Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

21

В събота сутринта, след като Мей замина на работа в супермаркета, Дортмундър седна на масата в кухнята и разстла пред себе си снимките и спецификациите на шаха, които бе взел от Фиона Хемлоу предната вечер. Шахът се оказа по-малък, отколкото си го представяше, но и по-тежък — 308 килограма. Да, не беше работа за сам човек. Дори за двама.

Според описанието в разпечатката фигурите не бяха изработени изцяло от злато, което щеше да ги направи още по-тежки, а златото бе излято в матрици около дървени шпилки. Всяка фигура бе декорирана с от три до пет скъпоценни камъка — перли за бялата банда и рубини зачервената. Царете и цариците бяха най-високи от всички — малко под десет сантиметра. Златото бе оформено с изключително майсторство и акуратност, каквито се очакват от човек, работещ за абсолютен монарх.

Дортмундър разглеждаше снимките и четеше описанията. Някъде след половин час окаченият на стената до хладилника телефон иззвъня. Със сигурност бе Анди Келп и когато Дортмундър стана, отиде до телефона, вдигна слушалката и каза:

— Здрасти — се оказа прав.

— Кво става?

— Ами, гледам снимките — отвърна неохотно той и метна око към разпръснатите по масата страници. Знаеше, че е глупаво да иска да запази тази малка частица информация за себе си, но ето че искаше.

— Снимките ли? Вече?

— Да. И спецификациите, размерите, всичко.

— Идвам веднага — каза Келп и след минута влезе в кухнята с думите: — Не исках да те притеснявам със звънеца.

— Благодаря за загрижеността — отвърна Дортмундър. — Как са ключалките на вратата?

— Супер са — увери го Келп. — Давай сега да видим какво имаме тук.

— Малка мистерия — отвърна Дортмундър.

Келп бе вдигнал една снимка на целия шах и я разглеждаше, но при думите на Дортмундър го изгледа.

— Искаш да кажеш, освен това как ще го задигнем ли?

— Един от топовете е лек — осведоми го Дортмундър.

— Лек? Какво означава „лек“?

Дортмундър дръпна снимката от ръката на Келп и посочи белия царски топ.

— Този е с около кило и половина по-лек от онзи. — Посочи топа откъм страната на царицата. — Но той пък е със същото тегло като двата червени.

Докато Дортмундър се ровеше из останалите снимки, Келп продължи да се взира във фотографията на целия комплект.

— Искаш да кажеш, че всички останали са с еднакво тегло?

— Почти. Има малки разлики, защото всеки е украсен с различни скъпоценни камъни. Ето ти отделни снимки на белите топове. Този на дясната снимка е по-лек.

— Царският топ — прочете Келп надписа в долната част на снимката и се загледа в златния замък, инкрустиран с четири бляскави перли. — Аз пък си мислех, че „топ“ означава оръдие.

Келп се наведе над отделните снимки на двата бели топа, после вдигна глава и я поклати.

— Може би ще си обясним загадката, когато ни паднат в ръцете. Когато ги отмъкнем.

Дортмундър го изгледа намръщено.

— Когато ни паднат в ръцете? Забрави ли, че все още са в онзи трезор? Взех тези снимки колкото Епик и Хемлоу да си мислят, че правим нещо, но истината, Анди, е, че не правим нищо.

— Не знам защо си толкова негативно настроен — възрази Келп. — Погледни снимките и информацията. Това си е жив напредък. Приближаваме се с всеки изминал ден.

— Да, приближаваме се, но не към шаха — отвърна Дортмундър и в този миг телефонът иззвъня. — Това сигурно е Епик. — Той се изправи. — Обажда се да пита кога да прати куките да ме приберат.

— Стига си дрънкал глупости, човекът е търпелив — сряза го Келп.

Дортмундър изръмжа в слушалката и гласът на Стан Мърч отвърна:

— Двамата с Хлапето тъкмо приключихме със закуската в едно барче до квартирата му.

— Хубаво — каза Дортмундър и се обърна към Келп: — Стан и Джъдсън закусвали заедно.

— И защо ти го казва?

— Още не сме стигнали дотам — обясни Дортмундър и продължи в слушалката: — Защо ми го казваш? Да не би да се обаждаш пак да ме занимаваш с кубето?

— Не, не — отвърна Стан. — Кубето го зарязах.

— Хубаво.

— Като неизживяна любов.

— Гледай ти.

— Сега вече се придържам само към Флатбуш Авеню.

— Е, то и това е в Бруклин.

— Но няма кубета. Слушай, двамата с Хлапето си мислехме — продължи Стан, — като така и така работата с кубето се провали, дали пък ти не си подкарал нещо с онова ченге?

— По-скоро то ме е подкарало — отвърна Дортмундър.

— Ако можем да помогнем…

— Никой не може да ми помогне.

— Кажи им да дойдат насам — обади се Келп. — Като сме повече хора, може и да измислим нещо.

— Анди вика да дойдете у нас и да си донесете мозъците.

— Ей сега идваме — отвърна Стан.

Дойдоха и използваха традиционния начин за влизане в чужда къща, а именно като натиснат звънеца на вратата. В същото време иззвъня и телефонът.

— Ти вдигни — каза Келп. — Аз ще отворя.

— Добре. — Дортмундър вдигна слушалката и каза: — Здрасти.

Келп натисна бутона на домофона и отиде до входната врата, за да изчака новодошлите да изкачат двата етажа до площадката.

Един глас, който можеше да принадлежи само на Малкия Бълчър, каза:

— Дортмундър, тревожа се за теб.

— Хубаво — отвърна Дортмундър. — Мразя единствено аз да се притеснявам за себе си.

— Онова ченге прави ли ти проблеми?

— Да. Слушай, Анди е тук, а Стан и Джъдсън тъкмо пристигат.

— Правите среща без мен ли?

— Не съм организирал среща. Хората просто не спират да идват, сякаш има погребение. Искаш ли да наминеш?

— Ей сега идвам — отвърна Малкия и дойде.

В кухнята имаше четири стола, а Джъдсън можеше да седи и на радиатора, така че щом Малкия пристигна, всичко бе долу-горе наред. Дортмундър тъкмо бе приключил с обясненията за Стан и Джъдсън, поради което Келп осветли Малкия, като прибави ненужно подробно описание на сведенията, с които разполага Епик за всеки от тях.

— Някои хора — каза Малкия, — като се пенсионират, трябва да се пенсионират.

— Малкия — обади се Дортмундър, — по всичко личи, че той се занимава единствено с мен. Когато се проваля с шаха, единственият, когото ще обвини, отново ще бъда аз.

— Сан Франциско не е лошо място за известно време — отбеляза Малкия.

— Аз по-скоро си мислех за Чикаго — осведоми го Дортмундър. — Анди пък предложи Маями, но Епик ги знае тези неща. Вика ми, че сега милионите ченгета са свързани по всякакъв начин и ще ме намери за нула време.

Малкия кимна и се замисли, после каза:

— Вярно е. Вече не е като едно време, не можеш да изчезнеш просто ей така. Едно време просто си изгаряш върховете на пръстите с киселина, оставаш без отпечатъци и си готов.

— Оу — възкликна Джъдсън. — Това не боли ли?

— Не като за двадесет и пет години — отвърна Малкия. — Сега обаче ДНК-то не можеш да го изгориш. То даже те надживява.

— Знаете ли — обади се Келп, — тук има и още нещо, за което трябва да си поговорим. Знам, че не е толкова важно като основния проблем…

— Трезорът — напомни Дортмундър.

— Точно върху него размишлявам — увери го Келп. — Въпреки това — обърна се той към останалите — вижте снимките на тези два топа.

— Това са замъци — забеляза Стан.

— Да, но в шаха им викат топове — обясни Келп. — Както и да е. Всичко си тежи колкото трябва, с изключение на ето този топ, който е с кило и половина по-лек от останалите три.

Всички се наведоха над снимките, включително и Джъдсън, който стана от радиатора.

— Изглеждат ми еднакви — изсумтя Стан.

— Виж обаче колко тежат — каза Келп. — Ето тук са го написали.

Стан кимна.

— Може да е печатна грешка.

— Хората тук доста са се постарали и надали е грешка — изтъкна Келп.

— На мен това не ми изглежда толкова важно, колкото основният проблем — обади се Дортмундър.

— Да, разбира се, че не е толкова важно — съгласи се Келп, — но все пак си е загадка, това казвам.

— Каква ти загадка — изсумтя Джъдсън. — Това е лесно.

Всички вдигнаха глави и го изгледаха как отново присяда на радиатора.

— Знаеш ли защо този е по-различен от останалите? — попита Келп.

— Разбира се. — Джъдсън повдигна рамене. — Трябва просто да се поставиш на мястото на сержанта, на Нортууд. Значи той е в Чикаго с това чудо, което е ужасно ценно, но тежи над триста кила. Няма пари, като всички останали, но иска да се разкара оттам преди войниците от взвода да се върнат. Намира човек, може би бижутер, който да му направи фалшива фигура, която да изглежда досущ като другите. Така ще продаде перлите, ще продаде златото, ще се качи на влака и ще дойде в Ню Йорк като баровец, за да завърти бизнес.

Всички сметнаха обяснението за гениално.

— Хлапе, ти си истинско съкровище — похвали го Малкия.

— Благодаря, Малкия.

Джъдсън се ухили като ряпа. Следващото нещо бе да се изчерви, така че те отново се наведоха над снимките и заговориха един през друг:

— Значи, когато правим нашата малка подмяна, трябва да внимаваме да не пипаме това момче — каза Келп.

— Какво искаш да кажеш с „нашата малка подмяна“? — възрази Дортмундър. — Забрави ли, че шахът е скрит в подземен трезор.

— Според мен пък това си струва да се понапънем — каза Стан.

— Не е въпросът в напъването — изтъкна Дортмундър. — Въпросът е в трезора.

— Ами да попитаме Хлапето — обади се Малкия. — Хлапе, обясни ни как стоят нещата с топа. Супер. Сега въпрос номер две: как да проникнем в трезора?

Джъдсън ги изгледа изненадано и отвърна:

— Ами не можем.