Джеймс Осуалд
Естествена смърт (61)

61.

Вечерното небе пламтеше в кървавочервено, докато тримата бързаха към къщата на Фаркър. Томи Макалистър не си беше губил времето и всички машини бяха вече откарани, но къщата все още бе запечатана, а накъсаните полицейски ленти се вееха на вятъра. Прозорците на първия етаж изглеждаха непроменени от последното му идване, а входната врата беше здраво заключена с катинар.

— Май ще ни трябва кози крак. Няма време да висим и да чакаме някой да донесе ключовете. — Маклейн изпрати Макбрайд до колата за инструмента, а той и Боб взеха да оглеждат за следи. Земята обаче бе толкова разровена, типично за строителна площадка, че нищо не можеше да се каже със сигурност.

Младият детектив се върна с дългия железен лост за смяна на гуми и след няколко минути яростно напъване ключалката се изкърти от дървената врата с трясък. Вътре в къщата миришеше на мухъл, беше тихо и тъмно като в гроб. Маклейн включи фенерчето си, пресече пустото антре и се насочи към стълбите за мазето. Вратата беше затворена и заключена. Той я ритна с все сила и проядената от дървояди каса поддаде. Във въздуха на талази се вдигнаха облаци прашинки, от които всички се разкашляха. Маклейн обаче забърза надолу по стълбите, воден от ужасното усещане, че времето изтича.

Прожекторите бяха изнесени от мазето, но тъмната дупка в стената все още бе там. Маклейн светна през нея и сърцето му за миг спря. В средата на тайната стая бе положено тяло с разперени крайници, дланите и ходилата бяха приковани към пода с блестящи нови пирони. Главата на момичето бе отметната назад, сякаш издаваше безкраен вик на агония, коремът му бе разпран, ребрата се белееха на светлината от фенерчето. Той придвижи лъча му по стените и видя шестте ниши, всяка със своето скъпоценно съдържание: орган в стъкленица.

До ушите му стигна приглушено ридание. Озърна се и в лъча на фенерчето попадна втора фигура, сгушена до стената, с вериги на глезените и китките, прикована към нова кука в зидарията. Още беше със старомодните дрехи от 20-те години на миналия век, само дето бе изгубила някъде шапката си. Реки от сълзи бяха размазали грима под очите й, а китките бяха разранени до кръв от дърпане. Обаче беше жива. Клоуи Спайърс беше жива.

Маклейн се промуши в тайната стая и усети как температурата рязко спадна, сякаш влезе в хладилник. Освети с фенерчето лицето си, за да й помогне да го разпознае, след това се наведе и отлепи тиксото, с което бяха запушили устата й.

— Всичко е наред, Клоуи. Аз съм полицай. Ще те отведем вкъщи.

Тя притисна колене към гърдите си и не проговори, докато той сваляше оковите й. От време на време стрелкаше с поглед тъмната стая и безформената купчина в средата й. Колко ли време е прекарала тук, заключена с трупа? Колко ли от него е видяла, преди да угасят светлините и да я оставят насаме с него?

— Хайде, ела. — Маклейн й помогна да се изправи и почти я изнесе от стаята. Навън ги чакаха другите.

— Щял да ме разпори, както направил с нея преди много години. Тя ми го каза. В тъмното. — Момичето се притискаше в него, а потреперващият й глас малко приличаше на този на майка й.

— Всичко е наред. Клоуи. Вече никой няма да те нарани. Спасена си. — Маклейн се чудеше как да я успокои, но в един момент осмисли казаното от нея. — Кой е щял да те нарани, Клоуи?

— Белязаният мъж. Той я е убил. Иска да убие и мен.

Всичко започна да придобива смисъл. Ако лудостта можеше да има смисъл.