Доналд Уестлейк
Банда (26)

26

Когато Дортмундър се прибра, Мей вече бе отишла на работа. На вратата на хладилника бе лепнато листче: „Обади се на Епик на мобилен“. Следваше номер.

Той наруга бившето ченге през зъби, но все пак дръпна бележката, отиде до телефона и набра номера.

— Епик слуша.

— Ъ-ъ, Джон се обажда. Искал си да…

— Точно така — отвърна забързано Епик. — Мятай се на едно такси и ела…

Дортмундър изчака.

— Да?

— … във фоайето.

— Моля?

— Ще съм там преди…

— Къде?

Тишина. Не заплашителна тишина или взривоопасна тишина, а тишина, която обикновено цари в пещерите на прилепите. Там всички спят. След миг линията прекъсна и Дортмундър окачи слушалката.

Да завърти ли пак? Защо? Погледна хладилника и се сети за шестте бири в него — бирите са чудесно средство за общуване. Телефонът издрънча.

Е, има някои неща, които не могат да ти се разминат. Той вдигна и каза:

— Да?

— В едно такси съм и обхва… се блъска в сгради… когато ще… разбра ли ме?

— Не.

Кратко мълчание.

— … бани мобилни телефони!

Да не би вече и мобилните оператори да цензурираха думите?

— Чух — отвърна Дортмундър, — че те са бъдещето.

— Бъдещето хич не е розово. Искам да…

Свободно.

— Дочуване — пожела Дортмундър на сигнала свободно, извади една бира и мина през хола да вземе „Дейли Нюз“, който Мей четеше сутрин. Върна се с него в кухнята, защото дяволски добре знаеше, че Епик не се отказва лесно. Поседя известно време зает с прелистване на страници. Не му се случваше често да чете вестници, най-много веднъж-дваж седмично, ако намери някой оставен на седалката в метрото. Може би затова не разбираше какво им е смешното на карикатурите. Явно бяха поредица и нередовните читатели изпускаха нишката.

От спортните страници разбра, че не се е случило нищо необичайно. Хрумна му, че спортът може да стане доста по-интересен за гледане, ако футболистите носят баскетболни екипи, а баскетболистите — футболни. Сети се, че то си е почти така — само че не в американския футбол. Той обаче си обичаше него. Телефонът иззвъня.

Добре. Стана и вдигна слушалката.

— Ало?

— Сега е по-добре. Джон, качвай се на едно такси и идвай веднага при господин Хемлоу.

— Връзката вече си я бива, а?

— Накарах таксито да спре до един уличен телефон. Идвай веднага, Джон, господин Хемлоу не е щастлив.

— И защо пък трябва Хемлоу да е щастлив?

— Искам да кажа, че не е доволен от теб. Ще те чакам във фоайето.

Епик седеше в стол от рога на носорог във фоайето и щом видя Дортмундър, стана. Портиерът, който пусна Джон в сградата, не изглеждаше особено убеден, че е постъпил правилно.

— Добре — каза нетърпеливо Епик. — Да се качваме.

— Напоследък потроших доста пари по таксита — забеляза Дортмундър в асансьора.

— Защото си външен консултант — осведоми го Епик.

— А-ха — отвърна Дортмундър и вратата се отвори.

Медицинската топка в инвалидна количка вече ги очакваше.

— Господа — изсъска господин Хемлоу. Дортмундър не подозираше, че е възможно да изсъскаш дума като „господа“, но от устата на господин Хемлоу това прозвуча като детска игра. — Сядайте — нареди той и инвалидната количка се понесе към изгледа през прозореца.

Настаниха се както преди — Дортмундър и Епик един до друг в старинните столове, господин Хемлоу с лице към тях, загърбил прекрасната гледка и включил подскачащото си коляно на скорост. Домакинът се наведе намръщено към Дортмундър и каза:

— Разбрах, че тази сутрин си говорил с внучката ми.

— Да, така е — потвърди Дортмундър. — Не в офиса й, а на улицата пред сградата.

Епик изпепели с поглед дясното око и ухо на Дортмундър.

— Заговорил си я? На улицата!

— Не съм я заговарял. Просто си побъбрихме.

Господин Хемлоу с мъка удържаше гнева си:

— Поискал си от нея да участва в престъпление.

— Няма такова нещо — отвърна Дортмундър. — Къде е престъплението? Не съм я карал дори да пресича на червено.

— Сър, може ли малко да успокоим топката — намеси се отново Епик. — Нямам представа за какво става въпрос. Какво е поискал от нея?

— Исках само…

— Теб не съм те питал — изсъска Епик. Сега пък всички съскаха. — Попитах господин Хемлоу.

— Доколкото разбрах — отвърна господин Хемлоу, — сътрудникът ти е решил, че ще му е много трудно да влезе в банковия трезор и да вземе оттам шаха, поради което е поискал…

— Внучката ви да слезе вместо него? — извика потресен Епик.

— Не, не е чак толкова зле. Иска Фиона да се свърже с Ливия Нортууд Уилър и…

— Извинете, сър — прекъсна го отново Епик. — С кого?

— Тя е наследница на сержант Нортууд — обясни господин Хемлоу — и кантората на Фиона я представлява в семейните дела.

— О — възкликна Епик. — Благодаря, сър.

— Кантората на Фиона представлява Ливия Нортууд Уилър — продължи господин Хемлоу, малките му червени очички дълбаеха дупки в Дортмундър. — Фиона не й е личен адвокат, така че няма никаква основателна причина да я заговаря, дори и да бе склонна да извърши онова, което искаш от нея.

— Сър — включи се пак Епик, — какво точно е поискал… Джон?

— Може би Джон ще ти обясни по-добре — тросна се господин Хемлоу.

Епик обърна изпитателен поглед към Дортмундър, който повдигна рамене и каза:

— Ще обясня, защо не. Не можем да слезем в трезора, така че решихме да се опитаме да изкараме стоката навън. Спецификациите и всичко останало, което ми даде внучката, което според мен си е по-голямо нарушение от това, дето я помолих да направи сутринта, показват, че една от фигурите е прекалено лека. Решихме, че сержантът я е сменил с фалшификат…

— За да си осигури първоначален капитал — намеси се Епик и кимна утвърдително. — Доста хитро.

— Напротив, елементарно е.

Господин Хемлоу също се включи:

— Нашият Джон е съобщил цялата тази информация на Фиона и е поискал от нея да я предаде на госпожа Уилър с препоръката шахът да се отнесе в лаборатория за изследване и оценка.

— Което — обясни Дортмундър — означава, че ще го изнесат от трезора.

— Ако Фиона се обърне към клиент на кантората — продължи господин Хемлоу, — без да е изрично помолена за това от партньор или по-старши адвокат, веднага ще я освободят.

— Искате да кажете, че ще я уволнят — уточни Дортмундър. Това ту „ти“, ту „вие“ май беше заразно.

— „Освободят“ съдържа същата информация — тросна се господин Хемлоу.

— Сър, възразявате ли да поговоря малко с Джон?

— Не, разбира се.

Епик кимна с благодарност и се обърна към Дортмундър.

— Разбирам какво ти се върти в главата — каза той — и идеята не е лоша. Разбирам също, че трезорът може би е по-труден за проникване от други места, на които си бил.

— От всички други места — уточни Дортмундър.

— Добре. Идеята да изнесеш стоката от трезора, за съхранение на място, където ще проникнеш по-лесно, също е добра.

— Благодаря — отвърна с достойнство Дортмундър.

— Проблемът е — продължи Епик, — че не можеш да използваш внучката. Тя даде първоначален тласък на операцията, но вече е вън от играта. Трябва да я пазим, да пазим работата и репутацията й.

— Ъ-хъ.

— Тя не е вещ — намеси се господин Хемлоу.

Дортмундър се намръщи, защото не разбра какво точно се опитва да каже медицинската топка, но реши да си замълчи.

Епик очевидно схвана смисъла, защото кимна одобрително и пусна едно:

— Точно така. Идеята обаче е добра — продължи той към Дортмундър. — Трябва просто да намерим начин да убедим други членове от семейството да поискат експертиза и оценка на шаха.

— В такъв случай — каза Дортмундър, — ще ви попитам друго, господин Хемлоу. Има още едно последно нещо, което ми се ще да свърши внучката ви, и според мен е окей, но все пак кажете и вие.

Главата на върха на медицинската топка се завъртя усилено, господин Хемлоу го изгледа кръвнишки и подозрително, но все пак попита:

— И какво е това нещо?

— Тя веднъж каза, че сержантът има общо седемнадесет наследници и всеки съди другите със собствени адвокати. Може ли да ми даде списък на всичките седемнадесет и да ми каже кой кой адвокат е наел?

Господин Хемлоу се замисли за минутка, но главата му взе да кима, макар и не в такт с неуморното коляно.

— Мисля, че може да го направи — каза накрая.

— Благодаря.

— Ще се разбера с нея да състави въпросния списък и да ми го даде. Аз от своя страна ще го предам на Джони, а той на теб.

— Чудесно.

— Но — продължи господин Хемлоу — това е последно. Никога повече няма да търсиш внучката ми.

— Разбира се — увери го Дортмундър.

В асансьора към фоайето Дортмундър се обърна към Епик:

— Какво искаше да кажеш с това, че съм външен консултант?

— Това е от номенклатурата с длъжности, въведена от правителството — обясни Епик. — Например, ако работиш на заплата, тогава си служител на трудов договор и можеш да участваш в профсъюз. Но ако си външен консултант, не можеш да влизаш в профсъюзи.

— Че аз не съм в профсъюз — отвърна Дортмундър.

Вратата на асансьора се отвори във фоайето.

На излизане от сградата Епик каза:

— И двамата сме към центъра. Хайде да идем до ъгъла и да си хванем такси. Аз плащам.

— Но се стискаш да дадеш на портиера един долар и да ни повика такси, нали? — попита Дортмундър.

— Ти също се стискаш — отвърна Епик.

Отидоха до ъгъла, успяха да си хванат такси без чужда помощ и докато пътуваха към центъра, Дортмундър каза:

— Разкажи ми още нещо за тези външни консултанти. Какво означава „номенклатура с длъжности, въведена от правителството“?

— Списък с професии — обясни Епик, — за да знаеш в коя група попадаш. За да си външен консултант, трябва да отговаряш на съответни условия.

— Какви например?

— Не получаваш определена заплата всяка седмица.

— Добре.

— Не работиш в един и същ офис или фабрика или каквото и да е там всеки ден.

— Добре.

— Използваш собствени инструменти за работа.

— Правя го — установи Дортмундър.

— Работиш без пряк контрол.

— Така е и ти го знаеш.

— Не ти удържат данък от възнаграждението.

— Не ми се е случвало.

— Работодателят не ти осигурява пенсия или здравно обслужване.

— Горе-долу загрях — отвърна Дортмундър.

— Значи отговаряш на условията — заключи Епик. — Сега бягай и се захващай с наследниците. Мисля, че оттам може да изскочи нещо.

— Веднага щом получа списъка — обеща Дортмундър.

Когато Мей се прибра, Дортмундър й помогна да отнесе чантите с продукти в кухнята и каза:

— Днес открих нещо.

— Така ли?

— Аз съм външен консултант. — Дортмундър се ухили.

Мей го изгледа, остави шоколадовото блокче, което се канеше да захапе, и попита:

— Така ли?