Доналд Уестлейк
Банда (59)

59

Брайън си мислеше, че проблемът е как да направи така, че Сестра Злобил, новата спътница на Преподобния Извратен, да прилича максимално на Злата вещица от Запада за редовия зрител, но не и за адвокатите по интелектуална собственост, които бяха в състояние да се вдигнат като един насреща му и да го смажат с железен юмрук. Задачата го накара да потъне в работа в понеделник сутринта в многоъгълния си офис в „Гроуди“ и да забрави за обяд. Отнесен в мислите си и в сладкия пиратски занаят, Брайън почти не чу почукването по касата на вратата.

Кой ли се бе сетил за нещо? Той се огледа и внезапно го преряза пристъп на гузна съвест, добре познат на всички нарушители. В рамката на липсващата врата стоеше четиридесетинагодишен мъж с едро тяло, навряно в измачкан костюм и пристегнато с вратовръзка. Много приличаше на цивилен детектив. Но не можеше да е такъв, нали? Детектив?

— Какво има?

— Брайън Клансън?

— Разкрихте ме — ухили се Брайън.

Човекът измъкна малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото си, отвори го и показа на Брайън полицейска значка. Явно нямаше време за губене.

— Детектив Пенволк — представи се той. — Бих искал да ме придружите, ако нямате нищо против.

Брайън, по-скоро изненадан, отколкото уплашен, отвърна с първото, което му дойде на ума:

— Но аз имам работа…

— Няма да се бавим много — увери го детектив Пенволк. — Просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Господин Клансън — внезапно втвърди тона детективът, — предпочитаме да провеждаме разговорите си в друга обстановка.

Е, беше логично. В интерес на истината Брайън също предпочиташе работният му ден да протича в друга обстановка. От друга страна, в момента, изглежда, нямаше да му се представят кой знае колко възможности за избор, така че Брайън послушно се изправи и каза:

— Много ли ще се бавим?

— О, не мисля — отвърна детективът, огледа се на две страни по коридора и додаде: — Вие вероятно знаете кой е най-прекият път към изхода.

— Вероятно — съгласи се Брайън. — Освен ако снощи дърводелците пак не са правили преустройства. Трябва да е натам. — Той кимна вдясно.

Коридорите бяха прекалено тесни, за да вървят рамо до рамо, макар че ако двама души се срещнат, можеха да се промушат един покрай друг. Когато някоя от колежките в „Гроуди“ забременееше, обикновено обвиняваха коридорите. Брайън тръгна напред, полицаят го последва.

— Можете ли да ми кажете за какво всъщност става въпрос? — подметна Брайън през рамо.

— По-добре да изчакаме, докато стигнем — отклони въпроса му детектив Пенволк.

Минаха покрай офиса на шефа на Брайън, Шон Кели — издължен правоъгълник с амбицията да се превърне в писта за боулинг, като порасне. Шон бе застанал зад имитацията на командното табло от космическия кораб в „Стар Трек“ и оживено разговаряше с по-възрастния и по-мрачен брат на детектив Пенволк. Докато Брайън подминаваше прозореца на Шон, шефът му завъртя очи, макар че един Господ знаеше какво означава това.

Дали пък на Мартенския купон не бе станало нещо? Брайън не забеляза да има нашмъркани гости. Не, наркотиците бяха останали в миналия век. И все пак явно нещо се беше случило, при положение че един детектив иска да говори с него, а друг вече разговаря с Шон.

Продължиха да се лутат из кривите коридори и Брайън внезапно придоби усещането, че е в затвор, така че отново каза през рамо:

— Питам не за друго, ами, просто да разбера за какво става въпрос, тъй като подобни неща са в състояние да те изнервят. Нали разбирате, неизвестността и така нататък. За какво става въпрос?

— О, въобще не се притеснявайте — посъветва го детективът. — Ако сте невинен, няма от какво да се страхувате.

Брайън така и не се бе научил да се сдържа в най-неподходящите моменти:

— Невинен? — възкликна той. — Аз?

Детектив Пенволк се усмихна. Едва-едва.