Джеймс Осуалд
Естествена смърт (43)

43.

Отидоха в тайландския ресторант близо до участъка. Маклейн често хапваше там, но обикновено в голяма компания гладни колеги.

— Кое от тези неща е вкусно? Май никога не съм яла тайландска храна. — Ема отпи от бирата си. Направи му впечатление, че си поръча направо половинлитрова халба.

— Зависи дали харесваш по-лютиво или не.

— Задължително. Колкото повече, толкова по-добре.

Маклейн се усмихна, защото предизвикателството му допадна.

— Добре. Тогава предлагам да започнем с ганг донг^[1] и да продължим с пананг^[2]. След това ще видим дали ти е останало място за кокосовия им крем.

— За всичко ли сте толкова начетен, инспекторе? — Ема повдигна въпросително вежди и отметна късата коса от лицето си. Маклейн знаеше, че го занася, но не устоя и захапа примамката.

— Дори и ние, инспекторите, от време на време трябва да разпускаме. Между другото, свободен съм до понеделник. Освен това можеш да ме наричаш Тони.

— И какво прави един инспектор, когато не е на работа, Тони?

Посещава в болницата изпадналата си в кома баба, откакто преди осемнайсет месеца я е намерил в безсъзнание в любимото й кресло. Или ходи на работа. Или спи вкъщи. Маклейн не можа да се сети кога за последно е бил на кино. Нито една от отпуските му не беше по-дълга от два-три дни, като през това време единственото, което правеше, бе да яхне старото колело и да повърти педалите нагоре по Пентланд Хилс, чудейки се как така хълмовете стават все по-стръмни с годините.

— Обикновено ходя в кръчмата или в тайландски ресторанти.

— Надявам се, не сам — засмя се Ема. — Би било тъжно.

Маклейн не каза нищо, а смехът на Ема замря в неловката тишина. От много време не бе изпадал в подобна ситуация и не знаеше какво да каже.

— Веднъж доведох тук баба — смотолеви накрая. — Преди да получи инсулт.

— Била е много важна за теб, нали?

— Може и така да се каже. Когато бях на четири години, родителите ми загинаха в самолетна катастрофа южно от Инвърнес. Баба ме отгледа като собствено дете.

— О, Тони, ужасно съжалявам. Не знаех.

— Няма проблеми. Отдавна съм го преодолял. Когато си на четири, бързо свикваш. Но смъртта на баба преживях по-тежко от загубата на родител. Освен това тя твърде дълго лежа в кома. Ужасно беше да я гледам как бавно гасне.

— Баща ми почина преди няколко години — каза Ема. — Напи се до смърт. Нито аз, нито мама скърбихме кой знае колко. Нередно ли ти звучи?

— Не знам. Не мисля. Жесток ли беше?

— Не, просто безотговорен.

— Имаш ли братя или сестри? — Маклейн се опита да извади разговора от сантименталното русло, в което бе потекъл.

— Не.

— А какво прави един криминалист през свободното си време? Тъй де, ако допуснем, че има изобщо някакво.

Ема се засмя.

— Не е повече от това на инспекторите. Много е лесно да затънеш в работата, а обстоятелството, че си двайсет и четири часа на разположение, се отразява доста зле на социалния ти живот.

— Звучиш, сякаш си се опарила няколко пъти.

— Не е ли така с всички ни?

— Значи, в момента нямаш приятел?

— Срамота, Тони. Пък уж си детектив. Щях ли да си пия бирата и да хапвам къри с теб, ако имах?

— Извинявай, тъп въпрос. Разкажи ми за кокаина и странните субстанции, с които го размесват дилърите.

Жалко, че му бе по-лесно да говори за работа, отколкото за каквото и да било друго. Ема очевидно също изпита облекчение от смяната на темата и той заподозря, че баща й е бил нещо повече от безотговорен към нея. Животът се формира от безкрайни малки трагедии.

Когато яденето пристигна, бяха потънали в разговор относно нуждата от абсолютна стерилност в лабораториите. Вечерята премина в низ от анекдоти и клюки за колегите и неусетно дойде моментът, в който той плати сметката и излязоха в нощта.

— Кремът беше превъзходен. Как се казваше? — Ема го хвана под ръка и се облегна на него. Бавно поеха нагоре по улицата.

— Каном бляк бън. Или поне така мисля. — Маклейн нямаше никаква представа накъде вървяха. Беше подходил към вечерята като към задължение, отплата за направена услуга, но остана изненадан, че компанията на Ема му се видя толкова приятна. Не беше планирал нищо друго. Нощта беше не просто хладна от североизточния бриз, духаш откъм морето, а направо ледена. Топлото й тяло се допираше до неговото. Годините самота му диктуваха да я отблъсне, но за пръв път, откакто се помнеше, реши да не се подчини на импулса. — Какво ще кажеш за едно питие?

Започнаха в „Гилфърд Армс“, защото бе наблизо и имаха сносна бира. След това Ема предложи да гледат някоя от комедийните шоу програми, за която билетите не били разпродадени. Маклейн я заподозря, че вече има нещо наум, но му беше приятно да й остави инициативата. Барът, в който успяха да влязат, беше тесен и претъпкан с потни хора. Имаше вечер на талантите и всеки кандидат комик вземаше микрофона и се изправяше срещу враждебната пияна публика за своите петнайсет минути слава. Някои бяха доста добри, а други — толкова зле, че предизвикваха по-скоро насмешка. Времето напредна, свърши и последният скеч, а барът се изпразни. Часът бе два. По улиците не се виждаха никакви таксита. Маклейн бръкна в джоба си за мобилния телефон, извади го и с ужас погледна екранчето.

— Проклетата батерия пак е паднала. Ей богу, над мен тегне някакво проклятие.

— Поговори с Малки Уот от криминалистите. Той си има теория за човешката аура и как някои хора са способни да изсмукват енергията на електронните устройства. Особено ако човек, притежаващ огромна мощ, ти мисли злото.

— Звучи ми като пълна откачалка.

— Не си далеч от истината.

— Досега не ми се беше случвало. Започна се преди около месец. Какво ли не изпробвах — сменях телефони, купувах нови батерии. Нищо. Проклетата джаджа работи само като е включена в контакта, което обезсмисля всичко.

— Разбирам, какво имаш предвид. — Ема погледна черния дисплей на телефона. — Няма значение. Живея на пет минути оттук. Можеш да се обадиш за такси от нас.

— Добре. Мислех да повикам такси за теб, не за себе си. Аз спокойно ще се прибера пеша до Нюингтън. Ще си припомня годините, когато патрулирах по улиците. Хайде да те изпратя до вас. — Маклейн протегна ръка и Ема отново я пое.

Апартаментът й бе в една от редиците каменни къщи в Уористън, всичките с гръб към реката. Антъни потрепери, когато наближиха края на улицата.

— Студено ли ти стана, инспекторе? — Ема протегна ръка, прегърна го и го притегли към себе си. Той се стегна.

— Не, не е от студ. Нещо друго е. По-добре да не говоря за това.

Тя го погледна учудено и каза:

— Добре. — И продължи напред. Маклейн я настигна, но моментът беше отлетял. Не можеше да откъсне очи от моста, където преди години бе намерил безжизненото тяло на Кърсти.

След стотина метра стигнаха до нейната врата. Ема взе да рови в чантата си за ключовете.

— Ще влезеш ли за едно кафе?

Изкушението беше огромно. Тя се държеше топло и приветливо, миришеше на безгрижие и усмивки. През цялата вечер прогонваше призраците от съзнанието му, ала ето че сега те се завърнаха. Ако живееше на друга улица, със сигурност щеше да приеме поканата.

— Не мога. — Демонстративно погледна часовника си. — Трябва да се връщам. Днес беше дълъг ден, а както изглежда, утре ще е още по-зле.

— Лъжец такъв, нали уж не беше на работа? Утре можеш да се излежаваш, докогато си поискаш. Нямаш представа колко ти завиждам. — Ема шеговито го перна по гърдите. — Няма проблем, аз пък в осем трябва да съм в лабораторията. Въпреки всичко си прекарах приятно.

— И аз. Трябва да го повторим.

— Това покана за среща ли е, инспектор Маклейн?

— Не съм сигурен. Ако ще е среща, ще се наложи да ти готвя.

— Добре, тогава аз ще донеса виното. — Ема пристъпи към него, наклони се напред и леко го целуна по устните, после се втурна нагоре по стълбите, като не му даде никаква възможност да реагира. — Лека нощ, Тони — извика, докато отключваше вратата, и изчезна във входа.

Чак по средата на пътя до Принсес стрийт Маклейн си даде сметка, че цяла вечер не се беше сещал за полицай Кид.