Джеймс Осуалд
Естествена смърт (10)

10.

Беше преполовил преддверието на участъка, когато дежурният му махна.

— Познаваш ли Джонас Карстеърс?

Маклейн се замисли. Името му звучеше познато.

— Цял ден те търси.

— Каза ли по какъв повод?

— Нещо за баба ти. Впрочем как е тя? Подобрява ли се?

Кръвта се оттече от лицето му. Не че беше забравил. Може би по-скоро толкова дълго бе държал болестта й в някакъв отделен дял на съзнанието си, че сега му трябваше време, за да осъзнае смъртта й. В магазина бе успял да отклони въпроса на Джени Спайърс, но в участъка тайни не съществуваха, поне не задълго. Освен това най-бързият начин всички да разберат беше дежурният да научи, по-бързо щеше да се разнесе само ако изрично подчертаеше, че е тайна.

— Почина снощи.

— Боже мой, Тони! Защо си дошъл на работа?

— Не знам. Може би просто няма какво друго да правя. А и не е като да беше неочаквано.

Макар че по някакъв странен начин беше неочаквано. Беше свикнал с комата, с болницата. Знаеше, че рано или късно баба му ще почине. Имаше моменти, в които дори се надяваше да стане по-скоро. Ала очакваше появата на някакви признаци, че тя си отива. Мислеше, че така ще има време да се подготви.

— Остави ли номер? Въпросният Карстеърс.

— Да, и помоли да му се обадиш колкото се може по-скоро. Между другото, няма да е зле от време на време да си включваш мобилния.

Маклейн извади телефона от джоба си. Батерията му си беше все така изтощена.

— Включвам го, но батерията постоянно пада.

— Ами радиостанция? Не разбирам защо според вас, детективите, нямате нужда от тях.

— Имам радиостанция, Пийт, но с нея положението е още по-зле. Изключа ли я от контакта, веднага сдава багажа. За нея думата „мобилна“ е абсолютно неприложима.

— Е, добре. Все пак си вземи нещо, което работи. — Сержантът подаде на Маклейн листче с име и телефонен номер и той влезе в участъка.

Антъни имаше собствен кабинет — една от облагите на длъжността инспектор. Помещението беше мрачно, с малък прозорец, който гледаше към съседните блокове и пропускаше съвсем оскъдна светлина. Шкафовете за досиета, все още пълни с бележките по случаите на предшественика му, заемаха по-голямата част от кабинета, но някакъв математически гений някак бе успял да натика между тях и бюро. Върху него имаше купчина папки, жълта бележка с надраскана думата Спешно!, подчертана три пъти. Маклейн игнорира всичко това и се промуши покрай бюрото, за да седне. Вдигна телефонната слушалка и набра дадения му номер, като хвърли поглед на часовника си. Беше вече късно да хване човека на работното му място, но пък не знаеше дали телефонът е служебен.

— „Карстеърс Уедъл“, с какво мога да ви помогна?

Бързата реакция и учтивият тон на рецепционистката го сепнаха. Маклейн разпозна името на голямата адвокатска кантора, която се занимаваше с делата на баба му, откакто бе получила инсулт. Почувства се доста глупаво, че не се беше сетил веднага.

— О! Хм, здравейте. Може ли да разговарям с господин Джонас Карстеърс, моля?

По-рано бе контактувал само с някакъв младши сътрудник, Пъркинс или Питърсън, или нещо подобно. Беше доста странно, че един от собствениците го е търсил лично.

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Маклейн. Антъни Маклейн.

— Един момент, инспекторе. Веднага ви свързвам.

За пореден път се оказа в ситуация, в която събеседникът му знаеше повече за него, а не обратното. Не му остана много време за чудене, защото звучащата в слушалката музика бе прекъсната от кликване.

— Детектив инспектор Маклейн, на телефона е Джонас Карстеърс. Моите съболезнования за кончината на баба ви. Естер беше невероятна жена.

— Разбирам, че сте я познавали отблизо, господин Карстеърс.

— Наричайте ме Джонас. Да, познавах я от доста време. Отпреди да стана неин адвокат. Това е и причината, поради която исках да разговарям с вас. Тя ме определи за изпълнител на завещанието й. Ще ви бъда благодарен, ако в близките дни се отбиете в офиса ми, за да уточним някои неща.

— Разбира се. Утре добре ли е? Вече е късно, а не съм мигнал. — Маклейн потърка очи с опакото на свободната си ръка и в момента, в който изрече думите, осъзна колко е изтощен.

— Естествено. Разбирам. Не се безпокойте за организацията на погребението, ще се погрижа за всичко. Утре ще пуснем съобщение във вестник Скотсмън, сигурно ще поместят и некролог. Естер не искаше църковно опело, така че ще има само кратка възпоменателна служба в „Мортънхол“. Ще ви уведомя веднага щом запазим час. Искате ли да организирам и бдението? Напълно наясно съм колко ангажирани са понякога служителите на реда.

Маклейн възприе само половината от казаното. Обмислял беше всички дреболии, които трябваше да се свършат, но през главата му минаваха толкова неща, че беше лесно да загуби нишката. Роклята на цветчета, прибрана на сигурно място в плика за веществени доказателства, лежеше на бюрото пред него, а ето че за миг-два не можа да си спомни какво е това. Имаше нужда да се нахрани, имаше нужда да поспи.

— Да, ще ви бъда благодарен — каза на адвоката.

Разбраха се да отиде в кантората в десет сутринта, след което затвори. Вечерното слънце обагряше отсрещните кооперации в топъл охреножълт цвят, но лъчите му почти не влизаха в малкия кабинет. Вътре бе задушно и докато се протягаше в стола си, опрял глава в студената стена зад гърба си, Маклейн затвори очи само за секунда.

 

 

Чисто гола е. Кльощаво създание с кокалести ръце и крака. Косата й виси безжизнено от черепа, очите са потънали дълбоко в орбитите. С протегнати напред ръце върви към него и моли за помощ. След това се спъва и на корема й се появява рана, която започва от чатала и стига до бюста. Спира се и с едната ръка подхваща вътрешностите си, които вече се изсипват на земята, докато другата е все така протегната към него. Отново се потътря напред, този път по-бавно, с молба, изписана в тъмните очи.

Той иска да извърне очи, но е в капан, напълно неподвижен. Дори не може да затвори клепачи. Единственото, което може да направи, е да я гледа как пада на колене и разсипва вътрешностите си на земята, ала продължава да пълзи към него.

— Инспекторе…

Гласът й е изпълнен с болка. В момента, в който го чува, лицето й започва да се променя, кожата изсъхва и се опъва още повече върху скулите. Очите потъват по-дълбоко в лицето й, а устните се извиват в пародия на усмивка.

— Инспекторе!

Вече е точно до него, свободната й ръка се протяга към рамото му, докосва го, разтърсва го. С другата ръка се опитва да прибере червата си, както домакинята се загръща с пеньоара, когато пощальонът почука на входната врата. От тялото й се откъсват парчета — бъбреците, черният дроб, далакът.

— Тони, събуди се!

Маклейн рязко отвори очи и едва не падна от стола, когато съзнанието му превключи от съня обратно към реалността. Главен инспектор Макинтайър стоеше до бюрото му и го гледаше със смесица от раздразнение и загриженост, ясно изписани на лицето й.

— Вече спиш на работното място, а? Не очаквах такова отношение, когато те предложих за повишение.

— Съжалявам, госпожо. — Маклейн тръсна леко глава в опит да се избави от смущаващите образи на изкорменото момиче. — От жегата е. Затворил съм очи само за минута. Аз… — Замълча, когато забеляза, че Макинтайър се опитва да скрие усмивката си.

— Само се шегувам, Тони. Изглеждаш капнал. Прибери се и се наспи. — Тя приседна на ръба на бюрото. В кабинета имаше още един стол, на който обаче беше струпана висока камара кутии. — Сержант Мъри ми съобщи за баба ти. Моите съболезнования.

— Всъщност тя почина преди доста време.

Маклейн се чувстваше малко неудобно от факта, че шефката се бе надвесила над него. Знаеше, че трябва да се изправи, но да го направи с такова закъснение, щеше да изглежда още по-неловко.

— И така да е, трябва да го преодолееш, Тони. Знам, че ти липсва.

— Знаете, че родителите ми починаха, когато бях на четири години, нали? Баба ме отгледа, както е отгледала и баща ми. Сигурно й е било тежко да ме вижда около себе си и да й напомням за сина й.

— Ами ти? Не мога да си представя какво е да загубиш родителите си на такава крехка възраст.

Маклейн се облегна на бюрото си и потърка очи. Това бяха стари рани, отдавна зараснали. Никак не му се искаше да ги разчовърква точно сега, но смъртта на баба му щеше да направи именно това. Може и по тази причина да му беше толкова трудно да приеме смъртта й.

Той посегна към плика с роклята на цветя. Не за друго, а просто за да върши нещо с ръцете си.

— Успяхме да сведем времето на смъртта до средата на 40-те години от миналия век.

— Моля? — Макинтайър го погледна объркано.

— Мъртвото момиче от къщата в Сайтхил. Роклята й е била на десетина години и ушита не по-рано от 1935 г. Въглеродният анализ посочи, че е умряла преди 1950 г. Според мен най-вероятно се е случило около края на Втората световна война.

— Значи, убиецът й сигурно вече е мъртъв.

— Убийците. Множествено число. Предполагаме, че са шестима. — Маклейн обобщи разследването до момента.

Макинтайър отново се настани на ръба на бюрото и мълчаливо изслуша изложението му, което не продължи много дълго.

— Ами Смит?

Въпросът й го изненада.

— Мислите, че има връзка?

— Не, не. Извини ме. Попитах докъде сме стигнали с разследването.

— Аутопсията потвърди, че е бил убит и че вероятната причина е кръвозагуба. Още чакам резултатите от токсикологията, защото извършителят сигурно е използват някаква силна упойка. Дори само този факт е достатъчен, за да стесним кръга на заподозрените. Дъгит се е концентрирал върху разпитите; още не съм имал възможност да поговоря с него.

— Добре. Можем да се координираме на утрешния инструктаж. Искам обаче да се съсредоточиш максимално върху случая „Смит“. Следата по случая с мъртвото момиче е студена до немай-къде. Няма начин след шейсет години.

В думите й имаше смисъл. Далеч по-важно беше да се хване убиец, извършил престъплението преди двайсет и четири часа. Защо обаче вътрешният му глас казваше, че трябва да се концентрира върху убийството на момичето? Дали защото просто не обичаше да работи с Дървеняка? Маклейн сподави прозявката си, избягвайки да погледне към купчината документи на бюрото и бележката с три пъти подчертано спешно, изискващи неговото внимание. Те подозрително приличаха на бланки за отчитане на извънредния труд и разчети за разходи, които трябваше да бъдат одобрени в рамките на тримесечния бюджет. Посегна към най-горния лист хартия, обаче Макинтайър го спря. Ръката й бе мека, но хватката — желязна.

— Прибери се, Тони. Легни си рано. Наспи се. Утре ще си по-свеж.

— Това заповед ли е, госпожо?

— Точно така, инспекторе. Това е заповед.