Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

31

Подобно на много бивши и настоящи членове на нюйоркската полиция, Джони Епик не бе живял в никой от петте района на Ню Йорк Сити от много години. Всъщност още през втората година в полицията се ожени и се изнесе от жилището на родителите си в Куинс, за да създаде свое семейство. Родиха му се двама сина и една дъщеря, които на свой ред вече бяха създали свои семейства, но никой не наследи професията му, нито пък пожела да се засели на Лонг Айланд.

За разлика от някои бивши колеги, Епик така и не си нае малък апартамент в града, където да държи една или повече резервни съпруги. Беше доволен с едно семейство и един дом, стига те по никакъв начин да не са свързани със Службата. Офисът на Източна трета улица бе нов, нает след пенсионирането, когато двамата с Розали откриха, че макар и още да се обичат и да нямат никакво желание за промяна, нито тя, нито той могат да изтърпят дълго целодневното му мотаене из къщи. Беше пенсионер. Трябваше да си намери някакво друго занимание навън. Ето как се роди Джони Епик Под наем.

Не беше първото пенсионирано ченге, което става частен детектив. Пенсията му бе добра, но няма пенсия на света, която не се нуждае поне от малко допълнение. Това, разбира се, не бе основната причина, поради която толкова много бивши полицаи постъпват в охранителни фирми и стават пазачи на бронирани коли и банки. Основната причина е досадата. След всичкото напрежение и ужаси, както и хубави моменти в Службата е трудно по цял ден да киснеш в креслото с дистанционното в една ръка и кутия бира — в другата. Такъв живот подхожда на млади нехранимайковци, които още не са излезли от пашкулите си.

В първите дни след пенсионирането Епик се замисли дали да не се хване някъде на работа, но след толкова много години в Службата животът на заплата му се стори стъпка надолу. Време беше да се опита сам да си е шеф и да види как ще тръгнат нещата. Ето защо взе разрешително за частен детектив, което не е проблем за бивш полицай, и нае офис на Източна трета, защото беше евтино, а така или иначе не възнамеряваше да впечатлява никого с кабинета си. Трябваха му просто папки и телефон. Освен това от частните ченгета едва ли не се очаква да се помещават в съмнителни квартали.

След като се сдоби с адрес и табелка, Епик си поръча бланки и визитки. Разтръби наляво и надясно сред ченгета и адвокати и други познати, които бе срещнал през годините в Службата, и първата риба в мрежата се оказа господин Хорас Хемлоу.

И то каква риба. Златна — помисли си Епик — богат, почтен и здраво вкопчен в манията си. Епик заряза всички останали потенциални клиенти, промени съобщението на телефонния секретар, така че да отблъсква евентуални желаещи да се възползват от услугите му, и се посвети на господин Хемлоу. Дори си направи труда да издири и проучи банда нехранимайковци, които да свършат мръсната работа без риск да въртят номера.

И ето какво получи в замяна. Разходи и пропиляно време. За тези пари спокойно можеше да разнася вестници. И те щяха да го държат далеч от вкъщи.

Добре. След фиаското с шаха Епик отново смени посланието на телефонния секретар, завъртя телефоните и полека-лека се сдоби с по-малки, но не толкова проблемни задачи. Тук ревнива съпруга, там хипохондрик, който по здравословни причини иска да издири истинските си родители, такива неща. Поне имаше с какво да се занимава.

Един снежен понеделник, две седмици след раздялата в апартамента на господин Хемлоу, всъщност първият понеделник от декември, Епик отиде в града, остави тойотата в гараж с месечен абонамент на една пресечка от офиса си и се упъти натам. Взе асансьора, отключи вратата и в същия миг разбра, че е обран. Ограбен. Мястото бе просто излизано.

Не бяха оставили абсолютно нищо. Телефон, факс, принтер, компютър, телевизор, дивиди, тостер, дори и по-леките от фитнес уредите му.

Цялата работа бе свършена икономично и с професионализъм, който отчете въпреки гнева си. По ключалките не се виждаше и драскотина. Трите алармени инсталации, включително онази, която трябваше да иззвъни в участъка, бяха разглобени и обезвредени със спокойна, едва ли не пренебрежителна увереност. Всичко бе изметено, а от гадините нямаше дори половин отпечатък.

Епик, разбира се, веднага звънна в участъка от мобилния си, поради липсата на телефона и телефонния секретар, макар че не хранеше и зрънце надежда, че някой някога ще открие крадливите копелета. Протоколът от полицейския оглед обаче му трябваше за застраховката, а застрахователите със сигурност щяха да се отблагодарят със солиден чек.

Главата го заболя само при мисълта колко тичане ще падне, докато набави всичко откраднато, докато свърже отново цялата техника и измисли допълнителни предпазни мерки, които да откажат негодниците от следващи визити.

Ченгетата, които дойдоха да съставят протокола, му бяха напълно непознати. Навремето Епик работеше в друг участък. Проявиха разбиране, държаха се професионално и с едва доловимо презрение, също както щеше да се държи той на тяхно място. Изтърпя с мъка разпита и когато затвори вратата зад гърба им, още скърцаше със зъби.

Следващото, което трябваше да направи, бе да скрие катастрофата от двамата си настоящи клиенти. Не можеше да допусне и за миг да се разчуе, че частен детектив като него е жертва на престъпление. Клиентите щяха да се изпарят, а с тях и цялата му крехка репутация. Ето защо организира бърз набег до един магазин за електроника и се върна с телефон и телефонен секретар. Монтира ги на опосканото си бюро и записа поредното съобщение, този път с доста по-разгневен тон:

„Здравейте. Свързахте се с Джони Епик. В почивните дни хванах някаква настинка, дано не е грип, така че днес няма да съм в офиса. Оставете съобщение, което се надявам да чуя още утре сутрин в добро здраве“.

Реши да купи останалото оборудване от Лонг Айланд — и без това в Ню Йорк щеше да му излезе по-скъпо заради потребителския данък. Освен това днес нямаше друга работа. Каква полза да виси в празния офис?

Докато караше по пътя към Лонг Айланд, източно от околовръстното, нещо в мозъка му прищрака и в главата му изникна едно име, изписано с неонови букви: Дортмундър.

Разбира се. В първия момент, когато видя претарашения офис, направо му се зави свят и той не успя да свърже точките в контур, но нима имаше друго обяснение? Дортмундър. Беше си отмъстил, че не бе изкарал нищо от работата с шаха. Пък и фактът, че през цялото време опяваше колко пари бил потрошил по таксита, веднага изясняваше що за човек е.

Копелето бе изчакало точно две седмици, от понеделник до понеделник, та Епик да не е в състояние да докаже нищо, но да знае откъде му е дошло.

Имаше и още нещо, разбира се. Всичко, което бяха задигнали, беше само димна завеса, само върхът на айсберга. Единственото, от което се бяха интересували, беше компютърът. Малката кутийка, в която се съхраняваха компрометиращите снимки на Джон Дортмундър.

Да, и когато утре идеше в офиса и прегледаше папките си — нещо, което не му бе хрумнало до този момент, копията на снимките, изпечатани от него, също нямаше да ги има.

„Вече не държа Дортмундър на каишка — помисли си Епик. — Дортмундър е искал да скъса каишката. Защо ли? Защото е намислил нещо. Какво?“

Намръщи се замислено.