата. Чакълът хрущеше под краката му. Той спря и се загледа в небето с напразната надежда да види някоя звезда или да си обясни защо някой би извадил вътрешностите на стареца и натъпкал в гърлото му собствения му далак.

— Е? — Тонът не можеше да се сбърка и бе придружен от киселата миризма на стар тютюн. Маклейн се обърна към старши инспектор Дъгит. Беше се отървал от белия гащеризон и отново извадил на показ запазената си марка — огромния костюм. Дори в сумрака се забелязваха излъсканите от дългогодишно износване места.

— Най-вероятната причина за смъртта е тежка кръвозагуба, а шията му е прерязана от ухо до ухо. Според Ангъс… доктор Кадуоладър смъртта е настъпила в късния следобед или ранната вечер. Между 16 и 19 часа. Жертвата не е била завързана, а по-скоро упоена. Повече ще знаем, след като излезе токсикологичният доклад.

— Всичко това ми е известно, Маклейн. Имам очи. Разкажи ми какво знаеш за Барнаби Смит. Кой би го подредил така?

— Не познавах толкова добре господин Смит. Беше затворен човек. Днес за пръв път влизам в къщата му.

— Е, предполагам, че като малък си прескачат в градината му да береш ябълки.

Антъни преглътна първия отговор, който му дойде наум. Свикнал беше със заяжданията на Дъгит, но не виждаше защо трябва да се примирява с тях в момент, в който се опитваше да помогне.

— Какво знаеш за него? — попита Дъгит.

— Беше търговски банкер, но би трябвало вече да се е оттеглил в пенсия. Четох някъде, че е дарил няколко милиона за новото крило на Националния музей.

Дъгит въздъхна и пощипна върха на носа си.

— Надявах се на по-полезна информация. Не знаеш ли нещо за личния му живот? Приятели? Врагове?

— Не, сър. Както казах, със сигурност беше пенсионер и поне осемдесетгодишен. Не се движа много-много в тези среди. Баба положително е по-добре осведомена, но точно в момента не е в състояние да помогне. Знаете, че наскоро получи инсулт.

Дъгит пренебрежително изсумтя.

— В такъв случай си ми напълно безполезен. Разкарай се. Върни се при богатите си приятелчета и се наслади на свободната си вечер. — После се обърна и се отправи към групичката униформени полицаи, събрали се за по цигара. Маклейн с облекчение се загледа в отдалечаващия се гръб на Дъгит, но после се сети за намека за изнизването.

— Да изготвя ли доклад по случая, сър? — извика той.

— Не ми е притрябвал докладът ти. — Дъгит се завъртя на пети към Маклейн. Лицето му бе в сянка, в очите му играеха отблясъците на уличното осветление. — Разследването е мое, Маклейн. Пръждосвай се.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи с фамилията на старши инспектора. — Б.р.