Джеймс Осуалд
Естествена смърт (44)

44.

Пронизителен звън си проправи път през сънищата му и върна Антъни в света на живите. Той отвори едно око и го впери в будилника. Беше шест часът, а се чувстваше като труп. Изобщо не беше честно след прекараната приятна вечер, освен това е такова нетърпение очакваше да се поизлежава сутринта.

Пресегна се и натисна бутона за изключване на алармата. Звукът обаче не спря и той осъзна, че идва от скрина в другия край на стаята. Стана от леглото и залитайки, стигна до сакото си в момента, в който звъненето престана. Под него включеният в зарядното телефон показваше есемес от участъка. Тъкмо щеше да набере номера, когато стационарният телефон в хола зазвъня.

Навличайки в движение боксерките си, Маклейн грабна слушалката и в същия миг и този апарат замлъкна. Все още не бе сложил касета в секретаря. Май трябваше да отскочи да купи нов. Може би нещо дигитално, което не съхранява гласовете на мъртвите. Прегледа съобщението на телефона в ръката си, избра бързо набиране и помоли да го свържат. След десет минути беше вече изкъпан, облечен и застанал на входната врата. Закуската трябваше да почака.

На тясната уличка духаше студен утринен вятър, който се усилваше по ъглите на високите сгради от двете й страни. Баба му го наричаше „мързелив вятър“, защото сякаш го мързеше да те заобиколи и духаше направо през теб. Маклейн потрепери в тънкия си летен костюм. Студено му беше заради липсата на закуска, недостатъчния сън и грубото събуждане, което му донесе новини, без които спокойно можеше да мине. Понякога животът на обикновения офис служител изглеждаше наистина много привлекателен — работното време свършва и отпрашваш нанякъде. Прибираш се вкъщи спокоен, че няма да ти позвънят в дванайсет през нощта с молба да се върнеш на работа и да обработиш още няколко доклада, или нещо друго, което правят нормалните хора с нормални професии.

Детектив Макбрайд го очакваше на входа на градската морга, нервно сновейки по улицата като голобрад първокурсник, който се чуди дали ще събере смелост да влезе в някоя от прословутите кръчми на Каугейт. Изглеждаше по-премръзнал от Маклейн, ако това изобщо беше възможно.

— За какво става дума, Макбрайд? — попита Маклейн и показа служебната си карта на младия униформен полицай, който внимателно развиваше полицейската лента около входа за коли на моргата.

— Младото момиче, сър. Онова от къщата в Сайтхил. Тя е… по-добре говорете с доктор Шарп.

В сградата цареше необичайна суматоха. Криминалистите обработваха с четчиците си всяка налична повърхност в търсене на отпечатъци и други следи, наблюдавани от нервната помощничка на патолога.

— Какво става, Трейси? — попита Маклейн. Тя се обърна с облекчение към него, виждайки познато лице в царящия наоколо хаос.

— Някой е влязъл тук и с отнесъл едно от телата. На осакатеното момиче. Взел е и извадените органи.

— Нещо друго липсва ли?

— Нищо, обаче е ровено и в компютрите. Имаме пароли за достъп, но като дойдох, заварих моя включен. Мога да се закълна, че снощи преди тръгване го изключих. Не се замислих за това, докато не открихме, че тялото липсва. Доколкото мога да преценя, нищо не е изтрито, обаче спокойно са могли да копират всичко.

— А другите трупове? — Маклейн погледна през стъклената преграда, която отделяше кабинета от дисекционната зала. Ема нравеше снимки. Щом го видя, спря и жизнерадостно му помаха.

— Не личи да са били пипани. Който го е направил, е знаел какво търси.

— В такъв случай шансовете на криминалистите да открият нещо са нищожни. Изглежда ми много добре планирано. Сигурна ли си, че се е случило тази нощ?

— Не съм стопроцентово сигурна. Не я вадим за оглед всеки ден. Стъклениците с органите обаче бяха в онази заключена стая. — Трейси посочи масивна дървена врата с прозорче от закалено стъкло на височината на лицето. — Снощи бяха там, когато прибрах дрехите на самоубийцата. Сутринта влязох за друга кутия с веществени доказателства и ги нямаше. Щом го установих, веднага отидох да проверя тялото, но беше изчезнало.

— Снощи кога си тръгна?

— Май към осем. Тук обаче винаги има дежурен. Никой не знае кога може да докарат нов труп.

— Предполагам, че не всеки може да влезе, нали? — Маклейн вече бе запознат с мерките за сигурност в моргата. Не бяха безупречни, но допреди днешния случай изглеждаха напълно достатъчни. Неоторизираните лица нямаха достъп. — Според теб как може да се изнесе тяло оттук? Имам предвид, че не става чисто и просто да го метнеш на рамо и да излезеш на улицата.

— Повечето трупове идват с линейки или коли на погребални агенции. Възможно е да са изнесли трупа в някоя от тях.

— Има логика. Колко тела са постъпили миналата нощ?

— Момент да проверя. — Тя се обърна към компютъра си, но застина. — Може ли да го ползвам?

Маклейн спря минаващия наблизо криминалист и му зададе същия въпрос.

— Проверихме го за отпечатъци, но надали ще излезе нещо. По панела на алармата няма нищо, както и по вратите на фризера. Според мен извършителят е носил ръкавици.

— Давай тогава — кимна Маклейн на Трейси. Тя затрака по клавиатурата.

— В един и половина сме регистрирали самоубийство. В осем вечерта предполагаема жертва на сърдечен удар. Помня, като го докараха. След това няма нищо. Очевидно спокойна нощ.

— Дежурният може ли да го потвърди?

— Ще попитам. — Трейси вдигна телефона, този път, без да попита криминалиста. Разговаря кратко, записа си някакъв телефонен номер, след това затвори и го набра. Дълго време отсреща не вдигаха, но накрая тя заговори: — Пийт? Здрасти, Трейси се обажда. Да, съжалявам, знам, че беше нощна смяна, само че някой е проникнал тук. Полицията е навсякъде… Не, не се шегувам. Искат да говорят с теб. Слушай сега, снощи да си регистрирал друг труп след господин Лентин? — Пауза. — Какво? Сигурен ли си?… Добре. Ясно. Благодаря ти. — Трейси затвори телефона. — В два през нощта е пристигнала линейка. Пийт се кълне, че е въвел данните, но в системата няма нищо.

— Това навярно е програмата, която си намерила включена сутринта. — Маклейн трябваше да признае качествата на крадеца. От началото до края си беше работа на професионалист. Защо обаче някой ще краде шейсетгодишен труп, който дори още не е идентифициран?

— Прав беше.

— Така ли? За кое? — Маклейн стоеше на прага на кабинета на главен инспектор Макинтайър. Както всички знаеха, вратата й бе винаги отворена, но той не изпитваше особено желание да влезе. Тихата й примирена въздишка при вида му даде да разбере, че насилва късмета си.

— За Макреди. Разпитът му бил насрочен за друг ден, но адвокатът се обадил и убедил Чарлс да го изтегли във въпросния следобед. Затова е бил в участъка, когато са ударили полицай Кид. Няма да му помогне. В момента пътува към градския затвор.

Това надали щеше да донесе някаква утеха на горката Алисън.

— Звъних в болницата.

— И аз, Тони. Няма промяна в състоянието й, знам вече. Тя е кораво момиче, но почти я бяха изпуснали на операционната маса. Няма нужда да ти казвам колко нищожни са шансовете й. Или на какво ще заприлича животът й, дори да прескочи трапа. — Макинтайър потърка уморено лицето си. Маклейн се загледа в нея и изчака да продължи мисълта си. — За какво си тук? Трябваше да си почиваш до понеделник.

Разказа й за изчезналото тяло.

— Знаем, че Бърти Фаркър е бил един от убийците, но лично аз смятам, че поне още един от тях е все още жив.

— Мислиш, че той е взел трупа?

— Или поне го е организирал. Ако не беше катастрофирал навремето, Фаркър щеше да е надхвърлил деветдесетте. Допускам, че и всеки друг замесен сега е на горе-долу същата възраст и надали е в състояние да проникне с взлом в градската морга.

— По-вероятно е да влезе в нея с краката напред. — Макинтайър се опита да се усмихне без особен успех.

— Който и да е, очевидно е влиятелен. Или богат. Или и двете. Досега не сме разгласили историята за момичето, някой обаче е узнал, че сме я намерили, както и къде я държим. Предполагам, че се опитват да заличат следите си.

— Нали си спомняш, че казах „до понеделник“? Не трябва да си тук.

— Знам, но не мога да оставя това на сержант Леърд. Не и при положение че е толкова зает. А и ще откача, ако си стоя вкъщи, знаейки, че убиецът унищожава всичките ни улики и веществени доказателства.

Главен инспектор Макинтайър не каза нищо, облегна се назад и се вторачи в него. Маклейн реши да й остави достатъчно време за размисъл.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита тя накрая.

— Ще се опитам да намеря приятелите на Бърти Фаркър. Детектив Макбрайд вече прегледа архивите, освен това поискахме от военното окръжие армейското му досие. Ще проверя и дали Емили Джонсън е намерила още нещо. Обеща да потърси някой стар албум във вещите на Фаркър, които са на нейния таван.

— Защо ли имам чувството, че и бездруго си решил днес да посетиш госпожа Джонсън? — Макинтайър махна с ръка, когато Маклейн понечи да се оправдае. — Отивай, Тони. Намери изчезналото си мъртво момиче и дъртия й убиец. Обаче стой надалеч от Макреди. Чуя ли, че си се доближил до него, ще те предам на „Вътрешни разследвания“, ясно ли е?