Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

61

Фиона се прибра от обяд в любимото си бистро на Седемдесет и втора улица малко преди един и половина. Госпожа Уи я чакаше в стаята, която деляха с Луси Лийболд.

— Нали ме чу по телефона, че следобед ще има среща по повод на онова ужасно събитие? — каза госпожа Уи.

— Да, госпожо.

— Искам да дойдеш с мен.

— Наистина ли? — учуди се Фиона.

— Искам да разполагам с надежден свидетел до себе си — обясни госпожа Уи. — Може да имам нужда и от адвокат, който е запознат до известна степен с делото, а ти все още си такава. Може да имам нужда и от морална подкрепа.

— Вие ли, госпожо Уи?

— Ще видим — отвърна госпожа Уи и сложи сивите си велурени ръкавици. — Хайде, тръгваме. Ще се приберем следобед, Луси.

— Да, госпожо.

Срещата се състоя в голяма заседателна зала във „Файнбърг“ — старите й ловни полета. Беше странно да се движи в мебелирания с вкус офис, без да се чувства като адвокат-новобранец, но… е, какво пък. Вече не бе новобранец в адвокатската кантора, а новобранец на госпожа Уи — доста по-добра трудова характеристика.

Издокараната секретарка, която ги преведе през лабиринта от коридори, бе нова, но в това нямаше нищо странно. Най-сетне хлътнаха в къс коридор, където завариха Джей Тъмбрил с обичайната му злобарска физиономия — очевидно ги чакаше. Той хвърли бърз презрителен поглед на Фиона и се обърна към госпожа Уи:

— Довела си я. Добре.

— Каза, че като се видим, ще ми обясниш защо се налага това — отвърна госпожа Уи.

— Всичко по реда си — каза Тъмбрил и махна към отворената врата.

Заседателната зала бе пълна с хора, които въобще не изглеждаха щастливи. Но въпросът не бе в това. Фиона се обърна към госпожа Уи:

— Госпожо? Накарал ви е да ме доведете?

— Всичко по реда си, както обичам да се изразявам — отвърна вместо нея Тъмбрил и посочи едно от двете ниски канапета малко по-Нататък в коридора. — Изчакайте там, млада госпожице — нареди той. — Не се опитвайте да напускате сградата.

— Защо ще напускам…

Той обаче вече се бе извърнал и побутваше госпожа Уи към заседателната зала. Влезе след нея и затвори вратата.

Фиона се намираше в мъртва зона на „Файнбърг“. Коридорът бе къс, а от двете му страни имаше обширни заседателни зали, които да приемат повече посетители, за разлика от малката заличка, в която Фиона за пръв път бе разговаряла с господин Дортмундър. Двете диванчета, с ниски масички до тях, бяха единствената мебелировка. Върху масичките бяха нахвърляни списания, предимно броеве на „Ню Йоркър“ отпреди три години.

Фиона нямаше какво да прави — и без това й забраниха да напуска сградата! — така че седна на единия диван и се опита да открие някой стар брой на „Ню Йоркър“ с вече забравени статии.

Срещата се точеше и точеше. Фиона изчете броевете на „Ню Йоркър“. Чете „Тайм“. Чете „Голф Дайджест“. Чете дори „Ветроходство“.

Срещата в заседателната зала от време на време се разгорещяваше. Чуваше се как мъже и жени повишават тон, макар че думите не се разбираха.

От време на време Фиона долавяше движение, вдигаше глава и установяваше, че някой от бившите й колеги я гледа от дъното на коридора. Изчезваха още щом уловеше погледа им, явно прекалено уплашени да разговарят с нея и да задоволят любопитството си какво точно прави тук. И само като си помислеше, че харесваше някои от тях!

Срещата започна в два, но продължи почти до четири и не свърши изведнъж, а някак си полека-лека угасна. Хората започнаха да се изнизват от залата, но без да спират да говорят, да спорят, да ръкомахат. Спираха се в коридора или пък още на вратата, за да изтъкнат още нещо. Явно срещата не бе допринесла с нищо за подобряване на настроението им. Приличаше на край на църковна служба, само дето участващите изглеждаха враждебно настроени един към друг.

По едно време госпожа Уи и Джей Тъмбрил се отделиха от тълпата на паството. Фиона се изправи, двамата се приближиха и госпожа Уи каза:

— Е, Джей? Ще ни обясниш ли най-сетне за какво става въпрос?

— По-скоро ще го направи госпожица Хемлоу — отвърна Тъмбрил и кимна към затворената врата на другата заседателна зала. — Тук ще се чувстваме по-добре.

Влязоха, Тъмбрил затвори вратата и каза:

— Може и да седнем.

Заседателната маса бе ужасно дълга. Тъмбрил седна начело, госпожа Уи се настани от лявата му страна, а Фиона седна вдясно.

— Джей — каза госпожа Уи, — напрежението не ми понася особено добре. Казвай каквото имаш да казваш.

— Нека предоставим тази възможност на госпожица Хемлоу — отвърна Тъмбрил и насочи прожекторите в очите си към Фиона. — Ще ни разкажете ли, госпожице Хемлоу?

— Какво да ви разкажа? — попита объркано Фиона. — Нямам представа за какво говорите.

— Така ли? — ухили се подигравателно старшият партньор, понамести се в стола, който впрочем бе доста удобен, и каза: — Може би трябва да те уведомя, че съзаклятникът ти вече е арестуван.

— Кой да е арестуван?

— Вероятно вече те обвинява — продължи Тъмбрил — и хвърля цялата отговорност върху плещите ти, за да излезе сух от водата. Хора като него обикновено постъпват точно така.

— Джей — обади се госпожа Уи, — объркваш и двете ни. Ако наистина имаш да казваш нещо, кажи го, по дяволите.

— Малката ти сладка асистентка, Ливия — обърна се към нея Тъмбрил, — е част от бандата, откраднала Чикагския шах.

Фиона усети, че лицето й почервенява като цвекло, сърцето й заби като парен чук. Как бе възможно да са разбрали? Сигурно щеше да избърбори нещо, което безвъзвратно да я вкара в капана, но за щастие госпожа Уи отвлече вниманието на Тъмбрил от пламналото й лице с думите:

— Джей! Да не си си изгубил ума? Момичето дори не може да помръдне това нещо!

— Според мен полицията би окачествила ролята й като „вътрешен човек“ — отвърна Тъмбрил — или в конкретния случай „вътрешно момиче“. Тя е предала на бандата информацията за местонахождението на шаха след напускането на банковия трезор. Това им е било напълно достатъчно.

Няколкото секунди, необходими на Тъмбрил да обясни на госпожа Уи ситуацията, стигнаха на Фиона да се овладее. Тя почувства как кръвта се отдръпва от бузите й, а разумът се връща в главата й. Единственото, в което бе сигурна, беше, че каквото и да се е случило, сега трябва да отрича всичко. Да отрича, да отрича, да отрича. От друга страна, не преставаше да се чуди кого точно е арестувала полицията. Дортмундър ли? Силно се надяваше да не е така.

— Не вярвам на нито една твоя дума, Джей, и ако можеше да преодолееш предразсъдъците си, ти също нямаше да повярваш — каза госпожа Уи. — И как така не обели и дума за този забележителен напредък по случая на срещата, на която току-що присъствахме заедно?

— Полицията все още не иска да огласява подробности — отвърна Тъмбрил. — Ще изчакат, докато не съберат всички доказателства. Предпочитат самопризнания. От човека, когото вече са арестували, а защо не и от младата дама тук.

Сега вече госпожа Уи се ядоса не на шега:

— Я погледни момичето — озъби се тя. — Тя ще се забърка с банди точно толкова, колкото и ти ще заиграеш баскетбол.

— Ливия, моля те, не се отклонявай от темата. Още в началото ти казах, че е намислила нещо, нали така? Когато ти се нахвърли изневиделица точно в този офис.

— Как можеш да…

— Господин Тъмбрил — обади се Фиона и когато свределите в очите на старшия партньор се забиха в нея, попита: — Кого са арестували?

— А, да. — Подхилването стана още по-подигравателно и Тъмбрил се наведе към нея, за да види реакцията й по-добре. — Някой си… Брайън Клансън. Познавате ли го?

— Брайън! — Това бе толкова изненадващо, толкова абсурдно, че тя едва не се разсмя. — Брайън? Мислите ли, че…

Сега вече Фиона наистина се разсмя и то само при мисълта, че Брайън е в състояние да организира такъв обир. Да организира каквото и да е всъщност.

Внезапно обаче смехът заседна в гърлото й и Фиона на свой ред се наведе към Тъмбрил:

— Арестували са го?

— Да, крадците обикновено ги арестуват. Не ти ли се иска да направиш самопризнания пред градския прокурор, преди да ги е направил той?

„Брайън знае — помисли си тя. — Казах му за господин Дортмундър и за шаха още преди месеци, когато смятах, че кражбата е невъзможна. Със сигурност го помни. Дали ще разкаже всичко на полицията, за да се измъкне? Но как ще се измъкне, ако разкаже? Ако каже, че не го е извършил, но е знаел, че се подготвя такова нещо и не го е съобщил на полицията, пак ще загази“.

Единственото нещо, което Брайън можеше да направи, беше да мълчи и да чака полицаите да разберат, че са направили грешка. Въпросът бе дали Брайън ще осъзнае, че това е единственото нещо, което може да направи?

Дали пък нямаше начин да се добере до него, да му поговори? Дали щяха да му позволят свиждания? От друга страна, сигурно записваха тайно разговорите в затвора. Нали вестниците все това пишат, че полицаите нямат никакво право да записват лични разговори, но въпреки това го правят и хората остават да лежат в затвора.

Но дори и да успееше да види Брайън, какво щеше да му каже? И какво точно трябваше да каже Брайън на полицията?

Фиона надяна нахакана физиономия, която бе в пълно противоречие с чувствата й, и каза:

— Брайън няма абсолютно нищо общо с кражбата на шаха. Станала е някаква глупава грешка и ще се наложи полицията да го освободи.

— Така ли? — Тъмбрил се отпусна в стола и сплете ръце на шкембето си. — Да не би да твърдите, че не шахът е причината да осъществите контакт с госпожа Уилър?

Фиона се поколеба и в колебанието си осъзна, че самото колебание вече е отговор на въпроса, така че промени отговора си в момента, в който го формулираше. В интерес на истината тя бе добър адвокат.

— Не — отвърна Фиона. — Не твърдя подобно нещо. Заговорих я точно заради шаха.

— Фиона!

— Нямаме търпение да чуем цялата история — подкани я Тъмбрил и подигравателната усмивка се върна на лицето му.

— Мисля, че се налага да я разкажа.

— Разполагам с цялото време на света — увери я бившият й шеф.

— Добре тогава — съгласи се тя. — През хиляда деветстотин и двайсета година…

И Фиона им разказа цялата история на шаха и на напразните усилия на войниците от бившия взвод да намерят него или липсващия сержант Нортууд. Каза им, че е чула историята от дядо си, и завърши с постъпването на работа във „Файнбърг“, където научила за съдебните дела на фамилията Нортууд, свързани с въпросния шах.

— И разказах на дядо ми — заключи тя, — че най-сетне сме разбрали какво се е случило с шаха. Сметнах, че е редно в края на живота си да знае отговора на ужасната загадка. — Тя се обърна към госпожа Уи. — Наистина исках да се запозная с вас заради това. Баща ви е откраднал всичко от прадядо ми, отнел му е всички надежди. Може би сега животът и на двете ни щеше да е много по-различен.

— Боже милостиви! — възкликна госпожа Уи с най-немощния глас, който бе използвала през живота си.

— Разкажете ми за дядо си — предложи Тъмбрил и отново се подсмихна, сякаш се мислеше за много хитър.

— Той е осемдесетгодишен милионер в инвалидна количка — отвърна Фиона. — Направил е състояние благодарение на патентованите си изобретения в областта на химията.

Тъмбрил бавно премигна. За пръв път явно не намери какво да каже.

— Само като си помисля, че искаше да обвиниш това дете в кражба — обади се госпожа Уи с обичайната си самоувереност. — Как мислиш, Джей, колко време ще трябва, за да научат вестниците за историята й? Състоянието ни, животът ни лежи върху гнусно престъпление. Баща ми е окрал собствените си войници!

— Помня, госпожо Уи — намеси се Фиона, — че веднъж казахте, че всяко богатство започва с престъпление.

— Балзак, скъпа — отвърна госпожа Уи. — Никога не си приписвай чужди заслуги, ако е очевидно.

— Да, госпожо.

— Не искам да виждам името си — продължи госпожа Уи към Тъмбрил — нито пък името на семейството ми, нито пък снимката си на първа страница на „Ню Йорк“.

— Така е — съгласи се Тъмбрил. — Напълно си права.

— В такъв случай, задник смотан — довърши мисълта си госпожа Уи, — направи нещо смислено поне веднъж в живота си. Вдигни телефона и изкарай клетото момче от тъмницата.