Доналд Уестлейк
Банда (11)

11

През нощта куполът не изглеждаше златен. Строителната площадка бе осветена от прожектори, заради кражбите, макар в момента по нея да не се работеше. Обикновено се крадяха дъски или изолационни материали, а не златни кубета пет метра дълги и четири високи. На светлината на прожекторите куполът приличаше на гигантска кайсия, или поне на Анди Келп му се стори така. Не на праскова, нямаше ги топлите тонове, а точно на кайсия, но без цепката в средата, която придава на кайсиите вид на стегнати в бански дупета.

Анди Келп бе слабоват човек с остър нос. Обличаше се в черни дрехи, които не отразяват светлина, за да се слива със сенките, когато се придвижва нощем от едно място на друго. Мястото, където се придвижваше в момента, бе точно зад оградата на строителната площадка на джамията. Понастоящем строителните работи тук бяха замразени в очакване мюсюлманската общност да ускори процеса по издаване на строителни разрешения в кметството на Ню Йорк.

Причината, поради която Анди Келп се придвижваше около строителната площадка, бе, че макар идеята да отмъкнат нещо с подобни размери от хора, които не са известни с кроткия си нрав, да му се струваше самоубийствено налудничава, все пак не знаеше какво мисли Джон Дортмундър по въпроса. Беше почти сигурен, че Джон ще се присъедини към мнението на останалите, но за съжаление Джон отсъстваше от срещата в „Оу Джей“ предната вечер и така и не успя да зачеркне идеята с дебел маркер. И защо отсъстваше — за да се среща с някакво ченге.

Точно липсващата брънка във веригата от доказателства, както и фактът, че в момента нямаше кой знае каква спешна работа, накара Анди Келп да заеме една кола от Източна тринадесета улица в Манхатън и да я докара тук в Бруклин, за да огледа златното кубе. Сега вече стигна до извода, че първоначалното му заключение е било напълно правилно. Точно в този момент мобилният му завибрира. Държеше го с изключен звук, защото мълчанието е по-скъпо и от злато. Анди извади телефона и каза:

— Да.

— Зает ли си?

Същият Джон Дортмундър, чието отсъствие предната вечер го докара тук в Бруклин.

— Не точно — отвърна Келп. — Ти?

— Тогава може да поговорим.

Анди се изненада и попита:

— За работата ли?

— А-ха — долетя не по-малко изненаданият глас на Джон.

Келп отстъпи крачка назад, за да погледне купола от друг ъгъл, макар да знаеше, че куполите ъгли нямат, но и оттам той изглеждаше все така голям, висок и с една дума — нелицеприятен.

— Да не би да ми казваш, че си навит? — попита той.

— Ами май нямам избор.

Гледай ти, Джон бил привлечен от златото като муха на мед. Странна работа.

— Да си призная — каза Келп, — мислех си, че ако отрежем парче, може и да стане. — Честно казано, тази мисъл му хрумна в мига преди да я изрече, но пък ако Джон смяташе, че от тази златна планина може да излезе нещо, току-виж творческите инстинкти на Келп заработили. — И твоята идея ли е такава, или си мислиш за друго? — попита той.

— От какво да отрежем парче?

— От кубето — отвърна Келп. — Никога няма да можем да го вземем цялото, Джон. Сега съм тук и го гледам и…

— От кубето? Говориш ми за мюсюлманското кубе на Стан ли?

— А ти не ми ли говориш за същото?

— И си отишъл чак в Бруклин да го гледаш? И режеш парчета от него?

— Не бе. Просто го оглеждам внимателно, за да разбера с какво си имаме работа, че после да знаем за какво говорим.

— Стан там ли е?

— Не. Дойдох сам. Нещо ми прищрака и се вдигнах ей така. Не казах на Стан, за да не храни излишни надежди. А ти за какво искаш да говорим, Джон, не е ли за купола?

— За дебил ли ме мислиш?

— Не, Джон, но нали каза…

— Искаш ли да се видим? Искаш ли да говорим? Или предпочиташ да си седиш там и да режеш парчета от купола?

— Тръгвам, Джон. Кажи къде и кога?

— В „Оу Джей“, в десет. Ще сме само двамата, така че няма да ни трябва задната стая.

— Значи работата не е сериозна, така ли?

— Напротив, сериозна е! — увери го Джон. — Страшно сериозна.