Доналд Уестлейк
Банда (12)

12

Дортмундър влезе в „Оу Джей“ в десет вечерта. Анди Кели още го нямаше, а редовните посетители обсъждаха филмите с Джеймс Бонд, освободени от обета си за мълчание, наложен от присъствието на Епик предния ден.

— Този беше дето лошият тръгна след чантата с лазерен пистолет — каза първият редовен посетител.

— Не, бъркаш — поправи го друг. — Ти си мислиш за филма с Джордж Лазерби. Той игра Бонд само веднъж, ама как ли се казваше филмът…

Дортмундър се насочи към другия край на бара, където барманът Роло настоятелно търкаше едно място на барплота, сякаш се надяваше, че ако е достатъчно упорит, духът от лампата ще изскочи и ще му изпълни три желания.

— „В тайната полиция на Нейно величество“ — обади се трети постоянен клиент.

Вторият посетител се намръщи, а Дортмундър почти стигна мястото, към което се бе запътил.

— Този не беше ли с Тимъти Дантън?

Третият клиент се намръщи в отговор и попита:

— Кой Тимъти?

— Дантън. Онзи учтивият.

— Не, не — каза пак първият клиент. — Това е много по-ранен филм и е за лазер, не Лазерби. Това е нещо, което може да те разреже на две.

Третият продължаваше да изглежда объркан.

— Какъв е този лазер, светлина ли е?

— Да, зелена.

— Сега пък — намеси се вторият — говориш за „Междузвездни войни“.

— Роло — каза Дортмундър.

— Остави ги „Междузвездни войни“ — настояваше първият. — Беше лазер, при това зелен. Мисля, че лошият беше Доктор Не.

— Доктор Защо Не — обади се зевзекът. Във всяка компания снима зевзек.

— Роло — повтори Дортмундър и барманът бавно излезе от хипнотичния си сеанс, спря да върти кърпата в кръг и насочи вниманието си към новопоявилия се клиент.

— Втора вечер подред. Току-виж си станал редовен клиент.

— Защо не — отвърна Дортмундър, като несъзнателно повтори думите на зевзека. — Но тази вечер съм клиент. Ще сме само аз и другият бърбън.

Роло различаваше клиентите си по напитките, което според него бе начин да стимулира лоялността им към заведението.

— Радвам се да ви видя и двамата.

— Няма да има други хора, така че задната стаичка не ни трябва.

— Уди Алън е играл Джеймс Бонд? — попита вечно обърканият трети редовен клиент.

— Мисля, че беше той — отвърна вторият в рядък пристъп на колебание.

— Супер — каза Роло и се обърна да подготви поднос с две чаши, лед и бутилка с етикет „Амстердам Ликър Стор Бърбън — нашата собствена марка“. — Пийте и останете със здраве — пожела той и побутна таблата през барплота.

— Благодаря.

Дортмундър се извърна с подноса в ръце и се заоглежда за място. В този момент Анди Келп се появи на вратата. Зърна Дортмундър, хвърли поглед на помещението и посочи най-близкото до него сепаре — същото, където снощи, едва снощи, Дортмундър бе срещнал ада в лицето на бивше ченге.

Същото сепаре? Е, колкото по-далеч от филмовите познавачи, толкова по-добре. Какво пък толкова. Той вдигна рамене.

Седнаха един срещу друг, напълниха чашите и Келп почти веднага каза:

— За ченгето ли става въпрос?

— Да, нали го видя. Джони Епик Под наем.

— Кое точно му е името?

— Първата част.

— Значи е бил ченге — предположи Келп, — а сега е частен детектив?

— Нещо такова. Работи за един баровец, който иска да докопа тежък шах със златни фигури, скрит в подземен банков трезор в центъра.

— Забрави! — посъветва го Келп.

— Иска ми се — отвърна Дортмундър, — само дето бившето ченге разполага с мои снимки в компрометираща поза.

— Така ли? — Келп внезапно се оживи. — И какво смята да направи, да ги покаже на Мей ли?

— Не са такива снимки — обясни Дортмундър. — По-скоро са снимки, които ще заинтересуват все още действащите ченгета.

— Аха! — Келп кимна. — През този сезон в Маями е много приятно.

— По-скоро си мислех за Чикаго. Само дето и Епик си го е помислил. Твърди, че с помощта на интернет и приятелчетата си в полицията ще ме открие където и да ида. Вярвам му.

— С колко време разполагаш?

— Преди да ме арестуват, да ми предявят обвинение, да ме осъдят и да ме качат на автобуса за пандиза ли? — Дортмундър повдигна рамене. — Предполагам, че имам още малко време. Епик обаче ме натиска, а шефът му е стар и болен, така че няма интерес към дългосрочни планове.

— Мамка му! Не ми се ще да го казвам, но слава богу, че не съм на твое място.

— Няма нужда да го казваш — поясни Дортмундър, — защото по някакъв начин вече си замесен и ти.

Келп определено не хареса начина, макар да не знаеше какъв е.

— Двамата сте си говорили за мен, така ли?

— Той бездруго знае за теб — отвърна Дортмундър. — Направил е проучване или нещо подобно. Снощи, когато стана да си ходи, погледна към теб и каза: „Предай много поздрави на Анди Келп“. Знае и за Арни Олбрайт. Познава ни всички.

— Хич не ми харесва тази работа — заяви Келп. — Не искам приятелят ти Епик дори да си мисли за мен.

— А, така ли стана вече? — учуди се Дортмундър. — Сега пък Епик ми е приятел?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не съм много сигурен.

Келп огледа помещението, сякаш искаше да запомни всички детайли.

— Звънна ми и поиска да се видим тази вечер — каза той. — Сега вече разбирам защо. Искаш да ти помогна. Е, хайде, кога ще ме помолиш за помощ?

— Няма помощ — отвърна Дортмундър.

Келп отпи от бърбъна и изгледа Дортмундър над ръба на чашата. После я остави на масата, но не откъсна очи от Джон.

— Добре — предаде се Дортмундър. — Помощ!

— Няма проблем — отвърна Келп. — Къде е този банков трезор?

— „Си енд Ай Интернешънъл“ на Пето авеню.

— Доста голяма банка — установи Келп с леко разтревожен глас.

— Сградата е голяма — уточни Дортмундър. — Под нея има сутерен, а в сутерена е заключен шахът, който ще опропасти живота ми.

— Утре мога да ида дотам и да огледам нещата — предложи Келп.

— Всъщност за утре съм ти подготвил нещо друго — каза Дортмундър.

— Вече имаш план ли? — попита обнадеждено Келп.

— Не, засега имам само неприятности. — Дортмундър също отпи, но операцията му отне доста повече време, отколкото на Келп. Най-сетне продължи. — Само да ти напомня, че Епик е знаел за съществуването ти още преди да цъфне тук. Днес пък ми вика. „Предполагам, че ще вземеш приятеля си Анди Келп да ти помага“.

— Отново разговори по мой адрес — установи Келп и потръпна.

— Знам. И аз се чувствам по същия начин. Но ето каква е работата. Според мен е по-важно да се срещнеш с Епик, отколкото да огледаш сградата на банката.

— Така ли?

— Утре сутринта — обясни Дортмундър — двамата с Епик ще идем в провинцията с лимузината на баровеца да проверим дали имението му е достатъчно сигурно, за да скрием там шаха, след като го приберем. Ха-ха-ха.

— Значи искаш утре да ида в провинцията заедно с теб и Епик в лимузината на баровеца, така ли?

— Ще дойде и шофьорът.

Келп огледа внимателно чашата си, но не пи.

— И защо, по дяволите, да правя всичко това?

— Може би ще научим нещо.

— Обзалагам се, че и двамата не искаме да го знаем. — Келп все пак отпи от бърбъна. — По кое време утре ще вършим тази глупост?