Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

49

Дортмундър влезе в „Оу Джей“ в десет и три минути вечерта и завари Роло зает с инвентаризация или с преброяване, или с нещо подобно на наредените по полицата зад бара бутилки. Пространството зад бара бе покрито с огледала и бутилките изглеждаха двойно повече, което явно усложняваше задачата. Роло бе прехапал език, беше ококорил лявото си око като Попай и посочваше бутилките една след друга с върха на молива си. Групираше ги по етикети и марки, вадеше огледалните образи от общата бройка и грижливо записваше резултата върху бланка на хотел „Оприленд“. Дортмундър реши, че не е подходящо да притеснява бармана в такъв напрегнат момент, и се облакъти на барплота.

Междувременно редовните посетители в левия край на заведението обсъждаха покер. Един от тях каза:

— Да, но защо флош?

Втори редовен посетител вдигна глава и на свой ред попита:

— Какъв точно ти е въпросът?

— Пали ме чу — отвърна първият. — Добре, двойка, тройка, разбирам. Ще се съглася и за поредица, там има смисъл, защото картите идват една след друга. Но защо и флош?

Трети редовен клиент, който може би не бе вникнал внимателно във всички нюанси на първоначалния въпрос, обясни:

— Това означава, че всички карти в ръката ти са от една боя.

Първият го изгледа навъсено.

— Е, и?

— Ами просто са от една боя — повтори третият. — Всички са от един цвят.

— И?

Намеси се четвърти клиент: говореше прекалено колебливо, за да е достоен член на клуба от редовни посетители:

— Ами ако са червени, значи…

— Да, добре — прие аргумента първият. — Така може. Но какво става, ако са черни? Представи си например че са спати?

Вторият посетител, който не се бе обаждал от доста време, отново се включи:

— Ако наистина искаш да говорим за това, кажи тогава защо се казват спати?

Третият редовен клиент се намеси:

— Щот приличат на лопати.

— Ти си лопата — отвърна вторият. — На мен ми приличат на детелини. На трилистни детелини.

Четвъртият редовен клиент отново се обади неуверено:

— Ами пиките?

— Те са черни — осведоми го третият.

Четвъртият редовен клиент внезапно набра смелост и се сопна:

— Това е ясно, пън такъв, кажи ми на какво приличат?

Третият зарея поглед в празното пространство.

— Пън? — повтори, сякаш не бе сигурен, че е чул добре.

— Ами те — отвърна първият редовен клиент — си приличат на пики.

— Въобще пък не приличат — озъби се четвъртият, който вече нямаше нищо общо с предишния плах човечец. — Я се опитай да намушкаш някого с такава пика.

— Не — обясни първият, — въобще и не съм си помислял да мушкам някого с пика. Това са карти, с тях се играе.

— Пън, а?

— Ще се върна на първоначалния си въпрос — настоя първият редовен клиент. — Защо флош?

— Защото се римува с „галош“ — предположи вторият редовен клиент. — Всеки галош може да спечели с флош.

— Какво искаш да кажеш с това „пън“? — не миряса третият редовен клиент.

— Иска да каже, че си мор, защото те мълчат като пънове — обясни първият. — В покера обаче няма мор, то е само в бриджа.

— Разбрах — намеси се вторият редовен клиент, — ти не играеш покер.

— Така ли? — обиди се първият и се извърна настрани: — Роло, имаш ли тесте карти?

Роло извърна глава от преброяването на бутилките и каза:

— Не, предпочитам да не си ритам барманското разрешително. — После с крайчеца на окото си съзря смълчания Дортмундър на края на бара, обърна се с лице към него и додаде: — Ето те и теб.

— Ето ме и мен.

— Носиш някакъв плик под мишница.

— Нося.

Дортмундър трябваше да донесе набавените от сградата на Перли материали на срещата и за целта изрови от кофата за боклук един плик, някога съдържал цветни снимки на жилищна сграда във Флорида. Някакъв заблуден агент по недвижими имоти уверено бе адресирал пратката до „Дж. А. Дортмундър или Собственика“, убеден, че последният ще прегърне идеята за „мечтано място за почивка или прекарване на спокойни старини“. Дортмундър бе леко притеснен да се разхожда по улиците с плик под мишница и затова написа върху него „Медицински изследвания“. Така никой нямаше да се чуди какво точно носи.

— Взех някои неща — обясни сега на Роло — да ги покажа на момчетата.

— Е, момчетата вече те чакат в задната стаичка — осведоми го Роло. — Другият бърбън ти взе чаша.

— Добре. Не исках да те притеснявам — каза Дортмундър и кимна къде бутилките на полицата.

— Не ме притесняваш — отвърна Роло. — В края на краищата тук съм, за да те обслужвам.

— Така е.

Дортмундър заряза Роло и разговора им и се насочи към дъното на бара, покрай обичайните клиенти, четвъртият от които тъкмо казваше:

— Знаете ли коя игра на карти е хубава? Вист.

— Вист?

Четвъртият редовен клиент отново стана плах и отвърна:

— Нали това казах. Вист. Като бриджа е.

Дортмундър заобиколи бара и тръгна по коридора покрай две врати с надписи: „Правостоящи“ и „Седящи“ и залепени под тях силуети съответно на мъж и жена, изрязани от черна хартия. Подмина и бившата телефонна кабина, която понастоящем служеше за стаичка на охраната, но бе празна, като се изключеха надрасканите по стените любовни послания и няколкото жално стърчащи кабела. Влезе в малка четвъртита стаичка с бетонен под. Складираните пластмасови каси от бира и безалкохолно се издигаха от пода до тавана и оставяха място колкото за очуканата кръгла дървена маса, застлана с избеляла зелена покривка и оградена от шест дървени стола без облегалки за ръцете. Единствената светлина идваше от гола електрическа крушка с яка от метално фолио, увиснала точно над средата на масата на дълъг черен кабел.

Това бе обичайното им място за срещи. Оказа се, че този път Дортмундър е последен и както обикновено наградата за последния бе място с гръб към вратата. Анди Келп очевидно бе пристигнал пръв, тъй като заемаше най-хубавия стол, а именно — онзи с лице към входа. Пред него се мъдреше бутилка, която би трябвало да съдържа бърбън, както и две ниски тантурести чаши, едната пълна до половината, а другата само с лед.

Вляво от Келп бе седнал Стан Мърч, а вляво от Стан — Джъдсън Блинт, Хлапето. И пред двамата имаше по чаша наливна бира, а помежду им солница, която деляха. Стан дълбоко вярваше, че няколко зрънца сол, сипани в бирата, са панацея за всеки махмурлук, а напоследък явно бе успял да убеди в теорията си и Хлапето.

Насреща им се бе разположил Малкия Бълчър, който заемаше място за двама. В лапата му се гушеше чаша, която на пръв поглед бе пълна с газиран сироп, но обикновено съдържаше смес от водка и евтино „Кианти“. Малкия твърдеше, че питието не само е силно, но и изключително полезно за храносмилането. Поне за неговото.

Когато Дортмундър влезе, говореше точно Малкия:

— Ако си мисли така, добре, негова работа, ще го затворя в хладилник за месо.

Слушателите на Малкия обикновено се местеха неспокойно по столовете си и се опитваха по-бързо да приключат разговора, така че появяването на Дортмундър внесе в атмосферата живителна нотка.

— А, ето те и теб — възкликна Келп.

— Роло спомена, че си ми взел чаша — каза Дортмундър, затвори вратата, настани се с гръб към нея и остави плика на масата пред себе си.

— Момент — отвърна услужливо Келп, наля бърбън в чашата и без да оставя бутилката, попита: — Така добре ли е?

— Супер — потвърди Дортмундър.

Чашата пое от ръката на Келп през Стан и Хлапето, за да стигне до Дортмундър, а Анди нетърпеливо отвори темата:

— Чакаме те тук да дойдеш и да донесеш нещата.

— Каза ли им какво имам?

— Не — отвърна Келп. — Не исках да ти развалям удоволствието.

— Благодаря, Анди — отвърна Дортмундър, отпи от чашата си и кимна към останалите. — Всичко е тук — обясни и потупа плика.

— Взел си медицински изследвания ли? — обади се Джъдсън.

— Само на пръв поглед — обясни Дортмундър. — Когато отвориш плика, ще откриеш, че съдържа нещо съвсем различно.

— Джон е прекарал доста интересна вечер — подхвърли Келп.

— Двамата с Анди — заразказва Дортмундър — си казахме, че няма да е зле да огледаме мястото, където ще занесат шаха, когато го изкарат от проклетия банков трезор. Мястото е офис на частен детектив в Уест Вилидж.

— Офис ли? — прекъсна го Джъдсън.

— Е, той всъщност разполага с цялата сграда.

— Голяма работа ще да е този частен детектив — отбеляза Стан.

Дортмундър повдигна рамене.

— Сградата не е голяма, на два етажа. Както и да е, правихме това-онова и изведнъж се оказах на един покрив, от който трябваше да сляза, така че да мина отстрани на сградата. Помислих си, че единственият ми изход минава през сградата на Перли.

— Перли? — обади се отново Джъдсън.

— Така се казва детективът. Жак Перли.

— Страхотно — изкоментира Малкия, но думите му не прозвучаха като комплимент.

— Както и да е — продължи Дортмундър. — Значи Анди тръгна преди мен и се оказа, че не е минал по същия път, а през една жилищна сграда, която не забелязах.

— Не си забелязал цяла жилищна сграда? — учуди се Стан. — Как може да не видиш блок?

Келп се намеси да помогне:

— Беше през нощта, Стан, и много тъмно. Човек лесно може да се обърка.

— Щом казваш — примири се Стан.

Дортмундър пропусна забележката покрай ушите си и продължи:

— И така, минах през сградата на Перли, без да оставя и следа, че съм бил там, ако мога да се изразя така. И докато бях вътре, си викам, защо пък да не поогледам наоколо? Така че претършувах и открих някои неща.

— Какви неща? — попита Стан.

— Ами на първо място резервното дистанционно за гаража им — отвърна Дортмундър. — Не съм го взел тук, оставих го у дома.

— Значи офисът има и гараж? — продължи да любопитства Стан. — В Манхатън?

— Не си ли виждал гаражи в Ню Йорк, Стан — намеси се Келп. — Обикновено по тях има надписи: „Не паркирай. Ползва се постоянно!“

— Всъщност офисът се помещава в бивша фабрика — обясни Дортмундър. — Перли я е преустроил в бизнес сграда.

Джъдсън внезапно се изхили:

— Взел си дистанционното за гаража им! Сега можеш да идеш там и да си влезеш като у дома — пиу-пиу и си вътре.

— Вратата хич не е безшумна — предупреди го Дортмундър. — Ако решиш да влезеш оттам, забрави да изненадаш някого.

— И все пак звучи страхотно — отбеляза Джъдсън.

— Джон, кажи им какво друго си взел — подкани го Келп.

— Изглежда, че този Перли е доста организиран човек — продължи Дортмундър и извади листите, копирани в офиса на Перли и нашарени с дребния му прилежен почерк от плика с надпис „медицински изследвания“. — Написал е точното време, по което ще пристигне шахът, кой ще го пренесе, хората, които ще го охраняват, допълнителните охранителни мерки като датчици за движение…

— Мразя датчиците за движение — прекъсна го Малкия.

— Всички ги мразим, Малкия — съгласи се Дортмундър. — Както и да е, направих копия, така че ще знаем всичко, което знае и той.

— Колко копия направи? — попита Малкия.

— Само едно, Малкия. Не ми се щеше да се мотая там прекалено дълго.

— Аз пък не искам да се мотая тук прекалено дълго — каза Малкия. — Прочети ги, хлапе.

През следващите пет минути Джъдсън изчете на глас подробните записки на Перли, а другите го слушаха в мълчание, което все по-упорито се превръщаше в страхопочитание. Когато четенето приключи, мълчанието продължи още няколко секунди, докато Келп не се реши да го прекъсне:

— Тези момчета наистина не ни искат там.

— То не зависи от тях — изказа се Малкия.

— Добре, хайде тогава да обобщим нещата — предложи Стан. — Мисля, че схванах всичко, но ме поправете, ако греша. Този Перли ще иде в офиса си утре вечер в десет. Прав ли съм? — И изгледа Джъдсън.

— Поне така пише тук — потвърди Джъдсън.

Стан кимна.

— Има си работа там, трябва да се подготви за гостите. Те ще се появят в единадесет. Прав ли съм?

— Абсолютно — увери го Джъдсън. — Тогава ще дойдат хората от охраната и техниците, които ще монтират уредите за наблюдение.

— Значи тези техници ще донесат любимите на Малкия датчици за движение — продължи Стан.

— Не обичам датчици за движение — повтори се Малкия.

— Знаем, Малкия — отвърна Стан и се огледа. — Какво друго ще носят? Нови телефони?

— Мобилен телефон — уточни Келп. — Както и специален стационарен телефон, който не използва кабелите на Перли.

— Освен това — добави Дортмундър — ще донесат метален шкаф с тридесет и две чекмеджета, всяко със своя ключалка, в който да приберат фигурите.

— Също и едно от онези неща, дето ги монтират по летищата, за да проверяват за метал — дето приличат на врати. Него ще го сложат пред офиса. — Стан огледа останалите. — Пропуснах ли нещо?

— Ровът пълен с вода — обади се Келп.

Стан се намръщи.

— Какво?

— Майтап бе — каза Келп.

— Няма начин да изкопаят ров с вода около офис. Не и в Ню Йорк — съвсем сериозно възрази Стан.

— Просто майтап бе! Продължавай с обобщението. Сега значи инсталират всичките машинарии.

— И после Перли се прибира у дома — додаде Дортмундър.

— Точно така — съгласи се Стан. — Значи вече офисът е предаден на охраната и когато го оборудват така, както са решили, звънят на хората си в банката.

— Но хората в банката — намеси се Джъдсън — няма да тръгнат веднага след като получат обаждането. Ще изчакат докато не стане два след полунощ.

— Точно така — съгласи се Дортмундър. — Всичко е разграфено по часове, за да могат да се координират с ченгетата. Ченгетата ще ги ескортират от банката до офиса.

— И ще идат до офиса с бронирана кола — отново взе думата Стан. — Това ще стане към два и половина. Ще вкарат бронираната кола по рампата до втория етаж и ченгетата си тръгват. Значи сега остават само охраната в сградата и охраната от бронираната кола. — Той огледа останалите. Някой има ли представа кога точно ще излезем на сцената ние?

— Нали това мислим — отвърна Дортмундър.

— Хубавото в цялата работа… — обади се Джъдсън и всички насочиха очи към него. — Е, що-годе хубаво — уточни той. — Та хубавото е, че можем да изпреварим събитията ида влезем преди тях.

— И после какво? — попита Стан.

— Не знам — призна Джъдсън. — Но е полезно.

— Дортмундър, този Перли там ли живее? — намеси се Малкия.

— Не, там е само офисът му.

— А сега има ли някой там?

— Не. Няма да има никой, докато не започнат приготовленията за пристигането на шаха — значи късно утре вечер.

— В такъв случай — продължи Малкия — ние ще идем сега. Ще се огледаме и ще видим какво може да ни е от полза. Дортмундър, бягай да си вземеш дистанционното и се чакаме там.

— Добре — съгласи се Дортмундър и се понадигна от мястото си, така че най-сетне можеше да види вратата.

— Джон, вземи такси — обади се Келп.

— Да бе, знам — отвърна Дортмундър.