Джеймс Осуалд
Естествена смърт (51)

51.

— Да разбирам ли, че телефонът ви още не работи?

Дежурният сержант Пийт Мъри го посрещна с усмивка, когато в понеделник сутринта нахлу в участъка. Маклейн прерови джобовете си и намери апарата, но не можа да си спомни дали снощи изобщо си бе направил труда да го зареди. Вероятността да го е направил бе нищожна. Така или иначе телефонът остана тъмен, когато натисна един-два от бутоните му.

— Какво им правите на горките телефони? Проклинате ли ги? — Пийт побутна към Маклейн голяма купчина книжа и същевременно кимна към дъното на чакалнята. — Ето няколко съобщения, с които трябва да се заемете, а онзи момък там ви потърси по име. Каза, че е от „Хогит Скоуша“. Прилича ми на банкер.

Маклейн се обърна учуден и се опита да си спомни къде беше чул това име. Господин Мастърс, седнал на една от пластмасовите пейки, не му подсказа нищо с вида си. Изглеждаше като хилядите безлични бизнесмени: малко над четиридесетте, с леко посребрена коса, коремче, което двете игри скуош седмично вече не можеха да стопят, скъпо кожено куфарче, пълно с електронни джаджи, жена и деца в едно от предградията, любовница в нает градски апартамент.

— Инспектор Маклейн? Благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Казвам се Джонатан Мастърс от „Хогит Скоуша“. — Мъжът скочи на крака още преди Маклейн да беше преполовил пътя до него. Чак сега парченцата от мозайката започнаха да си идват на местата.

— Господин Мастърс, вие бяхте един от свидетелите на самоубийството на Питър Андрюс.

Джонатан Мастърс потръпна при споменаването на името на бившия си колега.

— Това беше тежка седмица за „Хогит Скоуша“, инспекторе. Питър бе един от най-добрите ни аналитици. Много ще ни липсва.

Добър аналитик. Не някой от обикновените бачкатори или душата на компанията. Не и приятел.

— Говорих с баща му, господин Мастърс. Очевидно е имал за какво да живее, поне докато не е научил за напредналия си рак.

— Дойде ни като гръм от ясно небе. Не го беше споделил с никого от нас. Може би, ако беше… — Гласът на Мастърс постепенно замря.

— Предполагам, че не сте дошли да разговаряме за Питър Андрюс.

— Не, разбира се. Извинете, инспекторе. Седмицата беше тежка. Но май е изчезнала една от секретарките ни. Сали Дент.

— Дент? Не беше ли също свидетел?

— Да, работеше на рецепцията. Освободихме я до края на деня. Поне толкова можехме да направим. Затворихме си очите, когато на другата сутрин не се появи на работа, после дойде уикендът. Днес обаче отново не е на работа, с други думи, не е идвала, откакто… Питър… сещате се.

— Сигурно сте се опитали да се свържете с нея, нали? — Маклейн усети как от дълбините на ума му се надигна зловещо усещане за дежавю.

— Разбира се. Обадихме се у тях, но майка й ни каза, че заминала на пътешествие зад граница. Това е пълна глупост, тъй като щеше да ходи в Токио с един от фондовите ни мениджъри, макар пътуването да бе отменено след…

— Значи, вие сте смятали, че си е вкъщи, пък майка й — че е зад граница. А като изключим двама ви, никой друг не е имал представа къде е тя от деня, в който Питър Андрюс се самоуби.

— Точно така, инспекторе.

— Разкажете ми малко повече за Сали Дент, господин Мастърс — каза Маклейн. — Как изглежда?

— Имам по-добра идея. Предлагам да действаме така. — Мастърс сложи куфарчето си на пластмасовата пейка и отвори ключалките му. Маклейн успя да види малък лаптоп, таблет, GPS навигатор и тънък мобилен телефон в подплатената с мека кожа вътрешност, преди Мастърс да издърпа отвътре лист А4 и да затвори капака. — Това е досието й.

Маклейн пое листа и го завъртя към светлината, за да разгледа по-добре отпечатаната фотография. Най-учудващото бе не това, че позна жената, а че беше очаквал да види именно нея. На снимката беше доста по-красива, усмихната и изпълнена с надежда за бъдещето. Последния път, когато я видя, лежеше на стоманената маса в дисекционната зала на Ангъс Кадуоладър. Първия път, когато я видя, беше потрошена и сгърчена, със слепнала от кръв коса, простряна върху осеяния с боклуци и нафтови петна чакъл на коловоза на гара Уейвърли.

 

 

— Тони, човек не може да се отърве от теб. Защо не вземеш да се преквалифицираш в помощник патолог и да се свърши с цялата преструвка?

Ангъс Кадуоладър се ухили от стола си, когато Маклейн почука на отворената врата. Беше оставил Мастърс да се поти от притеснение и да си гледа часовника в чакалнята за посетители. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-добре.

— Изкушавам се, Ангъс, но знам колко харесваш Трейси.

Усмивката леко трепна — докторът, да не би да се стегна от подмятането? Интересно.

— Както и да е. Какво мога да направя за теб?

— Става въпрос за жената, която миналата седмица скочи от моста на гара Уейвърли. Мисля, че се казва Сали Дент. Може ли да я подготвим за разпознаване? Шефът й е на горния етаж.

— Няма проблеми. Ще я докарам и ще те извикам, когато е готова. — Патологът се отправи към хранилището, като затика пред себе си иноксова количка. Маклейн го последва.

— Изпрати ли доклада за нея?

— Какво? О, да. Така мисля. Обикновено Трейси ги изпраща, когато са готови. Защо?

— Просто не е стигнал до мен, не за друго.

— Значи, не знаеш за плаките, които са прояли мозъка й?

— Кое? — Студена тръпка премина през тялото на Маклейн. Усложнения. Винаги имаше усложнения.

— Болестта на Кройцфелд-Якоб в доста напреднал стадий. Подозирам, че преди да скочи, е страдала от много ярки халюцинации. Това би обяснило и защо го е направила. — Кадуоладър отвори вратичката и издърпа навън бледото измито тяло на Сали Дент. Раните по лицето й бяха умело защити, но въпреки всичко то си оставаше ужасно обезобразено. Прехвърли я на количката и я покри с голям бял чаршаф. Заедно я откараха в залата за разпознаване, където неспокойният Джонатан Мастърс скочи нервно на крака, сякаш някой му се беше разкрещял.

— Съжалявам, че се наложи да почакате, господин Мастърс. Трябва да ви предупредя, че преди да умре, е претърпяла много сериозни травми.

Мастърс стана мъртвешки блед и кимна мълчаливо, вперил очи в завитото тяло. Кадуоладър отметна чаршафа и откри само главата. Банкерът погледна надолу и Маклейн видя на лицето му ужаса, породен от разпознаването. Достатъчно често бе виждал това изражение.

— Какво й се е случило? — Гласът на Мастърс прозвуча пискливо и същевременно дрезгаво. Все пак чест му правеше, че не припадна, както ставаше с някои мъже.

— Скочила е от Северния мост.

— Онова самоубийство? Чух за него, но Сали… Не… Сали никога не би…

— Страдала е от тежко неврологично заболяване. — Кадуоладър покри обезобразеното й лице. — Има голяма вероятност дори да не е осъзнавала какво върши.

— Ами майка й? — Мастърс погледна Маклейн умоляващо. — Кой ще съобщи на майка й?

— Всичко е наред, господин Мастърс. Аз ще говоря с госпожа Дент. — Маклейн хвана под ръка бизнесмена и го изведе от залата. — Добре ли сте? Да уредя ли някой да ви върне в офиса?

Отдалечавайки се от трупа, Мастърс лека-полека възвърна хладнокръвието си. Поизправи рамене и отново погледна часовника си.

— Не, благодаря ви, инспекторе, няма нужда. Ще се прибера сам. Боже мой, Сали! — И поклати глава.

— Господин Мастърс, може да ви прозвучи неуместно, но имало ли е нещо между госпожица Дент и господин Андрюс?

Мастърс впери в Маклейн поглед, с който недвусмислено му казваше: вие сте ненормален.

— Какво имате предвид?

— Чудех се дали връзката им не е надхвърлила рамките на чисто професионалното, сър. Две самоубийства, толкова близки по време…

— Питър Андрюс беше хомосексуалист, инспекторе. Не знаехте ли?

 

 

Докато Маклейн изпрати Джонатан Мастърс извън сградата и се върне в главната дисекционна зала, Кадуоладър беше успял да прибере мъртвата жена в камерата и да отиде в кабинета си. Маклейн се огледа и си даде сметка, че за пръв път вечно усмихнатата асистентка на доктора не е наоколо.

— Какво си направил с Трейси? — попита той.

— Долу лапите от помощничката ми, Тони.

Маклейн вдигна ръце и се предаде.

Не е мой тип, Ангъс.

— Да, чух, че предпочиташ криминалистки. Е, никой не е съвършен. — Кадуоладър се засмя. — Трейси отиде да занесе няколко проби в лабораторията. От време на време я пускам да излиза. Само когато не си зает да пълниш моргата ми с трупове.

— Съжалявам. — Маклейн сви рамене. — Кажи ми нещо повече за Сали Дент. Имаше нещо, свързано с кръвта й. Така поне си спомням.

— Не с нейната. Кръвта по нея беше чужда.

— Установи ли чия е?

Кадуоладър поклати глава и обясни:

— Установихме групата, обаче е често срещана. Нулева, резус-фактор положителен. Изпратих проба за ДНК анализ, но ако не се сещаш за някого, който напоследък е загубил голямо количество кръв, търсенето на съвпадение може да отнеме доста време.

„Някой, който напоследък е загубил голямо количество кръв“. През главата на Маклейн се стрелна ужасяваща, невероятна мисъл.

— Ами Джонас Карстеърс?

— Накъде биеш? Мислиш, че тази крехка жена… — Кадуоладър посочи хладилните камери. — Мислиш, че е успяла да обездвижи и разпори здрав и силен мъж като Карстеърс?

— Той беше стар и надали кой знае колко силен. — Докато го изричаше, Маклейн се сети, че не беше прочел и доклада за смъртта на Карстеърс.

— Бил е здрав като бик. Сигурно е практикувал йога и е хапвал мюсли. Нали напоследък е много модерно? — Патологът се извърна към компютъра си, натисна няколко клавиша и на екрана се появи съответният доклад. Прегледа страницата. — Ето. Анализ на кръвта, намерена по косата и ръцете на Сали Дент. — Кликна отново с мишката и отвори друг прозорец. — Кръвни проби от Джонас Карстеърс… Боже мой!

Маклейн надникна над рамото на Кадуоладър, без да схваща какво точно бе учудило доктора. Патологът бавно се завъртя на стола си.

— Еднакви са.

— Същата група?

— Не. Същата кръв е. По-еднаква няма накъде. За всеки случай ще извърша и ДНК тест, но маркерите са същите.

— И все пак го направи, моля те. — Маклейн се подпря на бюрото зад себе си, опитвайки се да проумее към какво го водят множеството противоречиви факти. Opus Diaboli. Делото на дявола. Нещата не вървяха на добре. — Питър Андрюс още ли е тук? — попита той.

Кадуоладър кимна.

— Само ми се пречка. Миналата седмица трябваше да го откарат в Лондон, но кражбата на трупа на момичето прецака всякакви разписания. Още ги чакам да дойдат и да го приберат.

— Ами кръвта по него?

— Прерязал си е гърлото, Тони. Целият беше в кръв.

— Да, но дали е била само неговата?

— Според мен — да. Почистихме го. Тъй де, Трейси го почисти. Не спомена за нещо нетипично. Какво ти се върти в главата, Тони?

— Не съм сигурен. Тоест май не искам да съм сигурен. Ангъс, ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Зависи от услугата. Ако е да се застъпя за теб по време на някоя от онези задушевни сбирки при старши инспектора, опасявам се, че ще ти откажа.

— Не, не става въпрос за това. Чудех се дали би хвърлил още едно око на Питър Андрюс.

— Достатъчно добре съм го огледал. — Патологът изглеждаше леко засегнат, но Маклейн знаеше, че това е само преструвка.

— Знам, Ангъс, но си го оглеждал като самоубиец. А сега искам да го огледаш като жертва на убийство.