Джеймс Осуалд
Естествена смърт (24)

24.

Мястото на опелото беше много далеч от дома му, но Маклейн отказа осигурената от Карстеърс кола. Искаше да остане насаме със себе си, да има възможността, идваща само с ритмичното движение на краката по тротоара, да се потопи в мислите си. Едва след половин час ходене осъзна, че краката му са поели по пътя към бабината му къща, а не към неговия апартамент в Нюингтън. Понечи да промени посоката, но се спря. Не бе ходил там от деня, в който намериха тялото на Барнаби Смит.

Преди баба му да получи удара, Маклейн често я навестяваше за съвети относно проблеми, които просто не можеше да загърби. Обикновено тя не вземаше отношение по темата, а той постепенно сам намираше решението, но неизменно ценеше нейния принос. След влизането й в болницата къщата загуби очарованието си. Ходеше там, защото така трябваше. Трябваше да я огледа, да прибере пощата, да се убеди, че никой не е проникнал вътре. Винаги обаче по задължение. Сега, когато баба му бе починала, посещението в къщата й, тоест в неговата къща — след като формалностите приключеха, а данъчните отхапеха своя пай, — вече му се струваше по-естествено. Можеше да му помогне да разреши и някои от упоритите проблеми, които дори продължителните разходки не смогваха да разплетат.

Късният следобед премина във вечер, а толкова далеч от центъра на града боботенето стихна до слаб шум в далечината. Когато най-накрая зави по улицата, където беше къщата, се почувства сякаш попаднал в провинцията. Големите чинари, чиито корени бяха напукали тротоара, приглушаваха шума на града и затъмняваха уличното осветление. Повечето къщи бяха притихнали грамади, отдалечени от пътя сред своите дворове. Инцидентни признаци на живот — затръшната врата и гласове от отворен прозорец, бяха единственото доказателство, че не е сам. За кратко редом с него по отсрещния тротоар повървя черна котка, а в мига, в който се убеди, че е била забелязана, прескочи висока каменна ограда. В същия момент и той достигна целта си.

Чакълът захрущя познато под краката му. Къщата пред него изглеждаше мъртва, запусната, като надигащ се над храстите призрак, ала когато се приближи, Маклейн долови познатата миризма на дом. Влезе през задната врата и се насочи право към панела на алармата, за да въведе кода и деактивира сензорите. Логото на „Пенстемин“ му напомни, че все още не е разпитал монтажника на инсталацията в дома на старата госпожа Дъглас. Поредният случай, към чието разрешаване не се беше доближил ни на йота.

Любопитно колко финансови институции горяха от желание да предложат заеми и кредитни карти на починалата. Набързо прерови купчината реклами, натрупана пред входната врата за дните от последното му идване, подбра няколко писма, които изглеждаха важни, и изхвърли останалите в кошчето. В антрето цареше мракът на припадащата вечер, но когато мина през библиотеката, червено-оранжевото зарево на залязващото слънце се отрази във високите облаци и обагри стаята.

Няколко минути му отне да прибере белите чаршафи, които покриваха мебелите, да ги сгъне внимателно и да ги струпа до вратата. Бюрото на баба му беше в единия ъгъл, а плоският монитор и клавиатурата изглеждаха съвсем ненамясто сред старинната мебелировка. Адвокатите се бяха грижили за делата й, но въпреки задоволството си от този факт, в един момент Маклейн все пак трябваше да прегледа лично документите, било то на хартиен или електронен носител. Да сложи всичко в ред. Само от мисълта за това му прималя.

Наля си едно голямо уиски от кристалната гарафа в барчето, скрито зад ред фалшиви книги, после си даде сметка, че бутилираната вода до него е поне на осемнайсет месеца. Помириса я. Май беше наред, така че наля малко и от нея, след което отпи от бледокехлибарената течност. От остров Айлей, без никакво съмнение. И силно. Докато го разреждаше с още вода, си спомни за предпочитанията на баба си към уискито марка „Лагавулин“ и се зачуди дали не е от бъчва на Асоциацията за защита на шотландското уиски. Отдавна не беше пил толкова изтънчено нещо.

С чаша в ръка, Маклейн се настани в едно от кожените кресла е висока облегалка пред празната камина. В библиотеката бе топло. Високите прозорци улавяха цялата топлина на слънцето от следобеда до вечерта. Това открай време бе любимата му стая. Неговото светилище, рай, изпълнен с мир и покой, където можеше да избяга от лудостта на града. Маклейн отпусна глава на меката кожена облегалка, затвори очи и се остави на отмалата.

Събуди се в пълен мрак. За момент не осъзна къде се намира, след това спомените се върнаха. Тъкмо щеше да посегне към настолната лампа, до която бяха чашата с недопитото уиски и купчината писма, когато разбра какво го е събудило. Беше шум, едва доловимо изскърцване на паркета, но Маклейн бе сигурен, че го е чул. В къщата имаше друг човек.

Поседя неподвижен, наострил слух да чуе нещо различно от силното туптене на сърцето си. Дали не си беше въобразил? Къщата бе стара и пълна със скърцащи дъски, които се огъваха и стенеха от температурните промени, но той беше свикнал с тези шумове. Беше израснал с тях. Това бе нещо различно. Издиша, вдиша и затаи дъх, опитвайки се да усети обстановката в къщата. Беше ли затворил задната врата както трябва? Тя имаше резе, но беше ли го пуснал?

Нещо метално се чукна в порцелан. Вън в коридора имаше две големи вази. Маклейн почти си представи как натрапникът по невнимание удря едната с пръстена на ръката си. Сега имаше ориентир за посоката на звука и можеше да чуе дори повече: леко дишане, шумолене на широки дрехи, звук от предмет, оставен внимателно на дървена повърхност. Тези едва доловими звуци идваха от действия, които обикновено вдигат шум, но човекът явно бе придобил умения да го избягва. Който и да беше в коридора, очакваше къщата да е безлюдна. Маклейн надникна иззад високата облегалка на креслото и погледна към вратата. Под прага й не се процеждаше светлина, така че човекът отвън или действаше пипнешком, или имаше уред за нощно виждане. Заложи на втория вариант и състави план.

Библиотеката тънеше в мрак. Тъмните й, покрити с книги стени почти не отразяваха приглушените светлини на града отвън, но Маклейн все пак можеше да различи големите мебели. Освен това знаеше къде и кои са скърцащите дъски — пред вратата и около камината. Отне му секунди да събуе обувките си и колкото се може по-тихо да се придвижи покрай стената, докато достигне вратата. Отвън се чуваше шумът на претърсващия методично антрето натрапник. Маклейн зачака търпеливо, неподвижно, дишайки плитко и равномерно.

Стори му се, че мина цяла вечност, докато човекът отвън намери пътя до библиотеката, но накрая видя как дръжката на вратата се задвижи надолу. Изчака да се отвори наполовина. През отвора надникна глава, полузакрита от тежки очила за нощно виждане. Маклейн безшумно запали лампата.

— Ох, мамка му!

Мъжът беше по-близо, отколкото Маклейн очакваше. Посегна към тежкия уред на очите си, преди усилената от техниката светлина да изгори ретината му. Антъни не изчака крадеца да се съвземе, а го сграбчи за тениската и дръпна силно, като му подложи крак. Двамата се строполиха на пода, Маклейн възседна крадеца и му приложи хватка „ключ“.

— Полиция. Арестуван си.

Никога нямаше полза, но адвокатите настояваха да се каже. Като награда за усилията си той получи лакът в корема, който му изкара въздуха. Крадецът ритна и изви гръб, докато с едната си ръка все още се мъчеше да свали очилата за нощно виждане. Беше силен и много жилав под тясната черна тениска и джинсите и абсолютно решен да не се предаде без бой. Маклейн го хвана за врата и опря коляно в гърба му, точно както го бяха учили в полицейската школа. От хватката нямаше особена полза, тъй като мъжът се гърчеше като торба със змиорки. Накрая се извъртя и застана лице в лице с домакина, все едно бяха любовници, а в следващия миг сви колене по несъвместим с анатомията начин.

Крадецът отново изкара въздуха от дробовете на Маклейн, когато се оттласна от него. Детективът се строполи върху един от столовете, претърколи се и скочи на крака, а натрапникът се устреми към вратата.

— О, не си познал! — Антъни се хвърли подире му и сграбчи мъжа. Общата инерция ги понесе напред, главата на крадеца се удари в ръба на вратата и изпука зловещо. После мъжът притихна, сякаш някой му дръпна щепсела, а Маклейн, неспособен да се спре, се стовари тежко върху него, с лице точно върху задните му части.

На секундата го възседна, докато плюеше и кашляше, сграбчи ръцете му и ги изви зад гърба.

— Спипах ли те? — изръмжа помежду тежките вдишвания, но казаното беше само за негово лично удовлетворение. Мъжът беше в безсъзнание, скъпият уред за нощно виждане висеше потрошен отстрани на главата му, а лицето му беше охлузено.